7 години война: Сирия и грешките на Запада
В сирийската война, която стартира преди седем години, Западът позволи голям брой неточности. Не е ясно по какъв начин щяха да се развият нещата, в случай че той беше работил по различен метод. Но едно е несъмнено: Западът би трябвало да си извлече поука.
Как ли биха се развили събитията в Сирия, в случай че Западът беше работил по различен метод? Този въпрос е обоснован. Защото той директно визира ориста на безчет хора, които може би в този момент към момента щяха да са измежду живите, в случай че Западът беше заложил на друга тактика.
Историята на западните решения във връзка с Сирия е низ от пропуснати шансове. Най-известното от тези решения беше взето през 2013: когато стартира да излиза наяве, че режимът на Асад може би е употребявал бойни отровни субстанции против личното си население, американският президент Обама заприказва за " алена линия ", оттатък която не трябва да се минава, и предизвести, че ще има последици. Но какво стана, когато в действителност се разбра, че е имало офанзива с токсичен газ? Какво предприе Обама? Абсолютно нищо. Той пренебрегва информациите за химическа офанзива или пък личното си предизвестие. А може би и двете дружно.
Обама и " алените линии "
Това беше може би последният късмет да се покаже на Асад, че е прекалил. Но той беше изтърван. По това време сирийският режим към момента не се ползваше със закрилата на Иран и Русия. Или най-малко не в същата степен както през днешния ден. Все още имаше прочут баланс на силите, който би направил допустима възможна намеса на Съединени американски щати и техните сътрудници - без значение под каква форма. Обама обаче изпусна този късмет.
За това вероятно е имало съществени учредения. От американската намеса в Ирак бяха минали към 10 години. А тя, както е известно, се оказа цялостна злополука - в политическо, морално и пропагандно отношение. Безразсъдната интервенция, готова въз основа на безсрамни неистини, изложи Съединени американски щати пред света като арогантна, неоимпериална мощ. Страната и до през днешния ден не е съумяла да се отърси изцяло от този имидж.
Дори единствено заради тази причина би било извънредно рисковано да се организира нова намеса в Близкия изток: възможен неин крах би нанесъл нови, непоправими вреди на имиджа на Щатите.
Поне същата тежест имаше и аргументът за стратегическия риск: в последна сметка беше изцяло непредвидимо по какъв начин би приключила възможна намеса на Съединени американски щати в Сирия. Дали Асад щеше в действителност да се уплаши? Щяха ли Русия и Иран бездейно да следят дейностите на американците? И нямаше ли Обама да настрои цели елементи от ислямския свят - шиитите, а може би даже част от сунитите - против своята страна? Дали сходна намеса нямаше да докара до усилване на джихадистките офанзиви против Съединени американски щати, а и против Европа?
Цената на пасивността
Повече от ясно е: в случай че се беше стигнало до намеса в Сирия, тя можеше да има съдбовни последствия. Проблемът обаче е в това, че същото важи и за противоположното - за ненамесата. На всички е известно какво се случва в този момент в Сирия: Русия и Иран поеха нещата в свои ръце и се намесиха по този начин солидно, че Западът просто няма по какъв начин да се конфронтира със сирийския президент. Исканията за оставка на Асад, отправяни от Вашингтон и от европейските столици, се трансфораха в някаква мантра, изпразнена от наличие и значителност. Вече няма съвсем никакво значение какво желае Западът. Или какво не желае.
Нещо повече: фактът, че в годините преди началото на войната в Сирия Съединени американски щати очевидно са проигравали тактики за свалянето на Асад от власт - които вероятно са щели да хвърлят страната в същия безпорядък, какъвто тя претърпява през днешния ден - дискредитира Вашингтон в очите на мнозина като състезател със съмнителни планове.
Това, че Обама и неговите сътрудници замениха предходния недодялан интервенционизъм с колебливост и безрезултатност не усъвършенства нещата. Тъкмо противоположното: тази тактика окуражи безчет опозиционни дейци да водят борба, която, както знаем през днешния ден, е била изгубена още през цялото време. Битка, в която починаха освен те, а и стотици хиляди цивилни жители, станали жертва на ужасяващо принуждение, на необикновен цинизъм и нещастия.
Западът би трябвало да работи. Или да мълчи.
Въпросът е: каква е поуката от всичко това? Интервенциите на Запада бяха извършени дилетантски и се провалиха по кървясъл метод - както в Ирак, по този начин и в Либия. Ясно е, че Западът - най-малко за момента - не е в положение да организира смислени интервенции с дълготрайна цел. Той обаче не трябва и просто да предава нещата в непознати ръце: обратът, който Русия и Иран постановиха в Сирия, е непостижим по своя цинизъм.
За бъдещето - само че не на Сирия, тъй като за нея е към този момент прекомерно късно - това може да значи единствено едно: когато Западът афишира някакви планове, е задължен да ги извършва уверено и премислено. Ако ли не - дано просто стои настрани. Защото от празни приказки няма никакъв смисъл. Те единствено утежняват нещата.
Източник: Дойче веле
Как ли биха се развили събитията в Сирия, в случай че Западът беше работил по различен метод? Този въпрос е обоснован. Защото той директно визира ориста на безчет хора, които може би в този момент към момента щяха да са измежду живите, в случай че Западът беше заложил на друга тактика.
Историята на западните решения във връзка с Сирия е низ от пропуснати шансове. Най-известното от тези решения беше взето през 2013: когато стартира да излиза наяве, че режимът на Асад може би е употребявал бойни отровни субстанции против личното си население, американският президент Обама заприказва за " алена линия ", оттатък която не трябва да се минава, и предизвести, че ще има последици. Но какво стана, когато в действителност се разбра, че е имало офанзива с токсичен газ? Какво предприе Обама? Абсолютно нищо. Той пренебрегва информациите за химическа офанзива или пък личното си предизвестие. А може би и двете дружно.
Обама и " алените линии "
Това беше може би последният късмет да се покаже на Асад, че е прекалил. Но той беше изтърван. По това време сирийският режим към момента не се ползваше със закрилата на Иран и Русия. Или най-малко не в същата степен както през днешния ден. Все още имаше прочут баланс на силите, който би направил допустима възможна намеса на Съединени американски щати и техните сътрудници - без значение под каква форма. Обама обаче изпусна този късмет.
За това вероятно е имало съществени учредения. От американската намеса в Ирак бяха минали към 10 години. А тя, както е известно, се оказа цялостна злополука - в политическо, морално и пропагандно отношение. Безразсъдната интервенция, готова въз основа на безсрамни неистини, изложи Съединени американски щати пред света като арогантна, неоимпериална мощ. Страната и до през днешния ден не е съумяла да се отърси изцяло от този имидж.
Дори единствено заради тази причина би било извънредно рисковано да се организира нова намеса в Близкия изток: възможен неин крах би нанесъл нови, непоправими вреди на имиджа на Щатите.
Поне същата тежест имаше и аргументът за стратегическия риск: в последна сметка беше изцяло непредвидимо по какъв начин би приключила възможна намеса на Съединени американски щати в Сирия. Дали Асад щеше в действителност да се уплаши? Щяха ли Русия и Иран бездейно да следят дейностите на американците? И нямаше ли Обама да настрои цели елементи от ислямския свят - шиитите, а може би даже част от сунитите - против своята страна? Дали сходна намеса нямаше да докара до усилване на джихадистките офанзиви против Съединени американски щати, а и против Европа?
Цената на пасивността
Повече от ясно е: в случай че се беше стигнало до намеса в Сирия, тя можеше да има съдбовни последствия. Проблемът обаче е в това, че същото важи и за противоположното - за ненамесата. На всички е известно какво се случва в този момент в Сирия: Русия и Иран поеха нещата в свои ръце и се намесиха по този начин солидно, че Западът просто няма по какъв начин да се конфронтира със сирийския президент. Исканията за оставка на Асад, отправяни от Вашингтон и от европейските столици, се трансфораха в някаква мантра, изпразнена от наличие и значителност. Вече няма съвсем никакво значение какво желае Западът. Или какво не желае.
Нещо повече: фактът, че в годините преди началото на войната в Сирия Съединени американски щати очевидно са проигравали тактики за свалянето на Асад от власт - които вероятно са щели да хвърлят страната в същия безпорядък, какъвто тя претърпява през днешния ден - дискредитира Вашингтон в очите на мнозина като състезател със съмнителни планове.
Това, че Обама и неговите сътрудници замениха предходния недодялан интервенционизъм с колебливост и безрезултатност не усъвършенства нещата. Тъкмо противоположното: тази тактика окуражи безчет опозиционни дейци да водят борба, която, както знаем през днешния ден, е била изгубена още през цялото време. Битка, в която починаха освен те, а и стотици хиляди цивилни жители, станали жертва на ужасяващо принуждение, на необикновен цинизъм и нещастия.
Западът би трябвало да работи. Или да мълчи.
Въпросът е: каква е поуката от всичко това? Интервенциите на Запада бяха извършени дилетантски и се провалиха по кървясъл метод - както в Ирак, по този начин и в Либия. Ясно е, че Западът - най-малко за момента - не е в положение да организира смислени интервенции с дълготрайна цел. Той обаче не трябва и просто да предава нещата в непознати ръце: обратът, който Русия и Иран постановиха в Сирия, е непостижим по своя цинизъм.
За бъдещето - само че не на Сирия, тъй като за нея е към този момент прекомерно късно - това може да значи единствено едно: когато Западът афишира някакви планове, е задължен да ги извършва уверено и премислено. Ако ли не - дано просто стои настрани. Защото от празни приказки няма никакъв смисъл. Те единствено утежняват нещата.
Източник: Дойче веле
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ