Във вчершания ни лайфхак-текст обяснявахме какви са вътрешните ни затвори.

Във вчершания ни лайфхак-текст обяснявахме какви са вътрешните ни затвори. Използваме рекомендациите на световноизвестния психоаналитик Пиер Дако. Важното съгласно него е да не бъде превръщана и Целта в затвор. Защото постоянно става въпрос за заблуда. В стих на Е. Сугарев същата теза е показана като:

„ Върхът е цел, само че не и смисъл”.

Обикновено оправдаваме Целта, сякаш съответна и постижима, със странични фактори:

„ да успеем в живота” – абстракция, която е подчинена в действителност на непознатата оценка

„ тъй като би трябвало да имаме цел” – доктрина

„ тъй като, който не върви напред, изостава” – упоменатият нагоре боязън от закъснение, който може да се трансформира и в комплекс

Всъщност цялата тази работа просто поражда непрестанно напрежение – стрес – тревога – боязън – комплекси – неврози – душевен и фицически болести.

Истинската цел е програмирана. Тя е вътре в нас, подчинена на логиката на нашия вътрешен компютър/глас/душа/съзнание/подсъзнание. Вървим към нея постоянно и незабелязано, тя е същинска и заради това е постижима. Обикновено я назоваваме Съдба. А пътя към нея дефинираме като Интуиция.

Лесно се схваща афективно, тъй като в някакъв миг осъзнаваме, че това е Нашето, чудим се от какъв брой време е била пред очите ни, без да я виждаме по какъв начин сякаш неумишлено сме я програмирали.
По пътя към същинската цел вътрешните затвори единствено могат да ни отклонят, счита Дако. Затова лайфхакът е Спонтанност. По подигравка на съзбата, таман нейното „ кастриране” съгласно него е главното достижение на западната цивилизация, която ни споделя по какъв начин да се държим, какво се допуска, че би трябвало да вършим, накъде да вървим, какво да реализираме, дори какво да ядем и да пием, като ни заплашва, че в случай че не го вършим, тежко ни и горко, с което ни комплексира, в случай че не сме по едно и също време най-умни, най-красиви, най-силни и така нататък на света, което, несъмнено, е непостижимо.

Всъщност, за здравето – психическото и физическото, значимото е НЕ постоянно, а допустимо по-рядко да съблюдаваме „ самоконтрол”, „ възпитание” и да се опасяваме от публичното мнение, което въпреки всичко не е Бог. За да можем да изхвърляме душевните отрови и да се презареждаме с чиста сила.

В противоположен случай задръжките, които се трансформират в нездравословни, водят до вътрешна и външна вдървеност, изтласкване на страстите, робуване на затворените системи и вътрешните затвори, които в избран мометнт изригва като яд, във физическа и физиологическа заплаха за нас и за другите към нас. Обикновено това е моделът за основаване на незаконно схващане на прикриваната „ външност” и разядената „ вътрешност” на личността и нейното държание и изцяло положение – раздвоение, което е неспоимо още веднъж.

Лишаването от спонтанност е отнемане от опцията за хомеостаза – спокойствието и равновесието, към което в последна сметка се стремят душата и тялото. Липсата на спонтанност е война за саморазрушаване против човешката природа. Спонтанността е пътят за избавление от вътрешните ни затвори и от външните, издигнати от обществото във тип на схеми и системи, към които съгласно него сме длъжни да „ принадлежим”.

Завръщането към спонтанността не е елементарно, защото е обвързвано с превъзмогване на приет или не Страх. Елементарен образец, който дава Дако е Сламката и гредата – това, което не утвърждаваме, дори осъждаме в държанието на другите, постоянно е осъзнавано, само че не признавано вътре в нас самите. Истината е, че постоянно: „ Той е виновен”, в действителност е „ той беше провокиран от мен да постъпи по този метод, само че нямаше по какъв начин да не отвръщам против това, тъй като бих признал, че и аз не съм прав”. Получава се снежна топка на гнева и страха. Причинена от отказване на вътрешно самопризнание на истина за нашата персона.

...