В рубриката Четиво Дневник публикува откъс от Наследството на Тъкачната

В рубриката " Четиво " Дневник разгласява фрагмент от " Наследството на Тъкачната вила ", с създател Ане Якобс, възложен от Издателство " Лемур "

Съдбата на едно семейство в бурни времена.
Едно решение, което трансформира всичко.
И обич, която побеждава.

Третата част от сантименталната историческа сага за Тъкачната вила, с която Ане Якобс покори сърцата на милиони читатели по света е още по-вдъхновяваща. Главните персонажи ни изненадват с развиването си, донасяйки нови страсти и вълнуващи обрати.

Аугсбург, 1920.
Въпреки компликациите, с които страната към момента се бори, в Тъкачната вила гледат към бъдещето с оптимизъм. Паул Мелцер още веднъж е вкъщи и поема ръководството на фабриката, с цел да се опита да възвърне предходната ѝ популярност. След поредност от обрати в персонален проект сестра му Елизабет се завръща в фамилното имение.

А Мари, младата брачна половинка на Паул, върху чиито нежни рамене е лежала отговорността за фабриката, вилата и цялото семейство в годините на война и недостиг, най-накрая има опция да сбъдне своята фантазия - да сътвори лично фешън ателие. Моделите ѝ се радват на голям триумф, само че щастието ѝ е помрачено от все по-честите разногласия с Паул. Неспособна да

устоя повече, Мари взема сложното решение да напусне имението дружно с двете си деца.

Ане Якобс е създател на сполучливата трилогия Die Gutshaus ( " Име¬нието " ), както и на редица исторически романи и екзотични саги (под друго име). С " Тъкачната вила " тя реализира своя дълго та¬ена фантазия и разказва ориста на едно семейство на завладяващия декор на актуалната немска история. Романът е преведен и попа¬да в бестселър листите в доста страни, след което следват още 5 продължения на сагата.

По мотив вдъхновението зад книгите Якобс споделя: Семейната история на фамилия Мелцер и " Тъкачната вила " е една от обичаните ми поредици. Как я започнах? Дядо ми притежаваше фабрика преди доста години. Те не правеха текстил, а вътрешни елементи за медни намотки. За страдание фабриката не просъществува дълго и скоро трябваше да бъде продадена, само че татко ми продължаваше да приказва за нея години по-късно. Също по този начин вдъхновението пристигна от хубавата вила, която дядо ми беше построил преди време и която стои и до през днешния ден.

Първите две книги от поредицата " Тъкачната вила " и " Дъщерите на Тъкачната вила " бързо завоюваха сърцата на българските

читатели, а в края на март те ще могат да се насладят и на третия разказ " Наследството на Тъкачната вила ".

" Наследството на Тъкачната вила " е третият разказ от семейна¬та сага за имението на знатната фамилия Мелцер. В каталога на издателство " Лемур " ще можете да откриете също първата и втора част от поредицата: " Тъкачната вила " и " Дъщерите на Тъкачната вила ".

Като четец на " Дневник " може да купите книгата със специфична отстъпка от най-малко 10% в. Кодът за нея е 10Dnevnik. Поръчайте книгата.
Ако в настояща промоция има по-висока отстъпка - тя важи за вашата покупка.

Наследството на Тъкачната вилаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Откъс от " Наследството на Тъкачната вила " на Ане Якобс

1

Септември 1923

Лео бързаше. На стълбите изблъска първокласниците настрана и се промуши около групичка дърдорещи девойки - след това обаче се наложи да спре, тъй като някой зад него го хвана за чантата.
- Поред на номерата, апелирам - сподели Вили Абеле злобно. - Новобогаташите и приятелите на

евреите обратно.
Това беше засегнатост към татко му. И към Валтер, най-хубавия му и единствен другар. Днес той беше болен и не можеше да се отбрани.
- Пусни ме, другояче ще съжаляваш! - предизвести го Лео.
- Хайде, слабако Само посмей

Лео опита да се освободи, само че захватът на другия беше стоманен. Потокът от възпитаници ги заобикаляше отляво и отдясно, слизаше по стълбите в учебния двор и оттова се изливаше на улицата до Червената крепостна стена. Лео съумя да завлече съперника си на двора, преди някоя от презрамките на чантата му да се скъса. Трябваше бързо да се извърти и да сграбчи Вили, другояче последният щеше да си присвои чантата дружно с учебниците и тетрадките му.
- Мелцер дървото търкаля се в лайното - дразнеше го Вили, до момента в който се мъчеше да откопчае чантата.

На Лео му причерня от яд. Тази фраза му беше позната, децата от работническите квартали най-вече обичаха да подвикват сходни гадости след него. Защото беше по-добре облечен и тъй като Юлиус от време на време го вземаше от учебно заведение с колата. Вили Абеле беше най-малко с една глава по-висок от Лео и с две

години по-голям. Но сега това нямаше никакво значение.

Последва мощен ритник в коляното на Вили, Вили изрева и пусна плячката си. Лео едвам съумя да остави завоюваната си чанта на земята, когато другият се хвърли върху него. И двамата се свлякоха на земята. Удари заваляха по Лео, якето му се скъса, той чуваше запъхтяното дишане на съперника си и яростно се бореше против него, въпреки Вили безспорно да бе по-силният в тази битка.
- Какво става тук? Абеле! Мелцер! Престанете!

Така думите, че първите ще станат последни, се сбъднаха, защото Вили, легнал от горната страна като преобладаващия в багра, пръв получи плесница от учителя Урбан. Лео пък единствено го хванаха за яката и го изправиха на крайници - кървящият нос му спести шамара. Двете момчета безмълвно слушаха назидателната тирада на учителя, забили погледи в земята. Злорадите усмивки и шушукането на съучениците, застанали в кръг към побойниците, бяха доста по-лоши. Особено от страна на девойките.

- Даде му да разбере
- Който бие дребните, е страхливец
- Пада му се на Лео - той е високомерен
- Вили Абеле е непрокопсаник

Същевременно наставленията на учителя Урбан минаваха нечути около

ушите им. И без това постоянно повтаряше едно и също. Когато посегна да извади носната си кърпичка, с цел да обърше кръвта от носа си, Лео видя, че подгъвът на ръкава на якето му е леко разпран. Спечели съчувствени и възхитени погледи от девойките, до момента в който си бършеше лицето и това много го смути. Вили, от своя страна, твърдеше, че Мелцер се " превземал ", с което си завоюва втора плесница от учителя Урбан. Падаше му се.

- А в този момент си стиснете ръцете
Бяха осведомени с ритуала след сборичкване, който не оказваше никакво влияние. Въпреки това двамата кимнаха, с цел да покажат, че са съгласни с предизвестията, и дадоха обещание оттук насетне да се схващат. Измъчената немска татковина се нуждаеше от рационални, работливи младежи, а не от хулигани.
- Марш у дома!

Това беше знак, че са свободни. Лео преметна смачканата си чанта през рамо и на драго сърце би хукнал напред, само че никога не биваше да основава усещане, че бяга от съперника си, по тази причина потегли с премерена крачка към учебната врата. Затича се едвам когато мина през нея. Спря за малко на улица " Ремболдщрасе " и с ненавист се извърна към огромната тухлена сграда. Защо трябваше да върви в глупавото общообразователно учебно заведение до Червената крепостна стена?

Татко му му бе разказвал, че преди време почнал напряко в гимназия " Свети Стефан ". В предварителен клас. Имало единствено момчета от положителни фамилии, които можели да носят разноцветни шапки. Нямало девойки. Републиката обаче искаше всички деца първо да учат в общообразователно учебно заведение. Републиката беше огромна нелепост. Всички я оплюваха, изключително баба. Тя все повтаряше, че по време на кайзера било по-добре.

Отново се изсекна в носната кърпичка и откри, че носът му, за благополучие, е спрял да кърви. Сега обаче трябваше да потегля, към този момент сигурно го чакаха. По хълма нагоре, около " Свети Улрих и Афра ", през няколко улички до " Милхберг " и след това към улица " Максимилианщра

Закова се на място. Музика от пиано. Някой свиреше мелодия, която му беше позната. Очите на Лео се плъзнаха нагоре по сиво измазаните стени на къщата, която даваха чартърен. Музиката долиташе през отворения на втория етаж прозорец. Не можеше да види нищо с изключение на бяло тюлено перде, само че който и да свиреше, го правеше великолепно. Къде беше чувал тази мелодия? Може би на концерт на Сдружението на изкуствата, където мама постоянно го водеше? Беше превъзходно, само че в същото време тъжно. Целият потръпна, когато зазвучаха акомпаниментите. Можеше да стои и да слуша с часове, пианистът обаче прекъсна свиренето си, с цел да се заеме с избран откъс. Повтори го неведнъж и на Лео бързо му омръзна.

- Ето го!
Лео се сепна. Това безспорно беше ясният, писклив глас на Хени. Аха, бяха го пресрещнали. Имаха шанс, умерено би могъл да тръгне по друга уличка. Хванати за ръце, девойките тичаха по тротоара към него - Додо с веещи се руси плитки, а Хени в розова необятна рокличка, която мама ѝ бе ушила. На раницата ѝ висеше гъбичка, защото Хени едвам тази година бе тръгнала на учебно заведение и се учеше да написа на дъска.

- Защо се взираш във въздуха? - попита Додо, когато стопираха запъхтени пред него.
- Чакахме те 100 години! - извика Хени укорително.
- Сто години? Тогава от дълго време да си умряла!
Хени подцени забележката. Винаги чуваше само това, което ѝ харесваше.
- Следващия път ще си тръгнем без теб

Лео сви плещи и погледна очакващо към Додо, само че тя не беше подготвена да го отбрани. При това и тримата знаеха, че Лео ги взема със себе си единствено тъй като баба по този начин искаше. Тя смяташе, че две седемгодишни девойки не трябва да се разхождат без компаньон из града, още по-малко в тези несигурни времена. Затова Лео имаше задачата да изтича до " Света Анна " след учебно заведение и да върне сестра си и братовчедка си в Тъкачната вила.

- Защо си в подобен тип? - Додо бе забелязала скъсания ръкав, както и кръвта, покапала по яката му.
- Аз? Защо?
- Пак си се бил, Лео!
- Пфууу! Това кръв ли е? - Хени докосна яката на ризата му с показалец.
Не беше ясно дали намираше алените петна за гнусни, или за вълнуващи.
- Престани. Трябва да тръгваме.

Додо продължаваше да го оглежда концентрирано, присвивайки очи и цупейки устни.
- Пак ли Вили Абеле?
Той кимна навъсено.
- Де да бях там. Първо щях да го оскубя крепко, а след това да го наплюя!

Тя изрече думите извънредно съществено и кимна два пъти. Лео беше разчувстван, в същото време обаче се засрами. Додо беше негова сестра, тя беше смела и постоянно го поддържаше. Но все пак беше просто момиче.
- Хайде тръгвайте най-сетне - извика Хени, за която въпросът със сбиването от дълго време бе завършен. - Трябва да мина през Меркле.
Това беше отклоняване, което към този момент въобще не можеха да си разрешат.
- Не през днешния ден. Закъсняваме
- Мама особено ми даде пари да купя кафе.

Хени все искаше да командва. Лео си бе намислил да внимава, с цел да не попада повече в клопката ѝ. Но не беше елементарно, тъй като Хени все намираше причина, която звучеше основателно. Като през днешния ден: да купи кафе!
- Мама сподели, че не може да живее без кафе!
- Искаш да закъснеем за обяд ли?
- Искаш моята майка да почине ли? - попита Хени възмутено.

Отново реализира своето. Тръгнаха към улица " Каролиненщрасе ", където в едно малко магазинче госпожа Меркле оферираше " Кафе, конфитюри и чай ". Не всеки можеше да си разреши сходни вкусотии, Лео знаеше, че доста от съучениците му получават само по паница със чорба от грис за обяд, а пък закуска за учебно заведение въобще не си носеха. Неведнъж му бе ставало мъчително, на няколко пъти бе споделял сандвича си с лебервурст с някои от другите хлапета. Най-често с Валтер Гинсберг, най-хубавия му другар.

Майка му също имаше магазин - откъм гърба, на улица " Карлщрасе ", където продаваше нотни тетрадки и музикални принадлежности. Но бизнесът вървеше неприятно. Бащата на Валтер бе умрял в Русия, също така имаше и инфлация. Всичко поскъпваше и - както споделяше мама - парите към този момент не костваха нищо. Вчера готвачката, госпожа Бруненмайер, се бе оплакала, че е платила 30 000 марки за един фунт самун. Лео към този момент можеше да брои до хиляда. Това беше тридесет пъти по хиляда. Добре че след войната към този момент съвсем нямаше монети, а единствено банкноти, в противоположен случай на Бруненмайер евентуално щеше да ѝ се наложи да наеме файтон.

- Я виж - магазинът за порцелан " Мюлер " е затворил - Додо уточни витрините, облепени с вестници. - Баба ще се натъжи. Винаги купува чаши за кафе отсам, когато някоя се счупи.
Подобна панорама към този момент не беше нещо извънредно. Много магазини в Аугсбург бяха затворени, а на витрините на тези, които към момента работеха, бяха изложени само остарели непродадени артикули. Наскоро, до момента в който обядваха, баща бе споделил, че тези измамници криели хубавата стока, тъй като чакали по-добри времена.
- Виж, Додо. Там има желирани мечета

Лео с пренебрежение наблюдаваше девойките, които притискаха носовете си във витрината на пекарната. Лепкавите желирани мечета от алено и зелено плодово желе не му бяха по усета.
- Купи кафето най-накрая, Хени - скара ѝ се той.
- Меркле е ето там, насреща.

Лео замлъкна, тъй като едвам в този момент осъзна, че до дребното магазинче на госпожа Меркле се намира магазинът за строителни материали на Хуго Абеле. Той принадлежеше на родителите на Вилхелм Абеле. Вили, този непрокопсаник. Дали към този момент си беше у дома? Лео направи няколко крачки към отсрещната страна на улицата и втренчи взор във витрината на строителния магазин.

Нямаше доста изложена стока, зад стъклото се мяркаха единствено няколко маркуча и кранчета за вода. По-назад, сходно на престол, стоеше тоалетна паница от бял матиран порцелан. Лео подвигна ръка, с цел да си направи сянка против косото септемврийско слънце, и откри, че скъпата движимост, първо, има наследник фирмен знак и второ, е много прашна.

- Да не би да искаш да купиш клозет? - прекъсна мислите му Додо, която го беше последвала.
- Нее.
Додо също се загледа към магазина и направи мимика.
- Това е магазинът на родителите на Вили Абеле, нали?
- Хм
- Вили вътре ли е?
- Възможно е. Все би трябвало да оказва помощ.

Братът и сестрата се спогледаха. Нещо проблесна в синьо-сивите очи на Додо.
- Ще вляза за малко.
- Защо? - поинтересува се Лео обезпокоеното.
- Ще попитам какъв брой коства клозетът.
Той поклати глава.
- Нямаме потребност от клозет.

Додо обаче към този момент беше пресякла улицата и звънецът на вратата на магазина иззвъня. Сестра му изчезна вътре.
- Тя какво прави? - попита Хени и подаде на Лео книжен плик, цялостен с лакрицови бонбони и желирани мечета.
Уха - за кафе евентуално не бяха останали доста пари. Той си взе лакрицов бонбон, без да изпуска магазина от очи.
- Ще пита за тоалетната
Хени го погледна възмутено, взе си зелено желирано мече от плика и го напъха в устата си.

- Да не би да ме мислиш за глупава? - изфъфли тя афектирано.
- Попитай я сама
Отсреща вратата на магазина се отвори и Додо излезе на улицата, откакто направи общителен поклон. Наложи се да изчака за миг, тъй като минаваше файтон, след това дотича до тях.
- Таткото на Вили е в магазина. Той е огромен мъж със сиви мустаци. Има чудноват взор, все едно желае да те изяде.
- А Вили?

Додо се ухили. Вили седял откъм гърба и трябвало да сортира гайки в дребни кутийки. Обърнала се за малко към него и му се изплезила.
- Толкова се ядоса. Но не можеше да каже нищо, тъй като баща му беше там.
А клозетът коствал двеста милиона марки. Намалена цена.
- Двеста марки? - възмути се Хени. - Това е доста скъпо за такава грозна тоалетна.
- Двеста милиона - поправи я Додо.
Никой от тях не можеше да брои до толкоз.

Хени сбърчи вежди и замислено примигна към витрината, в която в този момент се отразяваше обедното слънце.
- И аз ще запитвам
- Не! Стой тук Хени! - Лео понечи да я хване за ръката, само че тя се промъкна изкусно около две възрастни дами и му се изплъзна.
Той остана обратно, клатейки глава и наблюдавайки по какъв начин русите къдрички на Хени изчезват зад вратата на магазина.
- Да не би да сте се побъркали и двете? - изръмжа на сестра си.

Двамата с Додо пресякоха улицата, хванати за ръце, и надникнаха през прозореца на магазина. Беше правилно - бащата на Вили имаше сиви мустаци и погледът му фактически беше чудноват. Може би очите му бяха възпалени? Вили седеше най-отзад край една маса, затрупана с картонени кутии. Виждаха се единствено главата и раменете му.

- Мама ме изпраща - изписука Хени вътре и подари господин Абеле с най-красивата си усмивка.
- А твоята майка по какъв начин се споделя?
Хени се усмихна още по-широко. Просто се направи, че не чува въпроса.
- Мама желае да научи какъв брой коства клозетът
- Онзи на витрината ли? Триста и петдесет милиона. Да ти запиша ли цифрата?
- Би било доста благо от ваша страна.

Хени бързо се обърна към Вили, до момента в който господин Абеле търсеше листче. Не се видя какво направи, само че очите на Вили едвам не изскочиха от ямките си. Хени излезе гордо с листче хартия в ръка и беше възмутена, че Додо и Лео са я следили през прозореца.
- Я покажи! - Додо взе бележката от ръката на Хени.
На нея беше написано цифрата 350, последвано от думата " милиона ".

- Ама че лъжец! Допреди малко бяха единствено двеста милиона! - ядоса се Лео.
Хени не можеше да брои даже до 100, само че беше схванала, че този човек е шарлатанин. Какъв непрокопсаник!
- Ще вляза още веднъж! - извика Додо уверено.
- По-добре недей - предизвести я Лео.
- Сега към този момент в действителност е належащо!

Лео и Хени останаха пред магазина и занадничаха през прозореца. Наложи се да се долепят до стъклото и да си създадат сянка с две ръце, тъй като слънчевата светлина им пречеше. Отвътре се чу енергичният глас на Додо, последван от дълбокия басов тембър на господин Абеле.
- Какво искаш отново? - изгърмя басът.
- Казахте, че клозетът коства двеста милиона.

Той я зяпна и Лео си показа по какъв начин мозъкът на господин Абеле постепенно се задвижва.
- Какво съм споделил?
- Казахте: двеста милиона. Нали по този начин?
Той погледна Додо, след това вратата и сетне към витрината, където стоеше белият порцеланов клозет. Тогава съзря двете деца, залепени за прозореца.

- Хулигани! - кресна той яростно. - Махайте се отсам. Ще ме вършат за смях Махайте се да не ви погна!
- Но аз съм права! - упорстваше Додо самоуверено.
След това пъргаво се завъртя към вратата, с цел да избяга, тъй като господин Абеле се приближи заплашително и даже протегна ръка, в опит да я хване за плитките. Той едвам не я сграбчи на прага на магазина, само че Лео отвори вратата извън и застана пред сестра си.

- Проклети нехранимайковци! - изрева господин Абеле. - На простак ли ще ме вършиме? Сега ще ти дам да схванеш, момченце.
Лео се сниши, само че господин Абеле го улови за яката на якето и го плесна през тила.
- Да не сте посмели да биете брат ми - изкрещя Додо. - Иначе ще ви наплюя.

Тя в действителност се изплю, като уцели частично якето на господин Абеле, само че за жалост, и тила на Лео. Майката на Вили - дребна, слаба жена с черна коса - в това време се бе появила в магазина, зад нея дотича и Вили.
- Те ми се изплезиха, баща! Това е Лео Мелцер. Учителят ме зашлеви през днешния ден поради него!
Господин Абеле замръзна, когато чу името Мелцер. Лео се съпротивляваше яростно, тъй като мъжът не пускаше яката му.

- Мелцер? Мелцер от Тъкачната вила? - попита господин Абеле и се обърна към Вили.
- Мили боже! - извика жена му и закри устата си с ръце. - Не си навличай неприятности, Хуго. Пусни детето. Моля те!
- Ти Мелцер от Тъкачната вила ли си? - изрева притежателят на магазина.
Лео кимна. Господин Абеле го пусна.

- В подобен случай всичко е наред - промърмори той. - Обърках се. Клозетът коства триста милиона. Може да предадеш на татко си.
Лео потърка тила си и оправи якето си. Додо гледаше огромния мъж с злост.
- От вас - рече тя царствено, - от вас сигурно няма да купим клозет. Дори да беше от злато. Хайде, Лео!
Лео още беше зашеметен. Без да се противи, остави Додо да го хване за ръка и да го поведе по улицата към Якобертор.

- Ако опише на баща за това - заекна той.
- Стига нелепости! - успокои го Додо. - Той самият се опасява.
- А къде е Хени? - попита Лео и спря.
Откриха Хени в магазина на госпожа Меркле. Действително бе получила четвърт фунт кафе за останалите пари.
- Защото сме доста положителни клиенти! - засия тя.

Всичко, което би трябвало да знаете за: