В рубриката Четиво Дневник публикува откъс от Червеният ангел, с

...
В рубриката Четиво Дневник публикува откъс от Червеният ангел, с
Коментари Харесай

Откъс от "Червеният ангел" на Недим Гюрсел

В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Червеният ангел ", с създател Недим Гюрсел , възложен от Издателство " Колибри "

Авторът на " Мехмед Завоевателя " Недим Гюрсел се завръща с романа " Червеният ангел ", една многолика и загадъчна история, напоена с носталгия, илюзии и скрупули. История, в която нищо не е такова, каквото наподобява на пръв взор.

" Червеният ангел " е равносметка на два живота, белязани и като че ли предопределени от събитията, положили своя кървясъл отпечатък върху XX век. Анонимно позвъняване подтиква създател на биография на турския стихотворец Назъм Хикмет да замине за Берлин, с цел да получи значими документи, свързани с живота му. Тъкмо мотив да си напомни годините, прекарани в Берлин преди рухването на Стената, и буйната си обич към една турска певица.

Столицата на обединена Германия е същата като в неговата младост, само че и напълно друга. Няма я Стената, разделяла в миналото освен града, а и света на две непримирими елементи. Сега, даже и невидима, тя прокарва границата сред две столетия. И в случай че прескачането от едното политическо пространство в другото, въпреки и мъчно, въпреки всичко е било вероятен и възвратим развой, то преходът във времето се оказва спорен.

В този " град на призраци " минало и настояще се преплитат в орисите на двамата основни герои - писателя, тръгнал по следите на документите и на изтлелите усеща, и " анонимния " ортодоксален болшевик Али Албайрак, някогашен сътрудник на Щази, педераст, захласнат от личността и творчеството на Назъм Хикмет, за който е донасял под псевдонима Дявол.

Недим Гюрсел е знаково име в турската литература, от години живее в Париж, преподава в Сорбоната, притежател е на многочислени европейски литературни оценки, джентълмен е на френския Орден на изкуствата и литературата, на премията на френския ПЕН-клуб, на Международната литературна премия за балкански писатели " Балканика ", а една от последните му книги – " Рисуван свят " – е оповестена за най-хубав задграничен разказ във Франция. Гюрсел персонално показа у нас романа си " Мехмед Завоевателя ", който се радва на десетки преиздания от 1995 година до през днешния ден, а актуалната творба, " Червеният ангел ", се спряга от рецензията като върхово достижение на един неоспорим гений.

превод Красимир Петров

Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук

Откъс от " Червеният ангел " на Недим Гюрсел

I

Не помня да съм виждал в миналото Берлин толкоз запустял, толкоз покрит от сняг. Когато самолетът стартира да се снижава към летище " Тегел ", първото нещо, което забелязах, беше прострял се до безкрая бял килим. Облачното небе със сребристи оттенъци започваше да потъмнява; слънцето оставаше невидимо. В тази агонизираща дрезгава светлина светът изглеждаше необитаем, недействителен като в антична приказка. Сетне последователно започнах да разграничавам замръзналите езера, щръкналите над снега дървета и белите покриви.

И несъмнено, телевизионната кула, която червенееше в здрача. При първото ми посещаване научих, че западногерманците назовават този знак на Източен Берлин " Аспержата ". Тогава Стената към момента я имаше, градът беше преполовен като диарбекирска любеница и тази кула, горделивост на жителите от източната част, е може би единственият спомен от това време, който към момента ме кара да бленувам. Казвах си, че безусловно би трябвало да се кача на нея, да кацна на върха, предизвикателно като прелетна птица, и да огледам ширналия се под нозете ми град дружно със Стената.

Понякога, при ясно време, когато грееше слънце, върху стъклата на дребния въртящ се ресторант се появяваше кръст от светлина. Сякаш Бог си отмъщаваше на комунизма. Ерих Хонекер беше затворил всички църкви в Източен Берлин, само че не можеше да попречи на тази игра на светлината. Сега елементарно бих могъл да се кача до върха на тази " Аспержа " и да мечтателствам Кройцберг с уличките, по които се разхождат моите сънародници, покривите на Шарлотенбург, езерата и горите, напомнящата войната срутена камбанария на " Кайзер-Вилхелм-Гедехтнискирхе ", край която в миналото минавах всеки ден.

Вече бях привикнал с безконечните думи, долепени една до друга, сходно на трамвайните мотриси на Изток, с твърдите звуци и коравите извивки на този хубав диалект, само че не знаех езика на Гьоте. Тогава се интересувах само от поета Назъм Хикмет, за който пишех книга.

Този път на слизане от самолета не се качих на рейс 109, а взех такси и дадох адреса на хотела. Прекосихме гъстата гора на " Фолкспарк ". " Хоенцолернканал " беше заледен. Широката му бяла и гладка лента се точеше към града. Снегът бе покрил улици и тротоари. Движехме се едва-едва, а аз бързах, с цел да не закъснея за срещата. Запъвайки се, пробвах да кажа на водача да кара по-бързо, само че наподобява това не го трогна.

Сигурно думите ми са му били неразбираеми. Немският език доста ми харесваше, беше ме покорил по времето, когато обитавах тук, само че по този начин и не го научих. Не ми остана време, пък и нямах изключително предпочитание. Единственото, което ме интересуваше, не беше " революцията ", както споделяха тогава, а проучването. Дълго, доста дълго бях обхванат от света на Назъм Хикмет. Нужни ми бяха доста години, с цел да се отърся от неговото въздействие.

Когато завихме от " Кайзер-Фридрихщрасе " по тесните улици на Шарлотенбург, таксито напълно понижи ход. Все едно се движехме на занимателен кадър в черно-бял филм. Уж напредвахме, а като че ли стояхме на едно място. Започвах да изгубвам самообладание. Паркираните около тротоарите коли бяха затрупани от сняг. Кафенета и заведения за хранене бяха отворени, само че в тях не се виждаше жива душа.

Бледи светлини едвам прозираха зад запотените витрини. Безшумно ни изпревари празен рейс. Дори той се движеше по-бързо от нас. Исках да кажа това на водача, само че думите ми убягваха, пък и не ми се щеше да се окайвам на британски. Лека-полека, постепенно, само че несъмнено най-накрая стигнахме до хотела на " Блайбтройщрасе ". Едва там открих, че моята прибързаност е била непотребна.

Часовникът на рецепцията показваше шестнайсет часа. Бях не запомнил за часовата разлика сред Истанбул и Берлин. Оставаше ми цялостен час до срещата, цялостен един час, който не знаех по какъв начин да прекарам в това снежно време. Оставих куфара в моята стая на четвъртия етаж и излязох да се разходя по " Курфюрстендам ". Ярките витрини, изисканите кафенета си бяха на мястото, само че като изключим няколко коли с вериги на гумите, улиците бяха съвсем пусти. Градът изглеждаше необитаем. Снегът поглъщаше шума. Не чух даже двуетажния рейс, който мина като сянка. След глъчката и тапите в Истанбул покоят и тишината на Берлин ми се сториха някак тревожни.

Когато тъкмо в пет часа влязох в кафене " Вейерс ", към този момент се беше стъмнило. Седнах на маса вляво от бара, в отделението за пушачи. Оттатък витрината, оттатък голите клони на дърветата, в заснежения парк неясно се долавяха очертанията на " Лудвигскирхе ". Зеленясалата камбанария и тухлените стени ѝ придаваха особена недействителност. Изглеждаше някак странна, тайнствена, пристигнала като че ли от друга планета.

Стори ми се друга от постройката, чието отражение преди време съзерцавах на лунна светлина в неподвижната повърхнина на водното огледало и по чиито стълби от време на време се изкачвах не с цел да участвам на службата, а да следя богомолците. Берлин не ми се стори изменен, само че да си призная, заснежен не ми хареса изключително.
Сервитьорката възпламени свещта на моята маса.

Рижата ѝ коса беше прибрана на тила в конска опашка, а червилото ѝ беше тухленочервено на цвят. Носеше бяла блуза, алена жилетка, грижливо изгладен стеснен панталон и алена вратовръзка на бели точки. Сините ѝ очи напомняха " пламтящите " очи, които, както твърди Назъм Хикмет в Kuvay Milliye, по този начин добре отивали на Мустафа Кемал. Не ми обръщайте внимание, в случай че непрекъснато изтъквам този стихотворец.

Нека незабавно ви обясня: пристигнах в столицата на обединена Германия, с цел да взема свързани с него документи. Трябваше да ви осведомя през цялото време, но поради спускането над летище " Тегел " в това снежно време, проточилото се пътешестване, опасението да не закъснея за срещата и вълнението (откровено казано, примесено с тъга), че още веднъж съм в Берлин, просто забравих да го направя.

Сервитьорката още веднъж пристигна и попита какво ще искам. За малко да ѝ отговоря: " Документите, и в случай че може незабавно! ". За страдание, те не бяха у нея, а у индивида, който закъсняваше и чието име даже не знаех. Поръчах кафе и шнапс. Други клиенти нямаше. След известно време заведението стартира да се цялостни. Онзи, който чаках обаче, все не идваше.

Два дни преди този момент пресипнал глас ми се обади по телефона и без да се показа, ми заяви, че разполагал с документи, свързани с Назъм Хикмет и с Турската комунистическа партия, само че не желаел да ги предава на някоя институция, а предпочитал да ги повери на публицист, прочут с безупречната си честност. Гласът, заглушаван от напиращи в гърлото тайни, прегракнал от алкохола и тютюна, очевидно принадлежеше на дъртак.

Турските думи излизаха от устата му една по една, все едно отронени от капкомер, като че ли той бе почнал да не помни родния си език. Мъжът говореше постепенно, без паузи. Не желаел да влиза в детайлности по телефона, по тази причина ми предложи да се забележим в Берлин в комфортно за мен време. Уговорихме си среща след два дни в кафене " Вейерс ".

Започвах да скърбя, че побързах да потегли и да се озова тук, без да го запитам каквото и да било. Защо се бях оставил до ме убеди толкоз елементарно? Без подозрение, тъй като ставаше въпрос за изтъкнат стихотворец, на който бях посветил няколко години от живота си: надявах се да науча освен това за него. Що се отнася до ТКП, тя въобще не ме интересуваше. В последна сметка бях биограф и не се занимавах с политическа история.

Помислих си, че индивидът въобще няма да пристигна на срещата. Вероятно е желал да ме изпита, в случай че не и да се погаври с мен. Може би някой другар си бе направил смешка. След завръщането ми в Истанбул ще се извини с думите: " Въобще не съм си представял, че ще отидеш чак в Берлин поради прелестните очи на Назъм ". А аз ще му отвърна: " Прав си. Който тръгне на лов, самичък става дивеч ".

Сетих се за фамозната картина на Брьогел " Ловци в снега ". Последвани от кучетата, ловците се връщат с празни ръце, а под оловносивото небе покрайнината чезне в натрупалия сняг; те минават на върволяк около ред букови дървета с накацали по тях гарвани. От цялата сцена лъха дълбока тъга. Макар моят лов да нямаше нищо общо с показания от Брьогел, аз също имах чувството, че се завръщам с празни ръце. Бях сърдит, усещах се измамен.

Някой се бе подиграл с мен, на вятъра бях подхванал това пътешестване. Бяха ме примамили тук. Бог знае какво щеше да се случи понататък! Дано това да е просто неприятна смешка! Възможно бе да съм попаднал в клопка. Като нищо някой към този момент ме причакваше зад ъгъла, с цел да ме убие. Проснат в снега мъртвец на погубен в Берлин публицист. Да умра в този притеснен град, толкоз пъти разрушаван и опожаряван, и всякога възраждащ се от пепелта

Преследван като някаква яребица. Но за какво? Защо някой би протегнал ръка на живота ми? Не бях сторил зло никому и не дължах никому нищо. Не бях нито някогашен разузнавач, нито пък член на скрито общество. Единственият ми грях бе, че след няколко години спиране още веднъж тръгвах по дирите на Назъм Хикмет и воден от отколешната си пристрастеност по великия стихотворец, търсех в Берлин следи от неговото наличие.

Впрочем той бе оставил тук прекомерно малко мемоари. Идвал бе няколко пъти в Източен Берлин във връзка Младежкия фестивал, само че доста по-често бе обитавал в Лайпциг, с цел да работи над стратегиите на " Наше радио ", орган на ТКП. Тъй мощно страдаше от носталгия, че драговолно би се обърнал към лекар Фауст, с цел да подписа договорка с дявола. Би изискал от него не безконечна младост или благосъстояние, а единствено да прекара един час в Истанбул.

С разрушено от тъга по родината сърце бе подготвен да подпише контракта със личната си кръв. Все отново домът на Фауст не бе там, а в Прага. Назъм по този начин и не посети Западен Берлин и умря в Москва през 1963 година, доста преди да падне Стената. Всъщност толкоз по-добре. Инак би видял по какъв начин рухва идеята, на която бе посветил живота си и в името на която бе наказан на затвор.

Вероятно би починал от тъга. Та нали до момента в който бе в пандиза в Бурса, където остана от 1938 до 1950 година, той сподели, че човешкият живот е прекомерно дълъг, само че въпреки всичко не толкоз, колкото на гарвана? През младостта си не съумя да се срещне с Ленин, само че по тази причина пък застана в почетен часовой пред ковчега му. Така най-малко не бе смачкан под тежестта на срутените си кумири. Затова с горделивост писа: " Искаха да ме прогонят от моята партия, / само че не съумяха ".

Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1196)
Източник: dnevnik.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР