Колкото и да сме различни
В серия от изявления във " Facebook " Кристиян Григоров разяснява ситуацията на хората с увреждания. Със единодушието му " Дневник " разгласява негов текст със съкращения.
Кристиян Григоров - Крис, е на 24 години и е от град Етрополе. Ражда се изцяло незрящ и с тежко костно заболяване. Три години се образова в учебно заведение за незрящи, след което учи в гимназията в родния си град. Завършва българска лингвистика в Софийския университет " Св. Климент Охридски " Освен с преподаване се занимава с музикална, писателска и журналистическа активност. Членува в организации на хора с увреждания, включва се в цивилен начинания. Смята, че полемиката за асистирането на хора с увреждания е директно обвързвана с цялостното схващане за консолидираното им в обществото, а целенасочените и общи старания в по-адекватни просветителни и обществени политики биха съдействали за това.
Човекът със или без увреждане преди всичко е човек
Това, че е със или без увреждане, е негово човешко и изцяло естествено качество, което нито го прави повече, нито по-малко човек.
Човекът с увреждане най-често се ражда в среда, в която увреждането му се приема за цялостна неприспособимост. А от време на време се ражда и в среда, в която се приема като определящо го разграничение, каквито всички имат. Напоследък нерядко средата е смесена и когато той съзрява, самичък избира по какъв начин да се възприема, с което декларира на другите единодушие или противоречие с това по какъв начин те се отнасят към него.
Културите, които са стигнали до такава степен да схващат увреждането като разграничение, без да му
придават свръхпозитивни или свръхнегативни окраски, построиха подкрепяща среда за такива хора. Тази среда, най-просто казано, се състои от две неща: Първо: всеки, охарактеризиран като здрав, без да му коства свръхголеми старания, да може с труда и познанията си да бъде потребен на всеки различен, в това число и на ощетените физически, умствено или душевен, по този начин щото той да се усеща по-добре. И второ: тези, избрани като лица с увреждане, със своя опит и знания да бъдат потребни на други, без оглед на това какво разграничение имат, които се нуждаят от тях по някакъв метод.
Така в една подкрепяща среда тези хора стопират да са категория във всички житейски обстановки. С други думи, до момента в който слепият човек свири на сцена дружно с виждащи, значимият акцент е музиката, която всички вършат дружно, всеки по своя характерен метод, и там няма категория с изключение на музиката. Ако обаче слепият желае да свири с други зрящи хора и те виждат нотите, а той не, това се споделя, с цел да се преодолее казусът. Ако слепият заради своя слух свири най-добре, още веднъж слепотата му е значимо качество, което му дава прерогативи. С този образец давам да се разбере, че слепотата е една от многото особености, които може човек да има, и нито нейното упорито изтъкване, нито непрекъснатото й отменяне би спомогнало за вникването в спецификата на тази специфичност.
Всяка обстановка изисква друго отнасяне на едно увреждане, както това важи за всяко човешко качество. Ниските играчи не са положителни в едни спортове, само че са най-хубавите в други. А в шахмата това е последното нещо, за което се замисляме.
Животът непрекъснато опровергава склонността ни да слагаме нещата в категории
В среда на съответно разбиране на хората с увреждания като значима и неизменима част от цялото общество те се сливат с останалите и никой разумен човек не ги третира като непригодни. Общият симптом увреждане концентрира напъните по какъв начин да се преодолеят пречките и то не дискриминира индивида, а дефинира спецификата му по този начин, както с думата " роми " се дефинира етносът, с " учители " се дефинира специалността и с " хомосексуални " се дефинира ориентацията.
Ето това е подкрепящата среда. Там всеки човек, съгласно който увреждането му го освобождава автоматизирано от отговорността да търси пълноценни способи за независимо справяне, облекчаващи другите в грижите им за него, бива подбуден да премисли своята отговорност. На него не му се разрешава да се осланя само на непознатата помощ, тъй като по този метод той не може да открива опциите си и да ги развива.
От друга страна, с цел да се реализира баланс, не се толерира и прекомерното предпочитание на индивида с увреждане да прави всичко безусловно самичък, защото той подлага на риск здравето си и постоянно, нагледно казано, може да стъпи изкривено. Дори и подкрепящата среда още работи по въпроса по какъв начин достъпът до всичко да е организиран за всички без оглед на спецификите. Уви, няма изцяло пригодена система. Затова индивидът с увреждане има правото да употребява помощник, който да добавя функционалностите му и да го подкрепя.
Какво става в една друга среда, в която увреждането се схваща като неприспособимост от преобладаващата част от популацията
Там към момента сляпо се напипва някакъв верен метод. Гледат се образци от развитите култури, търси се метод да се реализира баланс, само че връзките прелитат в крайностите. От предоставяне на огромни привилегии до слагане на ненужни ограничавания, от покровителстване от страна на по този начин наречените здрави до предпочитание тотално да им оставят самодейността и да не се месят, от жалостивия рев до безграничната възхита, от отзоваване на всеки зов за помощ до цялостна индиферентност... от цялостно посвещаване на проблемите до цялостна изолираност от тях, от яд към управниците до прослава на техните планове, от самоуверено подчертаване на връзки към хората с увреждания като към равни до стеснение да се поддържа връзка с тях като че са извънземни, от жалващи се жертви на убиващата ги система до герои, съществуващи макар системата...
Да не преставам ли? И тези крайности се срещат и спорят коя да надделее, а в незнанието си не виждат какъв брой са едностранчиви, повърхностни и нестабилни.
Когато в една подкрепяща среда се дефинира група по даден симптом, това важи единствено за съответните обстановки, в които се взема решение техен проблем или се осмисля някое тяхно предимство. Но това не се трансферира върху всички сфери на активност на тези хора, няма стереотипни показа и няма предварителни настройки. Това улеснява всеки, лишен от зрение, слух, диалект, ръка или крайник, да се схване като субект със своята специфичност и самостоятелен с други слепи, глухи, неми, куци и сакати. Защото единствено като погледнем слепотата, тя има най-различни нюанси.
Неподкрепящата среда се нуждае от внушения и самовнушения, че другите по симптом увреждания имат потребност от еднообразно отнасяне.
В неподкрепящата среда се развива и
изключително схващане на думата интеграция
Там тя не е взаимно свързване и приобщаване. Не. Тъкмо противоположното. Интеграцията се прави от " здравите " за " повредените ". А в някои случаи от " повредените " за " здравите ".
В множеството случаи се прави по този начин, както " здравите " я схващат и одобряват, тъй като се смята, че увреждането е положение на пациент, в което той не може иначе, с изключение на да чака лекарят да му предпише хапчета. В общество на крайности тя става също прекаленост. Или си изолиран в особено учебно заведение, където времето е спряло и пространството е тясно, или си " интегриран " в шумната олелия на всеобщото учебно заведение, в което времето като че ли бърза, а пространството е толкоз огромно, че и измежду доста хора се чувстваш самичък и неразбираем. Тази прекаленост, наречена интеграция, идва да избави от другата прекаленост, наречена дезинтеграция. Обаче усложнява ситуацията. Толкова е огромен нейният крах, че едни още повече не желаят да се разделят със своите специфични учебни заведения, предприятия, домове и институции, а други демонстрират тотално безхаберие какво става в тях.
В подкрепящата среда задачата на особено учебно заведение или особено дружество за хора с избран вид разграничение не е да подчертае казуса им или да го крие, а да поддържа в неравностойните условия, основани от други, и да даде скъпия опит по какъв начин измежду тях индивидът с увреждане да се усеща добре, без да му се постанова да се акцентира или срами от своето разграничение.
В неподкрепящата среда или го акцентираме, или ни е позор. И ето по какъв начин става:
Мнозинството от хората знаят, че не са " положителни ", а доста им се желае да са такива. Иска им се да заблудят и себе си, около това и другите, че са положителни. И от доброта вършат цялостни нелепости от време на време. Например вземат решение да интегрират " хората със специфични потребности " на пазара на труда. И с цел да стане това, те присвояват понятието " обществено предприемачество ".
Обществената настройка е такава, че е склонна доста повече да оцени труда на повреден пред труда на неувреден и не поради качеството на този труд, а поради увреждането и визията, че то пречи за осъществяването на този труд. Така увреждането става реклама.
В добре развита просвета, в която незрящият служащ не е нещо нетрадиционно, това няма да разсъни кой знае какъв интерес. Но в неразвитата просвета, която се нуждае от всевъзможни зрелища, това идва като ужасно предизвикателство. От това хората, окачествени като здрави, които не преценят трезво, се ласкаят от мисълта, че купувайки труда на слепите, са станали хем благодетели, хем съпричастни. Немалък % от хората с увреждания също се радват, че са оценени и че някой ги е подкрепил да се усетят равностойни на пазара. Само че те не са станали равностойни от това, а още по-неравностойни. Вместо на тях да се гледа като общ брой от човеци, всеки от които има своите качества и самостоятелни качества, те са една група, отделена от масата по симптом слепота.
Ние живеем в България. Страна, в която се опитваме взаимно да се заблуждаваме, че нещата са по-добре, в сравнение с са, без действително да поставяме старания думите ни да са с покритие. Тук е неподкрепящата среда. Тук за пари се вършат планове, законопроекти, организации, чиято цел е интеграция на хората с увреждания.
Внушението е , че интеграцията е въпрос на пари
Многократно стана ясно по какъв начин парите разделиха протестиращите на субсидирани и неплатени, при което субсидираните нарекоха неплатените платени, а неплатените нарекоха субсидираните продажни. А тези в Народното събрание гледат и се подсмихват, тъй като класическото " разделяй и владей " отново е свършило работа и е въпрос то да се подхранва посредством субсидираните и да се разреши на неплатените да си имат безвреден лидер в одеждите на един политически откърмен омбудсман.
Подкрепящата среда няма да я основат единствено политици, работодатели или самите хора с увреждания, без значение дали ги назоваваме инвалиди или лица с трайни усложнения и специфични потребности. Подкрепящата среда можем да сътворяваме само дружно и само с взаимно приемане и взаимна поддръжка. Какъвто и да си, дали си гледащ външно или кьорав вътрешно, дали си човек ром или единствено ром, дали си душевно или телесно осакатял, дали си подобен, какъвто те дефинират, или подобен, какъвто ти се виждаш, ти си част от процеса.
Ако смяташ себе си за човек, можеш умерено да кажеш: " Ние сме индивиди. Колкото и да
сме разнообразни, всички имаме потребност както от храна, вода и топлота, по този начин и от обич, приемане и почитание. Различаваме се единствено по методите, по които можем да ги получим и употребим. Останалото са детайлности. "
Кристиян Григоров - Крис, е на 24 години и е от град Етрополе. Ражда се изцяло незрящ и с тежко костно заболяване. Три години се образова в учебно заведение за незрящи, след което учи в гимназията в родния си град. Завършва българска лингвистика в Софийския университет " Св. Климент Охридски " Освен с преподаване се занимава с музикална, писателска и журналистическа активност. Членува в организации на хора с увреждания, включва се в цивилен начинания. Смята, че полемиката за асистирането на хора с увреждания е директно обвързвана с цялостното схващане за консолидираното им в обществото, а целенасочените и общи старания в по-адекватни просветителни и обществени политики биха съдействали за това.
Човекът със или без увреждане преди всичко е човек
Това, че е със или без увреждане, е негово човешко и изцяло естествено качество, което нито го прави повече, нито по-малко човек.
Човекът с увреждане най-често се ражда в среда, в която увреждането му се приема за цялостна неприспособимост. А от време на време се ражда и в среда, в която се приема като определящо го разграничение, каквито всички имат. Напоследък нерядко средата е смесена и когато той съзрява, самичък избира по какъв начин да се възприема, с което декларира на другите единодушие или противоречие с това по какъв начин те се отнасят към него.
Културите, които са стигнали до такава степен да схващат увреждането като разграничение, без да му
придават свръхпозитивни или свръхнегативни окраски, построиха подкрепяща среда за такива хора. Тази среда, най-просто казано, се състои от две неща: Първо: всеки, охарактеризиран като здрав, без да му коства свръхголеми старания, да може с труда и познанията си да бъде потребен на всеки различен, в това число и на ощетените физически, умствено или душевен, по този начин щото той да се усеща по-добре. И второ: тези, избрани като лица с увреждане, със своя опит и знания да бъдат потребни на други, без оглед на това какво разграничение имат, които се нуждаят от тях по някакъв метод.
Така в една подкрепяща среда тези хора стопират да са категория във всички житейски обстановки. С други думи, до момента в който слепият човек свири на сцена дружно с виждащи, значимият акцент е музиката, която всички вършат дружно, всеки по своя характерен метод, и там няма категория с изключение на музиката. Ако обаче слепият желае да свири с други зрящи хора и те виждат нотите, а той не, това се споделя, с цел да се преодолее казусът. Ако слепият заради своя слух свири най-добре, още веднъж слепотата му е значимо качество, което му дава прерогативи. С този образец давам да се разбере, че слепотата е една от многото особености, които може човек да има, и нито нейното упорито изтъкване, нито непрекъснатото й отменяне би спомогнало за вникването в спецификата на тази специфичност.
Всяка обстановка изисква друго отнасяне на едно увреждане, както това важи за всяко човешко качество. Ниските играчи не са положителни в едни спортове, само че са най-хубавите в други. А в шахмата това е последното нещо, за което се замисляме.
Животът непрекъснато опровергава склонността ни да слагаме нещата в категории
В среда на съответно разбиране на хората с увреждания като значима и неизменима част от цялото общество те се сливат с останалите и никой разумен човек не ги третира като непригодни. Общият симптом увреждане концентрира напъните по какъв начин да се преодолеят пречките и то не дискриминира индивида, а дефинира спецификата му по този начин, както с думата " роми " се дефинира етносът, с " учители " се дефинира специалността и с " хомосексуални " се дефинира ориентацията.
Ето това е подкрепящата среда. Там всеки човек, съгласно който увреждането му го освобождава автоматизирано от отговорността да търси пълноценни способи за независимо справяне, облекчаващи другите в грижите им за него, бива подбуден да премисли своята отговорност. На него не му се разрешава да се осланя само на непознатата помощ, тъй като по този метод той не може да открива опциите си и да ги развива.
От друга страна, с цел да се реализира баланс, не се толерира и прекомерното предпочитание на индивида с увреждане да прави всичко безусловно самичък, защото той подлага на риск здравето си и постоянно, нагледно казано, може да стъпи изкривено. Дори и подкрепящата среда още работи по въпроса по какъв начин достъпът до всичко да е организиран за всички без оглед на спецификите. Уви, няма изцяло пригодена система. Затова индивидът с увреждане има правото да употребява помощник, който да добавя функционалностите му и да го подкрепя.
Какво става в една друга среда, в която увреждането се схваща като неприспособимост от преобладаващата част от популацията
Там към момента сляпо се напипва някакъв верен метод. Гледат се образци от развитите култури, търси се метод да се реализира баланс, само че връзките прелитат в крайностите. От предоставяне на огромни привилегии до слагане на ненужни ограничавания, от покровителстване от страна на по този начин наречените здрави до предпочитание тотално да им оставят самодейността и да не се месят, от жалостивия рев до безграничната възхита, от отзоваване на всеки зов за помощ до цялостна индиферентност... от цялостно посвещаване на проблемите до цялостна изолираност от тях, от яд към управниците до прослава на техните планове, от самоуверено подчертаване на връзки към хората с увреждания като към равни до стеснение да се поддържа връзка с тях като че са извънземни, от жалващи се жертви на убиващата ги система до герои, съществуващи макар системата...
Да не преставам ли? И тези крайности се срещат и спорят коя да надделее, а в незнанието си не виждат какъв брой са едностранчиви, повърхностни и нестабилни.
Когато в една подкрепяща среда се дефинира група по даден симптом, това важи единствено за съответните обстановки, в които се взема решение техен проблем или се осмисля някое тяхно предимство. Но това не се трансферира върху всички сфери на активност на тези хора, няма стереотипни показа и няма предварителни настройки. Това улеснява всеки, лишен от зрение, слух, диалект, ръка или крайник, да се схване като субект със своята специфичност и самостоятелен с други слепи, глухи, неми, куци и сакати. Защото единствено като погледнем слепотата, тя има най-различни нюанси.
Неподкрепящата среда се нуждае от внушения и самовнушения, че другите по симптом увреждания имат потребност от еднообразно отнасяне.
В неподкрепящата среда се развива и
изключително схващане на думата интеграция
Там тя не е взаимно свързване и приобщаване. Не. Тъкмо противоположното. Интеграцията се прави от " здравите " за " повредените ". А в някои случаи от " повредените " за " здравите ".
В множеството случаи се прави по този начин, както " здравите " я схващат и одобряват, тъй като се смята, че увреждането е положение на пациент, в което той не може иначе, с изключение на да чака лекарят да му предпише хапчета. В общество на крайности тя става също прекаленост. Или си изолиран в особено учебно заведение, където времето е спряло и пространството е тясно, или си " интегриран " в шумната олелия на всеобщото учебно заведение, в което времето като че ли бърза, а пространството е толкоз огромно, че и измежду доста хора се чувстваш самичък и неразбираем. Тази прекаленост, наречена интеграция, идва да избави от другата прекаленост, наречена дезинтеграция. Обаче усложнява ситуацията. Толкова е огромен нейният крах, че едни още повече не желаят да се разделят със своите специфични учебни заведения, предприятия, домове и институции, а други демонстрират тотално безхаберие какво става в тях.
В подкрепящата среда задачата на особено учебно заведение или особено дружество за хора с избран вид разграничение не е да подчертае казуса им или да го крие, а да поддържа в неравностойните условия, основани от други, и да даде скъпия опит по какъв начин измежду тях индивидът с увреждане да се усеща добре, без да му се постанова да се акцентира или срами от своето разграничение.
В неподкрепящата среда или го акцентираме, или ни е позор. И ето по какъв начин става:
Мнозинството от хората знаят, че не са " положителни ", а доста им се желае да са такива. Иска им се да заблудят и себе си, около това и другите, че са положителни. И от доброта вършат цялостни нелепости от време на време. Например вземат решение да интегрират " хората със специфични потребности " на пазара на труда. И с цел да стане това, те присвояват понятието " обществено предприемачество ".
Обществената настройка е такава, че е склонна доста повече да оцени труда на повреден пред труда на неувреден и не поради качеството на този труд, а поради увреждането и визията, че то пречи за осъществяването на този труд. Така увреждането става реклама.
В добре развита просвета, в която незрящият служащ не е нещо нетрадиционно, това няма да разсъни кой знае какъв интерес. Но в неразвитата просвета, която се нуждае от всевъзможни зрелища, това идва като ужасно предизвикателство. От това хората, окачествени като здрави, които не преценят трезво, се ласкаят от мисълта, че купувайки труда на слепите, са станали хем благодетели, хем съпричастни. Немалък % от хората с увреждания също се радват, че са оценени и че някой ги е подкрепил да се усетят равностойни на пазара. Само че те не са станали равностойни от това, а още по-неравностойни. Вместо на тях да се гледа като общ брой от човеци, всеки от които има своите качества и самостоятелни качества, те са една група, отделена от масата по симптом слепота.
Ние живеем в България. Страна, в която се опитваме взаимно да се заблуждаваме, че нещата са по-добре, в сравнение с са, без действително да поставяме старания думите ни да са с покритие. Тук е неподкрепящата среда. Тук за пари се вършат планове, законопроекти, организации, чиято цел е интеграция на хората с увреждания.
Внушението е , че интеграцията е въпрос на пари
Многократно стана ясно по какъв начин парите разделиха протестиращите на субсидирани и неплатени, при което субсидираните нарекоха неплатените платени, а неплатените нарекоха субсидираните продажни. А тези в Народното събрание гледат и се подсмихват, тъй като класическото " разделяй и владей " отново е свършило работа и е въпрос то да се подхранва посредством субсидираните и да се разреши на неплатените да си имат безвреден лидер в одеждите на един политически откърмен омбудсман.
Подкрепящата среда няма да я основат единствено политици, работодатели или самите хора с увреждания, без значение дали ги назоваваме инвалиди или лица с трайни усложнения и специфични потребности. Подкрепящата среда можем да сътворяваме само дружно и само с взаимно приемане и взаимна поддръжка. Какъвто и да си, дали си гледащ външно или кьорав вътрешно, дали си човек ром или единствено ром, дали си душевно или телесно осакатял, дали си подобен, какъвто те дефинират, или подобен, какъвто ти се виждаш, ти си част от процеса.
Ако смяташ себе си за човек, можеш умерено да кажеш: " Ние сме индивиди. Колкото и да
сме разнообразни, всички имаме потребност както от храна, вода и топлота, по този начин и от обич, приемане и почитание. Различаваме се единствено по методите, по които можем да ги получим и употребим. Останалото са детайлности. "
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ