Страндажа умира
В Странджа още веднъж се сече безотговорно. Проблемът с добива на дървесина тук не е от през вчерашния ден. Според осведомени с течение на времето той придобива заплашителни мащаби. Активизирало се е остаряло свлачище, което заплашва придвижването по пътя за Граничен контролно-пропусквателен пункт Малко Търново, това заяви кметът на града Илиян Янчев. Сечта е поголовна, за което приказват и претрупаните с дървен материал камиони. Янчев приканва загрижените зелени организации и природозащитници да държат тематиката в целите си.
Ето и обръщението му:
„ Скъпи другари, Ето това е Странджа!
Странджа от Визица, през Граматиково, до пътя към ГКПП- Малко Търново!
Нашата планина – красивата и уютната.
Публикувам това с молба. Бъдете с мен в тази борба! Трябва да спасим най-малко това,което е останало!
Пред очите ми тирове, претрупани с 10-15 тона над допустимото разрушават пътищата от републиканската и четвъртокласната общинска пътна мрежа. Пътища, водещи до туристически обекти, до най-стойностното ни завещание, нашата горделивост – културната история; водещи до селата, до параклисите, до реките…
Запознах с този проблем новия Областен шеф на област Бургас господин ВълчоЧолаков, получих от него предстоящата поддръжка, само че се нуждая и от вашата.
Знам, че парите ръководят света, само че позицията ни към тях не трябва да бъде идентична.
Доходоносният бизнес с продажбата на дървесина през днешния ден към този момент се трансформира в корист със земята ни, с хората, останали да живеят тук, с тези, вложили своите средства в насърчаване на туризъм, с мен, с вас. С всички!
Нуждая се от помощ.
Нека дружно се преборим!”
В поддръжка на кмета на Малко Търново се включват доста хора, като изключително се откроява обръщението на един български публицист, живеещ във Франция, Димо Райков, който написа:
„ Аз съм Странджа! Странджа умира…
Това го видях с очите си и усетих със сърцето си за последно предишното лято. Да Ви кажа ли по какъв начин се усещах тогава. Само това ще загатна – аз съм един от тези, които като възпитаници посаждахме фиданките на днешните странджански дървета, превърнати в този момент в трупи и натоварени в камионите с курс към пристанището… Бих желал,препубликувайки този самобитен “вик” на кмета на Малко Търново, моето родно градче, сърцето на чудната планина Странджа, да се обърна на първо място към тези синковци – ”патриоти” в България, които все ни упрекват нас, емигрантите, че сме предатели, тъй като сме напуснали страната си, непонасящи към този момент да виждаме всекидневно по какъв начин се правят закононарушения по отношение на нея. Едно от тези престъпления-”убийства” е изсичането на България, в тази ситуация на чаровната Странджа…
Бих желал тези тарикати-политици, пристигнали преди няколко месеца на власт с експлицитното “размахване”,че те, и единствено те, ще трансформират нещата в България, ще изкоренят злото, което души моя народ към този момент 25 години, да прочетат тези думи на един младеж, “хванат” от статуквото в живота български и удрящ главата си в Стената – във безконечната и непробиваема стена на българското кланово общество, където царства – и за “сини”, и за “червени”, и за “зелени”, и за “пембени”, и за “оранжеви”, и за “жълти”, за всички тези алчни люде с каменни сърца, само блясъкът на оня ненавиждан другояче от тях на думи метал.
Обръщам се и към тези, които скочиха като един и препълниха форума с “възмущение” против бежанците, които те назоваха “терористи”. Нека в този момент да видят една от същинските рискове за своята, за нашата Странджа. Ха, да забележим дали в този момент ще бъдат по този начин войнствено настроени, откакто нямат заповед от своите партийни гурута.
Обръщам се и към своите съграждани и земляци, които в тези дни са заети да търсят, някои от тях и да гонят бежанците деца и дами, да ги предават на командированите чиновници на армията, пристигнали по границата, да чуят тези думи на своя кмет и да се замислят в действителност, къде е “врагът”, къде е същинският зложелател на тяхната планина и на самите тях…
И тези нарушители би трябвало да застанат пред народа! Те би трябвало да получат заслуженото за стореното от тях! Не би трябвало да има анонимност за нарушителите, по този начин е в естествените страни, по този начин би трябвало да бъде и унас. Но ще бъде ли???
През това лято видях картина, която в действителност смразява кръвта. Видях с очите и сърцето си на човек, роден тук в центъра на Странджа, една разплакана планина-хубавица, бедна, само че към момента топла, към момента запазила своята хубост и снага, само че в клопката на човешката греховна пристрастеност за …парички!
Моята планина, за която съм писал толкоз доста и с такава любов, в този момент бе прорязана от пътеките на злото, от гумите на грамадните туловища на камионите, претъпкани с преди малко отрязани трупи…
Но това, което ме изуми, бе на първо място примирението, изтръпналостта на моите странджанци, изключително на тези, които към момента живеят в нея. Почти никой не реагира, когато аз подемах диалог на тази тематика, когато ги питах – само че белким ще оставим всичко по този начин да продължава?
Мълчаха, глухо мълчаха, както единствено българин може да мълчи. Само от време на време скритом, под ъгъл, нали знаете нашия странджански “ъгъл”, поглеждаха настрана. Да не би някой шеф, някой от Там, от Софията или Бургас, да чуе “скверните” мои сериозни слова и те да си имат по-късно проблеми… Самоедин-двама, и то много близки мои хора, прошепнаха – елементарно ти е на теб, Димо, но нас тук питаш ли ни, нищо не може да се направи с българската дървена мафия!Хайде в този момент да забележим! Дали в действителност нищо не може да се направи? Дали този живот би трябвало да се изживее все на колене. Или най-малко веднъж да се опитаме да се… изправим… Ето, един кмет, един младеж “изока” – високо, ясно! Кой ще го последва? Кой ще “изока” още? Народе… Странджа си отива. Странджа умира и от хубавица се трансформира в бабичка, която към този момент минава в отвъдното…
За себе си съм доста наскърбен, доста печален. Защото аз бях един от първите пишещи, които въздигнахме глас преди много години против обезлюдяването на Странджа и тогавашните ми сътрудници от вестник “Народна младеж”, да вземем за пример Христо Троански, Маргарита Петринска и други ще кажат какъв брой мои текстове за Странджа помогнаха за това прословуто разпореждане №22 против тогавашната “смърт” на планината ни. Каквото можахме, като млади публицисти и писатели, направихме в ония условия на това общество. И ето, в този момент отново се извисява глас от недрата, от корена на “събитията” – представяте ли си, какво значи това – самичък кметът на един регион да надигне глас…Значи ножът е опрял о кокала! Нека да застанем зад този апел. Без партизанщина, без самовъзвеличаване! Просто да застанем зад Илиян Янчев – всички българи, само че и техните другари, тъй като Странджа има толкоз другари от целия свят.
Аз съм Странджа! А вие?”
Ето и обръщението му:
„ Скъпи другари, Ето това е Странджа!
Странджа от Визица, през Граматиково, до пътя към ГКПП- Малко Търново!
Нашата планина – красивата и уютната.
Публикувам това с молба. Бъдете с мен в тази борба! Трябва да спасим най-малко това,което е останало!
Пред очите ми тирове, претрупани с 10-15 тона над допустимото разрушават пътищата от републиканската и четвъртокласната общинска пътна мрежа. Пътища, водещи до туристически обекти, до най-стойностното ни завещание, нашата горделивост – културната история; водещи до селата, до параклисите, до реките…
Запознах с този проблем новия Областен шеф на област Бургас господин ВълчоЧолаков, получих от него предстоящата поддръжка, само че се нуждая и от вашата.
Знам, че парите ръководят света, само че позицията ни към тях не трябва да бъде идентична.
Доходоносният бизнес с продажбата на дървесина през днешния ден към този момент се трансформира в корист със земята ни, с хората, останали да живеят тук, с тези, вложили своите средства в насърчаване на туризъм, с мен, с вас. С всички!
Нуждая се от помощ.
Нека дружно се преборим!”
В поддръжка на кмета на Малко Търново се включват доста хора, като изключително се откроява обръщението на един български публицист, живеещ във Франция, Димо Райков, който написа:
„ Аз съм Странджа! Странджа умира…
Това го видях с очите си и усетих със сърцето си за последно предишното лято. Да Ви кажа ли по какъв начин се усещах тогава. Само това ще загатна – аз съм един от тези, които като възпитаници посаждахме фиданките на днешните странджански дървета, превърнати в този момент в трупи и натоварени в камионите с курс към пристанището… Бих желал,препубликувайки този самобитен “вик” на кмета на Малко Търново, моето родно градче, сърцето на чудната планина Странджа, да се обърна на първо място към тези синковци – ”патриоти” в България, които все ни упрекват нас, емигрантите, че сме предатели, тъй като сме напуснали страната си, непонасящи към този момент да виждаме всекидневно по какъв начин се правят закононарушения по отношение на нея. Едно от тези престъпления-”убийства” е изсичането на България, в тази ситуация на чаровната Странджа…
Бих желал тези тарикати-политици, пристигнали преди няколко месеца на власт с експлицитното “размахване”,че те, и единствено те, ще трансформират нещата в България, ще изкоренят злото, което души моя народ към този момент 25 години, да прочетат тези думи на един младеж, “хванат” от статуквото в живота български и удрящ главата си в Стената – във безконечната и непробиваема стена на българското кланово общество, където царства – и за “сини”, и за “червени”, и за “зелени”, и за “пембени”, и за “оранжеви”, и за “жълти”, за всички тези алчни люде с каменни сърца, само блясъкът на оня ненавиждан другояче от тях на думи метал.
Обръщам се и към тези, които скочиха като един и препълниха форума с “възмущение” против бежанците, които те назоваха “терористи”. Нека в този момент да видят една от същинските рискове за своята, за нашата Странджа. Ха, да забележим дали в този момент ще бъдат по този начин войнствено настроени, откакто нямат заповед от своите партийни гурута.
Обръщам се и към своите съграждани и земляци, които в тези дни са заети да търсят, някои от тях и да гонят бежанците деца и дами, да ги предават на командированите чиновници на армията, пристигнали по границата, да чуят тези думи на своя кмет и да се замислят в действителност, къде е “врагът”, къде е същинският зложелател на тяхната планина и на самите тях…
И тези нарушители би трябвало да застанат пред народа! Те би трябвало да получат заслуженото за стореното от тях! Не би трябвало да има анонимност за нарушителите, по този начин е в естествените страни, по този начин би трябвало да бъде и унас. Но ще бъде ли???
През това лято видях картина, която в действителност смразява кръвта. Видях с очите и сърцето си на човек, роден тук в центъра на Странджа, една разплакана планина-хубавица, бедна, само че към момента топла, към момента запазила своята хубост и снага, само че в клопката на човешката греховна пристрастеност за …парички!
Моята планина, за която съм писал толкоз доста и с такава любов, в този момент бе прорязана от пътеките на злото, от гумите на грамадните туловища на камионите, претъпкани с преди малко отрязани трупи…
Но това, което ме изуми, бе на първо място примирението, изтръпналостта на моите странджанци, изключително на тези, които към момента живеят в нея. Почти никой не реагира, когато аз подемах диалог на тази тематика, когато ги питах – само че белким ще оставим всичко по този начин да продължава?
Мълчаха, глухо мълчаха, както единствено българин може да мълчи. Само от време на време скритом, под ъгъл, нали знаете нашия странджански “ъгъл”, поглеждаха настрана. Да не би някой шеф, някой от Там, от Софията или Бургас, да чуе “скверните” мои сериозни слова и те да си имат по-късно проблеми… Самоедин-двама, и то много близки мои хора, прошепнаха – елементарно ти е на теб, Димо, но нас тук питаш ли ни, нищо не може да се направи с българската дървена мафия!Хайде в този момент да забележим! Дали в действителност нищо не може да се направи? Дали този живот би трябвало да се изживее все на колене. Или най-малко веднъж да се опитаме да се… изправим… Ето, един кмет, един младеж “изока” – високо, ясно! Кой ще го последва? Кой ще “изока” още? Народе… Странджа си отива. Странджа умира и от хубавица се трансформира в бабичка, която към този момент минава в отвъдното…
За себе си съм доста наскърбен, доста печален. Защото аз бях един от първите пишещи, които въздигнахме глас преди много години против обезлюдяването на Странджа и тогавашните ми сътрудници от вестник “Народна младеж”, да вземем за пример Христо Троански, Маргарита Петринска и други ще кажат какъв брой мои текстове за Странджа помогнаха за това прословуто разпореждане №22 против тогавашната “смърт” на планината ни. Каквото можахме, като млади публицисти и писатели, направихме в ония условия на това общество. И ето, в този момент отново се извисява глас от недрата, от корена на “събитията” – представяте ли си, какво значи това – самичък кметът на един регион да надигне глас…Значи ножът е опрял о кокала! Нека да застанем зад този апел. Без партизанщина, без самовъзвеличаване! Просто да застанем зад Илиян Янчев – всички българи, само че и техните другари, тъй като Странджа има толкоз другари от целия свят.
Аз съм Странджа! А вие?”
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ