Какви можем да сме -
Във величествената си книга „ Философът и вълкът “ (издадена на български от НБУ) Марк Роуландс споделя следната история. Отиват ирокезите на зимно обиталище, разпъват типитата. Оказва се обаче, че на тази територия към този момент са се настанили да зимуват вълци. Те, естествено, се ядосват на неканените посетители и стартират да им вършат всевъзможни бели – крадат кози, атакуват коне и деца. Събират се старейшините да решат какво да вършат. Стигат до извода, че могат, несъмнено, да се активизират и да изтребят вълците до крайник. Но тогава поражда въпросът: „ Ако създадем това, дали ще сме тези хора, които желаеме да бъдем? “. Накрая вземат решение да вдигнат племето, посред зима, и да се реалокират другаде. За да бъдат такива хора, каквито желаят да бъдат.
Въпросът с патриотизма стои, през днешния ден и у нас, тъкмо по този метод. Не иде тирада за Аспарух, Крум или Бенковски. Иде тирада за това дали сме тези хора, които желаеме да бъдем . В последните десетилетия нормално търсим модел за това, което желаеме да бъдем, в „ Европа “ или в някакво бъдеще. Някак си мислим, че с цел да станем такива, каквито желаеме да бъдем, ще би трябвало да станем разнообразни от това, което сме и сме били.
Оказва се обаче, че е по-лесно. Можем да бъдем такива, каквито желаеме да бъдем, в случай че погледнем не напред и настрана, а обратно и във вътрешността . Защото към този момент сме били такива, каквито желаеме да бъдем. Виждаме това най-ясно в описанията, които са ни оставили разнообразни посещаващи ни чужденци.
През 1916 година в Америка излиза книгата „ Войната в Източна Европа “ . Тя е написана от журналиста Джон Рийд . Неговото остро око към този момент му е осигурило международно самопризнание с репортажите от мексиканската гражданска война, предвождана от Панчо Виля през 1913 година. По-късно ще стане именит с книгата си за болшевишката гражданска война „ Десет дни, които раздрусаха света “.
Да забележим какво написа Рийд за българите такива, каквито ги заварва през 1915 година, на влизане откъм Румъния.
„ Оттатък Дунав е просто различен свят. Фериботът е още на 100 метра от брега, когато от кея стартира да ти маха за привет, усмихнат до уши, голям служител на реда, с който си приказвал един път два месеца по-рано. Добродушни бойци ти преглеждат багажа надве-натри и те подаряват с усмивки за добре пристигнал. Докато чакаш, добре облечен чужд те пита на френски: „ Чужденец сте, нали? Мога ли нещо да направя за вас? “. Това не е гид; само че е българин и затова – отзивчив. Отрадно е да видиш още веднъж (т.е. след Румъния) приветливите лица на свободни хора… “
Такива хора ли желаеме да бъдем? Дружелюбни, приветливи, добре възпитани, гостоприемни, услужливи? Искаме, несъмнено. И явно сме били. Целият текст на Рийд напряко диша от облекчение всякога, когато стане дума за българите и за България. За него сме оазис посред дивотията на Балканите и изключително – на Русия .
След като към този момент един път сме правили описаните от Рийд неща, за какво към този момент не ги вършим? Защо всякога, когато напусна България през Дунав мост и стигна до отсрещния бряг, въздишам с облекчение, че съм на територията на цивилизацията? Защо моите сънародници по границата ме гледат като зложелател, а румънците ми се радват като на родственик? Кога за последно сте виждали ухилен български граничар, митничар, служител на реда, служител или сходни? Кога за последно сте споделили някому: „ Чужденец сте, нали? Какво да направя за Вас? “.
Да продължим със свидетелството на Рийд:
„ България е единствената страна, която познавам, където можеш да се обърнеш към всеки човек на улицата и да получиш вежлив отговор – където в случай че някой магазинер ти даде неверно ресто, след това хуква след теб и те преследва до вратата на хотела, с цел да ти даде двата цента, с които те е ощетил. Няма възприятие толкоз радостно като нашето облекчение, че най-накрая сме още веднъж в страна, обитаема от същински хора. “
Прочетете още веднъж последното изречение. Става дума за нашите прадядовци, само че въпреки всичко – за нас. Носим го някъде в душите си: и да сме същински, свободни хора; и да сме учтиви по улиците; и да имаме търговци, които не дерат клиента до шушка, тъй като в този момент им е паднал.
Нямало е потребност, тогава, да гледаме непознати мостри, с цел да сме такива, каквито ни разказва Рийд. Били сме част от възпитания, цивилизован свят.
„ Количеството хора, които приказват британски, е смайващо “, продължава Рийд. „ А българските офицери, учени, учители, публицисти и политици, учили най-вече в Германия, свободно употребяват немски... “
Накрая Рийд прави следното резюме: „ Българите са честни, почтени и елементарно се дисциплинират, за разлика от анархистичните сърби. “
Носим всичко това вътре в себе си. Въпросът е да го изкараме на повърхността – по този начин, щото точно това завещание, а не „ вековната завист на тога “ да дефинира нашето държание.
Не знам точната дата, на която сме престанали да имаме вяра, че можем да бъдем хората, описвани от Джон Рийд. Но знам, че даже през инак мрачната 1973 година – след смачкването на Пражката пролет и последвалата вълна репресии в Източна Европа, откакто в магазините към този момент започваха да липсват обикновени хранителни артикули – към момента сме били такива, че външни хора са се радвали да са при нас.
Та, през тази инак мрачна година, американска делегация обикаля Източна Европа и Съюз на съветските социалистически републики. Участник в нея е полковник (тогава) Колин Пауъл, след това Държавен секретар на Съединени американски щати и глава на Обединения комитет на началниците на щабове на Съединени американски щати. Ето какво написа той в своите записки за 1973 година:
„ Излетяхме от Москва и кацнахме в София, България. Изпитахме чудно възприятие. Бяхме към момента в комунистическия блок, само че внезапно към нас стартира да блика от ярки цветове… кипеше живот… беше като излизане от черно-бяла снимка и влизане в пъстър филм. Нашите сетива, умъртвени от престоя в Съветския съюз, още веднъж се съживиха. “
Половината от през днешния ден живите българи са били живи и през 1973 година. Те – ние, нашите родители – са създавали тези бликащи цветове, оня кипящ живот, който е съживил сетивата на Колин Пауъл. Правили сме го. Били сме такива, каквито желаеме да бъдем.
Не единствено сме били, само че и сме имали държавници, които са извели гореописаните страни на български темперамент като концепция за страната България.
Нееднократно Константин Стоилов, министър-председател от 1894 до 1899 година, повтаря една и съща мисъл: Не можем, ние българите, да впечатлим Европа с промишленост или военни походи. Онова, което можем, е да си подредим къщичката по този начин, че всички да желаят да станат като нас. И заключава: „ България не може да бъде Велика мощ. Но може да бъде морална мощ “. След което, посредством вярна класификация на старания и запаси, отприщва невиждано развиване на промишлеността, селското стопанство и транспортната инфраструктура.
Та, в случай че патриотизмът не е пиянско парадиране с от дълго време починали герои и ръмжене по съседите, а е изпитание да станем такива, каквито желаеме да бъдем – няма за какво да търсим някъде надалеко. Ние знаем, по какъв начин да бъдем такива, каквито желаеме да бъдем. Защото към този момент сме били.
Въпросът с патриотизма стои, през днешния ден и у нас, тъкмо по този метод. Не иде тирада за Аспарух, Крум или Бенковски. Иде тирада за това дали сме тези хора, които желаеме да бъдем . В последните десетилетия нормално търсим модел за това, което желаеме да бъдем, в „ Европа “ или в някакво бъдеще. Някак си мислим, че с цел да станем такива, каквито желаеме да бъдем, ще би трябвало да станем разнообразни от това, което сме и сме били.
Оказва се обаче, че е по-лесно. Можем да бъдем такива, каквито желаеме да бъдем, в случай че погледнем не напред и настрана, а обратно и във вътрешността . Защото към този момент сме били такива, каквито желаеме да бъдем. Виждаме това най-ясно в описанията, които са ни оставили разнообразни посещаващи ни чужденци.
През 1916 година в Америка излиза книгата „ Войната в Източна Европа “ . Тя е написана от журналиста Джон Рийд . Неговото остро око към този момент му е осигурило международно самопризнание с репортажите от мексиканската гражданска война, предвождана от Панчо Виля през 1913 година. По-късно ще стане именит с книгата си за болшевишката гражданска война „ Десет дни, които раздрусаха света “.
Да забележим какво написа Рийд за българите такива, каквито ги заварва през 1915 година, на влизане откъм Румъния.
„ Оттатък Дунав е просто различен свят. Фериботът е още на 100 метра от брега, когато от кея стартира да ти маха за привет, усмихнат до уши, голям служител на реда, с който си приказвал един път два месеца по-рано. Добродушни бойци ти преглеждат багажа надве-натри и те подаряват с усмивки за добре пристигнал. Докато чакаш, добре облечен чужд те пита на френски: „ Чужденец сте, нали? Мога ли нещо да направя за вас? “. Това не е гид; само че е българин и затова – отзивчив. Отрадно е да видиш още веднъж (т.е. след Румъния) приветливите лица на свободни хора… “
Такива хора ли желаеме да бъдем? Дружелюбни, приветливи, добре възпитани, гостоприемни, услужливи? Искаме, несъмнено. И явно сме били. Целият текст на Рийд напряко диша от облекчение всякога, когато стане дума за българите и за България. За него сме оазис посред дивотията на Балканите и изключително – на Русия .
След като към този момент един път сме правили описаните от Рийд неща, за какво към този момент не ги вършим? Защо всякога, когато напусна България през Дунав мост и стигна до отсрещния бряг, въздишам с облекчение, че съм на територията на цивилизацията? Защо моите сънародници по границата ме гледат като зложелател, а румънците ми се радват като на родственик? Кога за последно сте виждали ухилен български граничар, митничар, служител на реда, служител или сходни? Кога за последно сте споделили някому: „ Чужденец сте, нали? Какво да направя за Вас? “.
Да продължим със свидетелството на Рийд:
„ България е единствената страна, която познавам, където можеш да се обърнеш към всеки човек на улицата и да получиш вежлив отговор – където в случай че някой магазинер ти даде неверно ресто, след това хуква след теб и те преследва до вратата на хотела, с цел да ти даде двата цента, с които те е ощетил. Няма възприятие толкоз радостно като нашето облекчение, че най-накрая сме още веднъж в страна, обитаема от същински хора. “
Прочетете още веднъж последното изречение. Става дума за нашите прадядовци, само че въпреки всичко – за нас. Носим го някъде в душите си: и да сме същински, свободни хора; и да сме учтиви по улиците; и да имаме търговци, които не дерат клиента до шушка, тъй като в този момент им е паднал.
Нямало е потребност, тогава, да гледаме непознати мостри, с цел да сме такива, каквито ни разказва Рийд. Били сме част от възпитания, цивилизован свят.
„ Количеството хора, които приказват британски, е смайващо “, продължава Рийд. „ А българските офицери, учени, учители, публицисти и политици, учили най-вече в Германия, свободно употребяват немски... “
Накрая Рийд прави следното резюме: „ Българите са честни, почтени и елементарно се дисциплинират, за разлика от анархистичните сърби. “
Носим всичко това вътре в себе си. Въпросът е да го изкараме на повърхността – по този начин, щото точно това завещание, а не „ вековната завист на тога “ да дефинира нашето държание.
Не знам точната дата, на която сме престанали да имаме вяра, че можем да бъдем хората, описвани от Джон Рийд. Но знам, че даже през инак мрачната 1973 година – след смачкването на Пражката пролет и последвалата вълна репресии в Източна Европа, откакто в магазините към този момент започваха да липсват обикновени хранителни артикули – към момента сме били такива, че външни хора са се радвали да са при нас.
Та, през тази инак мрачна година, американска делегация обикаля Източна Европа и Съюз на съветските социалистически републики. Участник в нея е полковник (тогава) Колин Пауъл, след това Държавен секретар на Съединени американски щати и глава на Обединения комитет на началниците на щабове на Съединени американски щати. Ето какво написа той в своите записки за 1973 година:
„ Излетяхме от Москва и кацнахме в София, България. Изпитахме чудно възприятие. Бяхме към момента в комунистическия блок, само че внезапно към нас стартира да блика от ярки цветове… кипеше живот… беше като излизане от черно-бяла снимка и влизане в пъстър филм. Нашите сетива, умъртвени от престоя в Съветския съюз, още веднъж се съживиха. “
Половината от през днешния ден живите българи са били живи и през 1973 година. Те – ние, нашите родители – са създавали тези бликащи цветове, оня кипящ живот, който е съживил сетивата на Колин Пауъл. Правили сме го. Били сме такива, каквито желаеме да бъдем.
Не единствено сме били, само че и сме имали държавници, които са извели гореописаните страни на български темперамент като концепция за страната България.
Нееднократно Константин Стоилов, министър-председател от 1894 до 1899 година, повтаря една и съща мисъл: Не можем, ние българите, да впечатлим Европа с промишленост или военни походи. Онова, което можем, е да си подредим къщичката по този начин, че всички да желаят да станат като нас. И заключава: „ България не може да бъде Велика мощ. Но може да бъде морална мощ “. След което, посредством вярна класификация на старания и запаси, отприщва невиждано развиване на промишлеността, селското стопанство и транспортната инфраструктура.
Та, в случай че патриотизмът не е пиянско парадиране с от дълго време починали герои и ръмжене по съседите, а е изпитание да станем такива, каквито желаеме да бъдем – няма за какво да търсим някъде надалеко. Ние знаем, по какъв начин да бъдем такива, каквито желаеме да бъдем. Защото към този момент сме били.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ