Иван Николов: Българската екзархия – между канона и политиката
„ В събота, 28 февруари 1870 година, великият везир на Турската империя Али паша повика членовете на смесената българо-гръцка комисияа във Високата врата и най-сетне им връчва десетилетия упования султански ферман, с който се признава правото на българите да имат църква, самостоятелна от цариградската патриаршия...
На идващия ден, неделя, към българската църква на Фенер се стичат радостно възбудени цариградските българи...пред богомолците се изправя внушителният Иларион Макариополски...Като напомня великия ден 3 април 1860 година, когато от същия амвон беше изхвърлено от богослужението името на цариградския патриарх...Иларион гръмогласно възвестява: ”Тогава бяха очаквания, а през днешния ден е осъществлението на очакванията... ”(Тончо Жечев „ Българският Великден или пристрастеностите български ”,С., 1975г.)
Осъществяването на очакванията обаче към момента следва. Защото оповестеният Ферман е подложен на всевъзможни изискания за корекции и прередактиране, непостижими даже за днешната пластична хирургия.
Очертават се и лагерите. От една страна са гръцките и сръбските искания към зараждащата „ нова ” черква на Балканите, а от друга –дипломатическите пируети сред Портата, Русия и Австро-Унгария.
Датата 3 април 1860 година, упомената тържествено от Иларион Макариополски е основна заради още една причина. След този ден гръцките упоритости за възобновяване на Византийската империя от ден на ден избледняват, само че те се претворяват в неистово предпочитание за затвърдяване на гръцкото духовно и политическо наличие в Македония. На сцената излизат и сръбските искания за територии в Повардарието.
Ако разлистим документите, проучванията и спомените за тези години ще открием всеобщо целенасочени дейности на гърци и сърби за разделянето на Македония на сфери на въздействие. Има нещо мъчително до истеричност в техните искания за преодоляване на територии, в които компактното население е българско.
През 1861 година в Цариград е основан Гръцки филологически силогос. По-късно в регионите, обитаеми с българи пораждат клонове на Македонското просветително приятелство и на Тракийското ученолюбиво сдружение. През 1863 година министърът на просветата Николопулос разпраща циркуляр, посредством който се приканват гръцките учени и просветни дейци да утвърждават гръцкия език...срещу който е повдигната „ стихия ”. През 1869 година в Атина е учредено сдружение за разпространяване на гръцката култура със задача да укрепва просветното дело и гръцкото схващане най-вече измежду „ българогласните гърци ”в Македония и Тракия. ( Зина Маркова, „ Българската Екзархия – 1870-1879 ”, С.,1989 година.)
Белград също не закъснява да предяви претенциите си. Според Коста Църнушанов още на 11 март 1869 година сръбското държавно управление изпраща до своя дипломатически представител в Цариград инструкции по какъв начин да се саботира издаването на Фермана за българската църковна самостоятелност. Настоява се ”... занапред нататък Патриаршията да изпраща в Македония духовни пастири, които биха били по генезис сърби, с цел да могат да работят съгласно духа и изгодата на Сръбската национална черква... ”
Сръбските духовници, отпред с белградския митрополит Михайло, архимандрит Никифор Дучич и няколко всемирски лица основават Комитет за агитация в Македония и Стара Сърбия. Започват да откриват черкви и учебни заведения, сръбски общини в селища с чисто българско население, книжарници и агентура, която работи против Екзархията.
***
Днес, 148 година от оповестяването на Фермана за независимостта на Българската Екзархия, конфигурацията на ползите, скрити зад каноничността, е съвсем същата.
След писмото на архиереите на МПЦ-ОА от 9.11.2017 година до Светия синод на БПЦ, с което те упорстват Българската черква да влезе в законните си права на Църква-майка и след визитата на главата на МПЦ-ОА архиепископ Стефан на 21 декември 2017 година в София, реакциите в Атина и Белград са същите както преди век и половина.
На гръцките и сръбските архиереи, които и в този момент надигат високо глас, че се нарушава канона, ще напомним, че и тогава те използваха същите причини. Особено ги плашеше чл.10 от Фермана, който предвиждаше в македонските епархии да се проведат истилями, т.е. допитване до популацията. Две трети от популацията в случай че избра една от двете църкви – Екзархията или Патриаршията – се удовлетворяват настояванията им.
Какво демонстрираха резултатите от допитването? В Охрид единствено 139 души, най-вече власи, заявят, че остават към Патриаршията, а останалите 22 000 венчила се причисляват към Екзархията. В Скопие от 8698 къщи 8131 се афишират за Екзархията, а 567 гръковласи желаят върховенството на Патриаршията.(„ Македония, Сборник от документи и материали ”, С.,1978 г.)
Месеците от издаването на Фермана на 28 февруари 1870 година до оповестяването на схизмата на 16 септември 1872 година са наситени с доста интриги, с доста народен напредък, мъка, очаквания и разочарования, изключително за българите в Македония. За отчаяние и примирие обаче и дума не може да става. Народното единение е онази тайнствена мощ, която ги предизвиква, окуражава и въодушевява. Затова и Симеон Радев е безапелационен: ”Какво следва от всички тези събития? Това, че Македония след четири десетилетия копнежи за българска черква с непрестанно възходяща мощ спомага за постигането на тази велика цел... Следователно ония, които настояват, че Екзархията била основала българи в Македония, са или безусловно невежи по въпроса, или фалшификатори на историческите събития.
Македония взе участие наедно с другата част на българския народ в тържествения акт за оповестяване на българската самостоятелна черква на 11 май 1872 година от екзарх Антим I, заобиколен от шестима владици, трима от които македонски българи: Панарет Пловдивски – от с.Пътеле, Леринско.Избран за софийски митрополит. Панарет Зографски от Галичник и Генадий Велешки от Охрид. Следователно, осъществен пред хилядното голям брой българи в Цариград, този акт е еднообразно дело на българския север и на българския юг. ” (Симеон Радев, „ Македония и българското Възраждане през XIX век, Скопие, 1942 г.)
Моментът е освен въодушевяващ, само че е и мощно трагичен, тъй като е неизбежно оповестяването на схизмата. Това постанова Екзархът да прояви неотстъпчивост и кураж и да продължи да извършва пастирските си обязаности. В този миг се извисява един глас, високо и отривисто. Това е Тодор Кусев от Прилеп, бъдещият митрополит Методи Кусевич, който се обръща към Екзарха с думите: ”Очите на целия български народ са умолително обърнати към Вас и към окръжаващия Ви Свети синод. Във Вашите ръце е кормилото на нашата черква. От Вас се чака да избришите горките национални сълзи. Вие сте, що ке утешите, смекчите и изведете на положително пасбище отруднелото, изнемощело и порабощеното останало до преди мало време без националност и пастири стадо Христово – българският народ. ”(в. ”Право ” 27 юни 1872 г.)
Думите на Тодор Кусев не са ли настоящи и през днешния ден?
Не звучат ли като апел и към сегашния Българския патриарх Неофит, който съвсем в същите условия като екзарх Антим I би трябвало да прояви неотстъпчивост и автономия и в днешния случай да поеме подадената от македонските архиереи ръка за взаимно съслужение и разкриване на пътя за възкресение на потъпканото братолбюбие и Христова религия?!...
Бог е обективен, а Вярата – велика. И Бог, и Вярата ще ни оказват помощ да надмогнем съмненията и страховете и да изведем на ярко завета на нашите предшественици. /БГНЕС
------------------------
Иван Николов е публицист, журналист и издател. Той е основен редактор на списание “България-Македония ” и шеф на издателство „ Свети Климент Охридски “. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, създател на многочислени публикации и книги по тематиката. Анализът е написан особено за БГНЕС.
На идващия ден, неделя, към българската църква на Фенер се стичат радостно възбудени цариградските българи...пред богомолците се изправя внушителният Иларион Макариополски...Като напомня великия ден 3 април 1860 година, когато от същия амвон беше изхвърлено от богослужението името на цариградския патриарх...Иларион гръмогласно възвестява: ”Тогава бяха очаквания, а през днешния ден е осъществлението на очакванията... ”(Тончо Жечев „ Българският Великден или пристрастеностите български ”,С., 1975г.)
Осъществяването на очакванията обаче към момента следва. Защото оповестеният Ферман е подложен на всевъзможни изискания за корекции и прередактиране, непостижими даже за днешната пластична хирургия.
Очертават се и лагерите. От една страна са гръцките и сръбските искания към зараждащата „ нова ” черква на Балканите, а от друга –дипломатическите пируети сред Портата, Русия и Австро-Унгария.
Датата 3 април 1860 година, упомената тържествено от Иларион Макариополски е основна заради още една причина. След този ден гръцките упоритости за възобновяване на Византийската империя от ден на ден избледняват, само че те се претворяват в неистово предпочитание за затвърдяване на гръцкото духовно и политическо наличие в Македония. На сцената излизат и сръбските искания за територии в Повардарието.
Ако разлистим документите, проучванията и спомените за тези години ще открием всеобщо целенасочени дейности на гърци и сърби за разделянето на Македония на сфери на въздействие. Има нещо мъчително до истеричност в техните искания за преодоляване на територии, в които компактното население е българско.
През 1861 година в Цариград е основан Гръцки филологически силогос. По-късно в регионите, обитаеми с българи пораждат клонове на Македонското просветително приятелство и на Тракийското ученолюбиво сдружение. През 1863 година министърът на просветата Николопулос разпраща циркуляр, посредством който се приканват гръцките учени и просветни дейци да утвърждават гръцкия език...срещу който е повдигната „ стихия ”. През 1869 година в Атина е учредено сдружение за разпространяване на гръцката култура със задача да укрепва просветното дело и гръцкото схващане най-вече измежду „ българогласните гърци ”в Македония и Тракия. ( Зина Маркова, „ Българската Екзархия – 1870-1879 ”, С.,1989 година.)
Белград също не закъснява да предяви претенциите си. Според Коста Църнушанов още на 11 март 1869 година сръбското държавно управление изпраща до своя дипломатически представител в Цариград инструкции по какъв начин да се саботира издаването на Фермана за българската църковна самостоятелност. Настоява се ”... занапред нататък Патриаршията да изпраща в Македония духовни пастири, които биха били по генезис сърби, с цел да могат да работят съгласно духа и изгодата на Сръбската национална черква... ”
Сръбските духовници, отпред с белградския митрополит Михайло, архимандрит Никифор Дучич и няколко всемирски лица основават Комитет за агитация в Македония и Стара Сърбия. Започват да откриват черкви и учебни заведения, сръбски общини в селища с чисто българско население, книжарници и агентура, която работи против Екзархията.
***
Днес, 148 година от оповестяването на Фермана за независимостта на Българската Екзархия, конфигурацията на ползите, скрити зад каноничността, е съвсем същата.
След писмото на архиереите на МПЦ-ОА от 9.11.2017 година до Светия синод на БПЦ, с което те упорстват Българската черква да влезе в законните си права на Църква-майка и след визитата на главата на МПЦ-ОА архиепископ Стефан на 21 декември 2017 година в София, реакциите в Атина и Белград са същите както преди век и половина.
На гръцките и сръбските архиереи, които и в този момент надигат високо глас, че се нарушава канона, ще напомним, че и тогава те използваха същите причини. Особено ги плашеше чл.10 от Фермана, който предвиждаше в македонските епархии да се проведат истилями, т.е. допитване до популацията. Две трети от популацията в случай че избра една от двете църкви – Екзархията или Патриаршията – се удовлетворяват настояванията им.
Какво демонстрираха резултатите от допитването? В Охрид единствено 139 души, най-вече власи, заявят, че остават към Патриаршията, а останалите 22 000 венчила се причисляват към Екзархията. В Скопие от 8698 къщи 8131 се афишират за Екзархията, а 567 гръковласи желаят върховенството на Патриаршията.(„ Македония, Сборник от документи и материали ”, С.,1978 г.)
Месеците от издаването на Фермана на 28 февруари 1870 година до оповестяването на схизмата на 16 септември 1872 година са наситени с доста интриги, с доста народен напредък, мъка, очаквания и разочарования, изключително за българите в Македония. За отчаяние и примирие обаче и дума не може да става. Народното единение е онази тайнствена мощ, която ги предизвиква, окуражава и въодушевява. Затова и Симеон Радев е безапелационен: ”Какво следва от всички тези събития? Това, че Македония след четири десетилетия копнежи за българска черква с непрестанно възходяща мощ спомага за постигането на тази велика цел... Следователно ония, които настояват, че Екзархията била основала българи в Македония, са или безусловно невежи по въпроса, или фалшификатори на историческите събития.
Македония взе участие наедно с другата част на българския народ в тържествения акт за оповестяване на българската самостоятелна черква на 11 май 1872 година от екзарх Антим I, заобиколен от шестима владици, трима от които македонски българи: Панарет Пловдивски – от с.Пътеле, Леринско.Избран за софийски митрополит. Панарет Зографски от Галичник и Генадий Велешки от Охрид. Следователно, осъществен пред хилядното голям брой българи в Цариград, този акт е еднообразно дело на българския север и на българския юг. ” (Симеон Радев, „ Македония и българското Възраждане през XIX век, Скопие, 1942 г.)
Моментът е освен въодушевяващ, само че е и мощно трагичен, тъй като е неизбежно оповестяването на схизмата. Това постанова Екзархът да прояви неотстъпчивост и кураж и да продължи да извършва пастирските си обязаности. В този миг се извисява един глас, високо и отривисто. Това е Тодор Кусев от Прилеп, бъдещият митрополит Методи Кусевич, който се обръща към Екзарха с думите: ”Очите на целия български народ са умолително обърнати към Вас и към окръжаващия Ви Свети синод. Във Вашите ръце е кормилото на нашата черква. От Вас се чака да избришите горките национални сълзи. Вие сте, що ке утешите, смекчите и изведете на положително пасбище отруднелото, изнемощело и порабощеното останало до преди мало време без националност и пастири стадо Христово – българският народ. ”(в. ”Право ” 27 юни 1872 г.)
Думите на Тодор Кусев не са ли настоящи и през днешния ден?
Не звучат ли като апел и към сегашния Българския патриарх Неофит, който съвсем в същите условия като екзарх Антим I би трябвало да прояви неотстъпчивост и автономия и в днешния случай да поеме подадената от македонските архиереи ръка за взаимно съслужение и разкриване на пътя за възкресение на потъпканото братолбюбие и Христова религия?!...
Бог е обективен, а Вярата – велика. И Бог, и Вярата ще ни оказват помощ да надмогнем съмненията и страховете и да изведем на ярко завета на нашите предшественици. /БГНЕС
------------------------
Иван Николов е публицист, журналист и издател. Той е основен редактор на списание “България-Македония ” и шеф на издателство „ Свети Климент Охридски “. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, създател на многочислени публикации и книги по тематиката. Анализът е написан особено за БГНЕС.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ