В рубриката Четиво Дневник публикува откъс от Човекът, който виждаше

...
В рубриката Четиво Дневник публикува откъс от Човекът, който виждаше
Коментари Харесай

Откъс от "Човекът, който виждаше отвъд лицата" на Ерик-Еманюел Шмит

В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Човекът, който виждаше оттатък лицата " с създател Ерик-Еманюел Шмит, възложен от Издателство " Ера "

Огюстен е стажант-репортер без заплата в дребния всекидневник на Шарлероа в Белгия. Когато градчето е разтърсено от експлоадирането на гърмеж, той несъзнателно се озовава в центъра на събитията. Насред хаоса, суматохата и рева, Огюстен вижда всичко... даже повече. След като е разпитан от полицията, стартира свое следствие, което ще го срещне с изключителни персони и ще го води тук-там, за които даже не е подозирал.

В " Човекът, който виждаше оттатък лицата " Ерик-Еманюел Шмит продължава да учи тайнствата на душата в един под напрежение разказ, който ловко преплита нереалното с действителното. Той слага фокуса върху извънредно наболяла тематика, която провокира голям брой диспути в обществото. С неподражаемия си изказ, Шмит съумява по едно и също време да допре сърцето и да разбуди разсъдъка. Да накара читателя да задава въпроси и да търси отговори.

Какво е да виждаш невидимото за останалите? Кое е това, което ни стимулира да действаме или да останем неми очевидци на личната си орис?
Майсторски написан разказ в типичния за Шмит екстравагантен, метафизичен и въодушевяващ жанр.

Преводач Гриша Атанасов
Дизайн на корицата Фиделия Косева

Читателите на " Дневник могат " да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук

Откъс от " Човекът, който виждаше оттатък лицата " на Ерик-Еманюел Шмит

Навън влагата на бул. " Одан " плъзва леден воал по бузите ми. Макар че не е валяло, ситни капчици лъщят върху паветата.

Някакъв алкохолик се прозява на пейката. Няколко домакини довършват извършването на покупки си. Двама младежи с качулки си шушукат в един вход. В единайсет сутринта минувачите още са малко. Едно куче се протяга. " На улицата ", беше възкликнал Пегар, като че ли щях да се потопя в оживена навалица, кипяща от стремежи, от възбуденост, от упоритости, заляла хиляди хора, живеещи със 100 километра в час, с лавина от безчет благосъстояния, измежду които щях да уловя перли, почтени да участват на страниците на вестника.

Но Шарлероа не е нито Париж, нито Лондон, нито Ню Йорк. Рано заран град Шарлероа спи, примигва с очи, когато стане време за обяд, демонстрира къси признаци на интензивност в късния следобяд, в часа пик, въпреки че струпаните един зад различен коли основават усещане по-скоро за застиналост, в сравнение с за неспокойствие. Неподвижността се е настанила от дълго време в Шарлероа дружно с млечните облаци и бавния дъжд.
Оглеждам се в близост, един гълъб отлита неудовлетворен.

Каква информация ще събера?
Би трябвало да вляза в някое бистро, да се опра на бара, да сръбвам от чашата си и да чувам клюките, подхвърляни от съдържателя или клиентите. Но тази интервенция изисква да ѝ отделя няколко евро. А джобовете ми са празни. Не единствено джобовете, а и стомахът ми. Тротоарът свършва, без да виждам, и си навяхвам глезена.
Рухвам на земята.

О, в случай че можех да припадна! Да ме свестят пожарникарите, да ме откарат в незабавното поделение, където ще ме нахранят със сандвич, чорба, компот...

Разтривам си крайници. Няма да се получи. Само ме боли. И болката ще отшуми. По-бързо от глада ми. Изправям се. Пред мен, на двайсетина метра, елегантна жена вади ябълка от кошницата си, захапва я леко. Телефонът ѝ вибрира. Тя оставя златната превъзходна на ръба на пейката, с цел да отговори. Да употребявам нейното разпръскване и да ѝ отмъкна плода?

– Огюстен, въздържай се.
Съвестта ми избира глада пред срама.
– Събери информация. Върни се във вестника с вести. Иначе...

Някаква безчестна част от мен изпитва предпочитание да спори със съвестта ми:
– Иначе какво? Нито ми заплащат, нито ме признават. Този стаж не води до нищо. По-добре да крънкам.
Свивам плещи и не преставам по булеварда. Звънят камбани. На площад " Шарл II " отслужват опело.
Краката ми поемат в тази посока, тъй като по пътя има заведение за бързо хранене. Естествено, няма да вляза – само че знае ли човек? – може някой на излизане да си изхвърли в кошчето картофките или половин хамбургер. Вчера се нахраних по този начин, не ме е гнус да вземам наяденото.

Някакъв човек ме блъсва.
Едва не се простирам, а той даже не вижда.
Отказвам се да желая опрощение – не съм в положение да се удрям – подкрепям се на една фасада и си разтърквам рамото.

Нервният човек ненадейно пресича улицата. Сега го виждам по-добре: към двайсетгодишен, с обемиста парка върху хилаво тяло, кестенява дълга коса под кепе, гъста, само че подстригана брада, тъмни очи с леко разширени зеници. Той хвърля тревожни погледи, главата му непрестанно се върти наляво-надясно.

Той ме заинтригува.
Какво има зад него, току до рамото му?
Той се стопира, попипва часовника си. Различавам по-добре птичката, която подхвръква към него.
Какво е това? Гарван? Кос?
Присвивам очи и концентрирам погледа си.
Същество с пера?

Полудявам... Дали не ставам играчка на въображението си? Вместо животно виждам дребен мъж, човешка дрънкулка с антрацитеночерна джелаба, която яростно размахва ръце.
Преглъщам слюнката си и прилепям длани към мазилката, на която съм се подпрял, с цел да се уверя, че в действителност се намирам в действителността.

Отсреща младежът бърше челото, потреперва, колебае се, след това взема решение да се върне назад. Хомункулусът стартира да се гърчи, да прави гримаси, да крещи. Не разграничавам думите, само че възприемам, че дребното творение ругае младежа.

Той се сковава, остава имобилен. Слуша какво му споделя създанието в джелаба, затваря очи, поема си мирис. Ето че в този момент кима. Съгласява се. След минута спокойствието го доближава, изпълва го. Създанието усеща, че печели, и губи ожесточението си, заговаря по-равно, все по-сигурно в надмощието си във всеки идващ момент.
Отново въодушевен, младежът се усмихва и му споделя нещо. Всичко се подрежда. Те са постигнали единодушие.
Младежът поглежда часовника си и издиша уверено. Продължава в първичната посока с огромни крачки и завива.

Аз го вървя след. Наистина, това няма да ми донесе вести, само че създанието, което го ескортира, като се плъзга през атмосферата, като че ли е хвърчило в небето без лъх, ме интригува.
Младежът излиза на шестоъгълния площад " Шарл II ". На стълбището на църквата се тълпят опечалени родственици, излизащи от службата. Изнасят ковчег.

Младежът продължава пътя си и се изкачва по стълбите, където тълпата застива.
На собствен ред излизам на площада, когато нещо притегля погледа ми: вляво от мен върху едно кошче се мъдри кутийка с пържени картофи. Изглеждат още топли. Оставени са преди малко.

Не мога да устоя и занемарявам следенето, награбвам ги с шепи, с цел да ги натъпча в устата си. Не дръзвам да допускам, че след няколко минути към този момент няма да съм гладен.
Зъбите ми се впиват в сипкавата маса. Съживявам се. Или по-скоро, ще се съживя.
Но къде е моят човек със странното си летящо творение?

Обръщам се и го виждам, отвъд фонтаните, на метър от чиновниците на погребалното бюро, които вкарват ковчега в лимузината.
Тогава той разтваря парката си, изкрещява нещо с пресипнал глас и прави внезапен жест.
Отеква гърмеж.
Нещо раздира небето.
Въздушната вълна ме повдига.
Политам.
Падам.

Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (812)
Източник: dnevnik.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР