Валеше тежък сняг над София, може и да беше някой

Валеше тежък сняг над София, може и да беше някой от последните снегове на ХХ век. От седмици замръквах в редакцията, по-късно прибирането към „ Младост ” ми тежеше. Прибягвах към почтена хитрост: смъквах се до Орлов мост, качвах се на рейс 306 в противоположна посока. На последната спирка зад университета всички слизаха, сядах и пътувах комфортно до у дома. В онази вечер на огромния сняг спирката при моста бе пуста, правехме си компания с момичето от рекламата на билборда. Тази реклама имаше разбираемо влияние върху мен: предлагаше най-предпочитаното уиски на моята младост, Ballantine’s, а рекламният облик бе точно момичето, наметнато само с чифт благ криле в зимната вечер. Тогава знаех към този момент задоволително за рекламата, както и за девойките. Нищо не знаех за ангелите и в тези вечери прилежно се взирах, като че ли желаех да наваксам този пропуск. Рекламата се задържа дълго, евентуално Ballantine’s бяха се отпуснали да похарчат положителни пари, по този начин в никакъв случай не се нервирах, когато 306 закъсняваше. Дори не се замислях, че женски и мъжки ангели няма, всичките, споделят, били идентични. Доверявах се на билборда: момиче с тъжни, уплашени или примирени (кой да ти каже!) очи, клекнало в някаква пустота, обхванало с ръце голите си плещи – в мрачните вечери те от време на време ми изглеждаха посипани със сняг. Сега снегът бе същински, церемониален, само че не се задържаше върху отвесния свят на билборда, смъкваше се надолу и на моменти ми се струваше, че някаква неуловима завеса се плъзгаше и откриваше гъвкавото тяло, безразлично към студа и лапавиците на София.

„ Калине – рече гласът зад мен, – в този момент се срещаме под ангелите, може скоро да се срещнем при тях. ” Не бях усетил по кое време някой се е появил на спирката. Съзерцавах ангелицата, не се отвличах с друго. Познах Христо Фотев, изрязан в снеговалежа с тъмната си дреха – без снежинка по него. Сигурно бе слязъл от тролей или рейс, без да го видя, закрепен в облика върху билборда. За първи път се обръщаше към мен по име. Седели сме и с часове на маса в кафенето, говорехме си на ти, само че повече някак безадресно – и доста рядко за стихотворения. Струваше ми се непристойно да го лаская, фантазирах си, че ще го притесня, а може и да не си го фантазирах – явно бе задоволен от възторзи, трябваше да са му втръснали.

Закачката му под снега изглеждаше нищонезначеща, като че ли единствено едвам ми се обади, че е край мене. Но може и да беше част от някакво разсъждение, от тези, които постоянно занимават поетите. „ Смяташ ли, че някой ден ще сме горе, при ангелите? – несигурно измърморих аз. – Там ли ни е мястото? ”  Отвърна със слаба, мързелива усмивка: какви грехове сме имали ние, двама поети? Ако почнат и нас да прибират в пъкъла, нямало да има места за същинските разбойници и човекоядци. Така го и рече: човекоядци. В диалог подборът на думите му от време на време бе по този начин блестящ и разтърсващ, както и в стиховете. Мислил бе нещо той, мислил бе нещо в тези дни, с цел да продума така непосредствено за Отвъдното, за ангелите, а и за катрана също може да бе си мислил и в този момент се изтърва, само че не продължи тематиката. Не отмести погледа си от рекламата, допуснах, че го е приковал в бутилката Ballantine’s, само че не си спомних – и в този момент не си припомням – виждал ли съм го да пие уиски. Сигурно да, споделям си през днешния ден, само че споменът, с цел да бъде написан, би трябвало да е прецизен и сигурен. И до момента в който аз се питах, някакъв тролей тихо се допря до тротоара и видях Христо да се вмъква в дрезгавожълтата му врата. Тролеят отпълзя към моста и аз останах самичък с крилатото момиче. Стоях по-дълго. Тази вечер 306 бе излязъл от разписание...

С Христо се видяхме още два-три пъти. Кафенето, което ни срещаше, от дълго време не съществуваше. Когато спирах при билборда, отсъствието му ми влияеше. Зазвучаваха ми стихове, обикнати от мен още като момче. Войник бях, когато си купих първата му брошура, „ Баладично пътешестване ”, оная с  „ Прилича ти старинната прическа... ”, с „ Дъждът – последният на лятото / и първият на есента, с ”Морето единствено живите обича, / а мъртвите изхвърля на брега... ”. Помнех ги от това далечно време, само че в никакъв случай не му споделих това. А е трябвало. Но смятах, че похвалите го уморяват, най-малко даваше тип. И аз се бях хванал. А беше неосезаем стихотворец. Стиховете му бяха налични, някак открити. Но душата му бе сложна за допиране. Даже от време на време съм си мислил, че изобщо не е при него. Беше някъде надалеч, единствено той знаеше къде. Само той имаше ключ от нея. И може би някои изключително вълнуващи дами...

Момичето заставам на спирката през цялата зима. Христо си отиде измежду лято, в една следваща година. Вкъщи имаше болест и напрежение, отидох рано  във фоайето на театъра, оставих му две бледи рози, разменихме няколко думи с вдовицата. Бързах за болничното заведение, а и той си беше към този момент отишъл. И до момента в който подбирах изреченията на внимание и разтуха, у мен звучеше стихотворението за майката, на която не би трябвало да споделяме къде е синът й. Там, където Христо бе изобразил гибелта не в своето, а в нейното страдалчество:

Тя като сянка безшумно ще излиза

и все ще пита, няма да ви слуша,

видели ли сте бялата ми риза

по вода и суша.

Моите визити под билборда на спирката не бяха останали скрити и една другарка ми подари плаката на рекламата: същото момиче с ангелските криле и същата сърцевидна бутилка Ballantine’s под него. Забодох го на стената, можех да го виждам непрестанно. Това беше несвоевременно – привикнах. Без звуковете на булеварда, без мразовете и поледиците към този момент не ме привличаше, бе си като у дома. Навих плаката и го прибрах върху библиотеката. Понякога го смъквам, развъртвам го и си мисля за Христо. Под ангелите или при ангелите, бе въпросът му тогава. Отговорът още ме затруднява. А той го знае...