"Защо това се случва с мен?" – на български излезе книгата "Домът на Gucci"
В навечерието на българската премиера на излезе книгата, въодушевила режисьора Ридли Скот за основаването му.
Книгата не е нова, тя е оповестена преди 21 години - пет години след убийството на Маурицио Гучи. Лицето на именития фешън клан " Гучи " е убит от наемен палач на 27 март 1995 година в Милано, когато е на върха на славата си.
Автор на " Домът на Gucci. Една същинска история за ликвидиране, полуда, искра и лакомия " е журналистката Сара Г. Фордън, която тогава е отразявала новините в международната фешън промишленост. Тя прави пунктуално следствие - среща се с документите по делото за ликвидиране, беседва със очевидци. Това й дава опция да сътвори меродавен биографичен портрет на легендата в света на бизнеса и модата.
" В духа на " Ирландецът " от Чарлз Бранд, " Домът на Gucci " e сензационна история за ликвидиране, полуда, искра и лакомия, която ще ви погълне напълно и ще прикове вниманието ви до последната страница. История, която потвърждава, че животът от време на време е най-хубавият сценарист ", се споделя в анотацията на издателство " Сиела ".
Българската премиера на кино лентата е на 26 ноември. В лентата на Ридли Скот е събрано от артисти - Лейди Гага, Адам Драйвър, Джаред Лето, Джеръми Айрънс и живата легенда Ал Пачино.
Из " Домът на Gucci " от Сара Г. Фордън
1.
СМЪРТ
Домът на GucciС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
В 8:30 сутринта в понеделник, 27 май 1995 година, Джузепе Онорато метеше листата, които вятърът беше навял във входа на постройката, където работеше той. Беше пристигнал в 8 часа сутринта, както правеше във всеки работен ден, а първата му задача бе да отвори огромната двойна дървена врата на Виа Палестро номер 20. Сградата беше в ренесансов жанр, на четири етажа, в нея се обитаваха жилища и офиси и се намираше в един от най-елегантните квартали на Милано.
От другата страна на улицата, под високите кедри и тополи, се простираха окосените морави и се виеха алеите на парка " Джардини Публичи " - един оазис от зеленина и успокоение в забързания, потопен в душни изпарения град.
През уикенда в града беше духал топъл вятър, който беше разпръснал неизменимата шапка на смога и бе откъснал последните изсъхнали листа от дърветата. Тази заран Онорато беше заварил своя вход покрит с листа и бързаше да ги измете, преди хората да стартират да влизат и да излизат от постройката. Военното му образование го беше белязало със мощно възприятие за ред и дълг, само че не беше пречупило духа му.
Беше на петдесет и една години, постоянно бе спретнато облечен и с безупречна осанка - побелелите му мустаци бяха съвършено поддържани, а останалата му коса бе късо подстригана. Беше сицилианец, родом от град Кастелдачия, и като доста други беше дошъл в северната част на страната в търсене на работа и нов живот.
През 1980 година се беше уволнил от армията след четиринайсет години на работа като подофицер и бе решил да се откри в Милано, където от няколко години работеше на разнообразни места. От 1989 година беше назначен за пазач на постройката на Виа Палестро и идваше на работа с дребния си мотопед от северозападната част на града, където живееше в един апартамент с жена си. Онорато беше учтив човек с ясни сини очи и блага, срамежлива усмивка и поддържаше входа в напълно положение. Шестте лъснати стъпала от червен гранит, които започваха незабавно след солидната врата, искрящите стъклени порти в горния завършек на стълбището, блестящият каменен под във фоайето: всичко свидетелстваше за неговите старания.
Онорато разполагаше с дребна остъклена дървена кабинка в дъното на фоайето, обзаведена с маса и стол, само че рядко сядаше там, а предпочиташе да се занимава със своите задания. Никога не се беше чувствал напълно удобно в Милано - градът му бе предложил работа, само че съвсем нищо друго. Беше сензитивен към предразсъдъците, които хранят доста италианци от северната част на страната към meridionali, жителите на юга, и не му трябваше доста повече от това някой да го огледа изкривено, с цел да се наежи. Никога не отвръщаше с остри думи и се подчиняваше на висшестоящите, както се беше научил да прави в армията, само че отхвърляше да преклони глава.
" И аз коствам толкоз, колкото и всеки различен - мислеше си Онорато. - Дори да е от богато или авторитетно семейство. "
Докато метеше, Онорато подвигна взор и видя един мъж на отсрещната страна на улицата. Беше го забелязал още сутринта, когато отвори огромната двойна врата. Тогава мъжът беше стоял зад дребна зелена кола, паркирана перпендикулярно на улицата, обърната към парка, с багажника към постройката на Онорато. До бордюра на Виа Палестро нормално имаше паркирани доста коли, тъй като беше една от дребното останали улици в централната част на Милано, където паркирането към момента беше гратис. Колите се паркираха под ъгъл една до друга, обърнати към бордюра.
В този ранен час колата към момента беше единствената на улицата. Онорато видя регистрационния номер на автомобила, тъй като беше висящ толкоз ниско, че съвсем докосваше земята. Онорато се зачуди по каква работа бе пристигнал мъжът толкоз рано. Беше безпрепятствено избръснат и добре облечен, със светлокафяво палто. Непрекъснато поглеждаше по продължение на улицата към " Корсо Венеция ", все едно очакваше някого. Докато разсеяно приглаждаше личната си оредяваща коса, Онорато видя с известна злоба, че мъжът имаше гъста, тъмна и вълниста коса.
Още от 1993 година, когато по-нагоре по същата улица бе избухнала бомба, Онорато си държеше очите отворени. Беше се взривила кола, натоварена с динамит, детонацията бе раздрусала целия град, беше взела пет жертви и бе унищожила " Падилионе д`Арте Контемпоранеа " - музея на актуалното изкуство, който се беше сринал в безпорядък от цимент, стоманени подпорни греди и натрошени парчета. Същата вечер в Рим беше избухнала друга бомба, като бе нанесла провали на " Сан Джорджо Велабро ", черква в историческия център на града.
По-късно гърмежите бяха свързани с една предходна детонация във Флоренция, на Виа деи Джорджофили, при която бяха починали още веднъж петима души, бяха ранени трийсет и бяха унищожени десетки творби на изкуството, съхранявани в постройката, където беше избухнала бомбата. По-късно за офанзивите бе упрекнат един необут от сицилианската мафия - Салваторе Риина, по прякор Тото, задържан по-рано през същата година за убийството на главния обвинител на мафията от италианската прокуратура, Джовани Фалконе, осъществено през 1992 година Риина беше наредил да бъдат взривени някои от най-ценните културни монументи в Италия, с цел да отмъсти за арестуването си.
По-късно беше наказан както за убийството на Фалконе, по този начин и за бомбените офанзиви, и понастоящем излежава две поредни доживотни присъди. DIGOS, италианската политическа полиция, особено упълномощена да противодейства на терористични офанзиви, беше разпитала всички portinai - портиери - в региона на Виа Палестро. Онорато им беше споделил, че същия ден е забелязал подозрителна привидно каравана, паркирана покрай един от входовете на парка. От тогава насам държеше бележник в кабинката си, с цел да си записва в него всичко, което му се беше сторило извънредно.
- Ние сме очите и ушите на този квартал - изясни Онорато на един от приятелите си от армията, който постоянно се отбиваше да пие кафе с него. - Ние виждаме хората, които идват и си отиват, и в отговорностите ни влиза да следим всичко.
Онорато се обърна и дръпна дясната половина от двойната врата към себе си, с цел да измете последните листа, останали зад нея. Когато пристъпи зад полуотворената врата, чу забързани стъпки по стълбището и един прочут глас, който му подвикна:
- Buongiorno!
Онорато се обърна и видя Маурицио Гучи, който имаше офис на първия етаж над партера - изкачваше се бегом по стъпалата на входа с нормалната си сила, а палтото му от камилска вълна се развяваше зад него.
- Buongiorno, Dottore - отговори Онорато с усмивка, като му махна за привет.
Онорато знаеше, че Маурицио Гучи е от фамозната флорентинска фамилия Гучи, основала компанията за първокласни артикули, която носеше същото име. В Италия името на Гучи постоянно беше свързвано с грациозност и жанр. Италианците се гордееха с креативната си мисъл и майсторските си обичаи и Гучи, сходно на Ферагамо и Булгари, беше едно от имената, които символизираха качество и майсторска направа.
Италия беше родила и някои от най-великите фешън дизайнери на света, като Джорджо Армани и Джани Версаче, само че Гучи беше фамилия с история от няколко генерации - още преди да се родят стилните дизайнери. Маурицио Гучи беше последният представител на семейството, който бе управлявал фамилната компания, преди да я продаде на финансовите си съдружници преди две години. Тази пролет те се бяха заели да приготвят проект да създадат Gucci обществена компания, която да излезе на борсата. Маурицио към този момент не се занимаваше с нито една от страните на фамилния бизнес и си беше отворил личен офис на Виа Палестро напролет на 1994 година
Гучи живееше напълно близо, в елегантно палацо на " Корсо Венеция ", и всяка заран идваше пешком на работа, като нормално пристигаше сред 8:00 и 8:30. Някои дни си отваряше самичък, със личния си ключ от входа на постройката, и към този момент се беше качил горе, още преди Онорато да отвори тежката дървена врата.
Онорато постоянно си бе фантазирал с блян какво ли би било да живее живота на Гучи. Беше богат, прелъстителен млад мъж, който имаше красива другарка: висока, слаба и руса.
Именно тя беше помогнала на Гучи с обзавеждането на офиса му на първия етаж над партера, както се назовава вторият етаж в Европа - с екзотични китайски антики, елегантно тапицирани дивани и фотьойли, драперии в наситени цветове и скъпи картини. Често идваше да обядва с Гучи, облечена с костюмите си от Chanel, с съвършено фризирана буйна руса коса. В очите на Онорато двамата бяха съвършена двойка с съвършен живот.
В момента, в който Маурицио Гучи стигна до върха на стълбището и пое през фоайето, Онорато видя тъмнокосия мъж да влиза във входа. В същия момент осъзна, че мъжът беше чакал Гучи. Зачуди се за какво мъжът спря в долния завършек на стълбището, където необятната бърсалка с кафяв косъм свършваше и започваше сивият килим, с който бяха застлани стъпалата, придържан от месингова релса в основата на всяко ходило.
Гучи не беше обърнал внимание, че мъжът е влезнал след него, а мъжът не го беше повикал по име.
Докато Онорато го гледаше, мъжът разтвори палтото си с едната ръка, а с другата извади револвер. Изпъна ръка, насочи я към гърба на Маурицио Гучи и стартира да стреля. Онорато, застанал на не повече от един метър оттова, застина на мястото си с метлата в ръка. Обзе го мощен потрес и се усещаше беззащитен да стори нещо, с цел да спре мъжа.
Онорато чу три бързи, приглушени изстрела директно един след различен.
Неподвижен като скулптура, Онорато гледаше с смут. Видя по какъв начин първият патрон се забива в палтото от камилска вълна на Гучи, над десния хълбок. Вторият изстрел го улучи тъкмо под лявото рамо. Онорато видя по какъв начин палтото от камилска вълна на Гучи потрепваше от всеки патрон, който се забиваше в плътната материя. " Когато прострелват някого на кино, не наподобява по този начин ", намерения си той.
Зашеметен, Гучи се обърна с озадачено изражение на лицето си. Погледна стрелеца, само че не сподели с нищо, че го е разпознал, сетне обърна взор към Онорато, все едно искаше да попита: " Какво става тук? Защо? Защо това се случва с мен? ".
Трети патрон закачи дясната му ръка над лакътя.
Докато Гучи със вопъл се свличаше на пода, неговият нападател изстреля един финален, гибелен патрон в дясното му слепоочие. Стрелецът внезапно се обърна, с цел да си тръгне, само че застина на място, когато видя Онорато, вторачен с смут в него.
Портиерът видя по какъв начин тъмните вежди на мъжа се повдигнаха от изненада, все едно не беше взел поради наличието на Онорато.
Ръката на стрелеца към момента беше протегната и в този момент сочеше право против него. Онорато погледна револвера и видя, че на цевта имаше дълъг заглушител. Погледна ръката, която държеше оръжието - с дълги, поддържани пръсти и нокти, които изглеждаха по този начин, все едно мъжът скоро е бил на маникюр.
В продължение на един момент, който му се стори цяла безкрайност, Онорато погледна стрелеца в очите. После чу личния си глас.
- Нееее - извика той, като се отдръпна обратно и подвигна лявата си ръка, все едно искаше да каже: " Аз нямам нищо общо с това! ".
Стрелецът даде още два изстрела право против Онорато, след това се обърна и бегом излезе от входа. Онорато чу някакъв звън и осъзна, че го издават падналите гилзи от патроните, които танцуваха по гранитния под.
" Невероятно! - намерения си несъзнателно той. - Не чувствам никаква болежка! Не знаех, че не боли, когато стрелят по теб. " Зачуди се дали Гучи беше изпитал някаква болежка.
" Значи по този начин - продължаваше да разсъждава той. - Сега ще умра. Срамота, че ще умра по този метод. Не е почтено. "
Сетне Онорато си даде сметка, че още стои прав. Сведе очи към лявата си ръка, увиснала по необикновен метод. От ръкава му се процеждаше кръв. Бавно се отпусна, до момента в който не седна на най-долното от гранитните стъпала.
" Поне не паднах ", намерения си той, до момента в който вътрешно се приготвяше за гибелта. Спомни си за жена си, за дните си в армията, за гледката към морето и планините от Кастелдачия. След това осъзна, че единствено е ранен; беше прострелян два пъти в ръката и нямаше да почине. Заля го вълна от благополучие. Обърна се и видя безжизненото тяло на Маурицио Гучи, проснато в горния завършек на стълбището в локва кръв, която се разширяваше към него. Гучи беше останал в позата, в която бе паднал, легнал на дясната си страна, отпуснал глава на дясната си ръка над лакътя. Онорато се опита да изкрещи за помощ, само че когато отвори уста, не чу личния си глас.
Няколко минути по-късно се разнесе писък на приближаваща сирена, който ставаше все по-силен, преди внезапно да замлъкне, когато една полицейска кола със свирене наби спирачки пред входа на постройката на Виа Палестро номер 20. От колата изскочиха четирима униформени карабинери с извадени оръжия.
- Беше мъж с револвер - простена със слаб глас Онорато от мястото си на най-долното ходило, когато мъжете се втурнаха към него.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Книгата не е нова, тя е оповестена преди 21 години - пет години след убийството на Маурицио Гучи. Лицето на именития фешън клан " Гучи " е убит от наемен палач на 27 март 1995 година в Милано, когато е на върха на славата си.
Автор на " Домът на Gucci. Една същинска история за ликвидиране, полуда, искра и лакомия " е журналистката Сара Г. Фордън, която тогава е отразявала новините в международната фешън промишленост. Тя прави пунктуално следствие - среща се с документите по делото за ликвидиране, беседва със очевидци. Това й дава опция да сътвори меродавен биографичен портрет на легендата в света на бизнеса и модата.
" В духа на " Ирландецът " от Чарлз Бранд, " Домът на Gucci " e сензационна история за ликвидиране, полуда, искра и лакомия, която ще ви погълне напълно и ще прикове вниманието ви до последната страница. История, която потвърждава, че животът от време на време е най-хубавият сценарист ", се споделя в анотацията на издателство " Сиела ".
Българската премиера на кино лентата е на 26 ноември. В лентата на Ридли Скот е събрано от артисти - Лейди Гага, Адам Драйвър, Джаред Лето, Джеръми Айрънс и живата легенда Ал Пачино.
Из " Домът на Gucci " от Сара Г. Фордън
1.
СМЪРТ
В 8:30 сутринта в понеделник, 27 май 1995 година, Джузепе Онорато метеше листата, които вятърът беше навял във входа на постройката, където работеше той. Беше пристигнал в 8 часа сутринта, както правеше във всеки работен ден, а първата му задача бе да отвори огромната двойна дървена врата на Виа Палестро номер 20. Сградата беше в ренесансов жанр, на четири етажа, в нея се обитаваха жилища и офиси и се намираше в един от най-елегантните квартали на Милано.
От другата страна на улицата, под високите кедри и тополи, се простираха окосените морави и се виеха алеите на парка " Джардини Публичи " - един оазис от зеленина и успокоение в забързания, потопен в душни изпарения град.
През уикенда в града беше духал топъл вятър, който беше разпръснал неизменимата шапка на смога и бе откъснал последните изсъхнали листа от дърветата. Тази заран Онорато беше заварил своя вход покрит с листа и бързаше да ги измете, преди хората да стартират да влизат и да излизат от постройката. Военното му образование го беше белязало със мощно възприятие за ред и дълг, само че не беше пречупило духа му.
Беше на петдесет и една години, постоянно бе спретнато облечен и с безупречна осанка - побелелите му мустаци бяха съвършено поддържани, а останалата му коса бе късо подстригана. Беше сицилианец, родом от град Кастелдачия, и като доста други беше дошъл в северната част на страната в търсене на работа и нов живот.
През 1980 година се беше уволнил от армията след четиринайсет години на работа като подофицер и бе решил да се откри в Милано, където от няколко години работеше на разнообразни места. От 1989 година беше назначен за пазач на постройката на Виа Палестро и идваше на работа с дребния си мотопед от северозападната част на града, където живееше в един апартамент с жена си. Онорато беше учтив човек с ясни сини очи и блага, срамежлива усмивка и поддържаше входа в напълно положение. Шестте лъснати стъпала от червен гранит, които започваха незабавно след солидната врата, искрящите стъклени порти в горния завършек на стълбището, блестящият каменен под във фоайето: всичко свидетелстваше за неговите старания.
Онорато разполагаше с дребна остъклена дървена кабинка в дъното на фоайето, обзаведена с маса и стол, само че рядко сядаше там, а предпочиташе да се занимава със своите задания. Никога не се беше чувствал напълно удобно в Милано - градът му бе предложил работа, само че съвсем нищо друго. Беше сензитивен към предразсъдъците, които хранят доста италианци от северната част на страната към meridionali, жителите на юга, и не му трябваше доста повече от това някой да го огледа изкривено, с цел да се наежи. Никога не отвръщаше с остри думи и се подчиняваше на висшестоящите, както се беше научил да прави в армията, само че отхвърляше да преклони глава.
" И аз коствам толкоз, колкото и всеки различен - мислеше си Онорато. - Дори да е от богато или авторитетно семейство. "
Докато метеше, Онорато подвигна взор и видя един мъж на отсрещната страна на улицата. Беше го забелязал още сутринта, когато отвори огромната двойна врата. Тогава мъжът беше стоял зад дребна зелена кола, паркирана перпендикулярно на улицата, обърната към парка, с багажника към постройката на Онорато. До бордюра на Виа Палестро нормално имаше паркирани доста коли, тъй като беше една от дребното останали улици в централната част на Милано, където паркирането към момента беше гратис. Колите се паркираха под ъгъл една до друга, обърнати към бордюра.
В този ранен час колата към момента беше единствената на улицата. Онорато видя регистрационния номер на автомобила, тъй като беше висящ толкоз ниско, че съвсем докосваше земята. Онорато се зачуди по каква работа бе пристигнал мъжът толкоз рано. Беше безпрепятствено избръснат и добре облечен, със светлокафяво палто. Непрекъснато поглеждаше по продължение на улицата към " Корсо Венеция ", все едно очакваше някого. Докато разсеяно приглаждаше личната си оредяваща коса, Онорато видя с известна злоба, че мъжът имаше гъста, тъмна и вълниста коса.
Още от 1993 година, когато по-нагоре по същата улица бе избухнала бомба, Онорато си държеше очите отворени. Беше се взривила кола, натоварена с динамит, детонацията бе раздрусала целия град, беше взела пет жертви и бе унищожила " Падилионе д`Арте Контемпоранеа " - музея на актуалното изкуство, който се беше сринал в безпорядък от цимент, стоманени подпорни греди и натрошени парчета. Същата вечер в Рим беше избухнала друга бомба, като бе нанесла провали на " Сан Джорджо Велабро ", черква в историческия център на града.
По-късно гърмежите бяха свързани с една предходна детонация във Флоренция, на Виа деи Джорджофили, при която бяха починали още веднъж петима души, бяха ранени трийсет и бяха унищожени десетки творби на изкуството, съхранявани в постройката, където беше избухнала бомбата. По-късно за офанзивите бе упрекнат един необут от сицилианската мафия - Салваторе Риина, по прякор Тото, задържан по-рано през същата година за убийството на главния обвинител на мафията от италианската прокуратура, Джовани Фалконе, осъществено през 1992 година Риина беше наредил да бъдат взривени някои от най-ценните културни монументи в Италия, с цел да отмъсти за арестуването си.
По-късно беше наказан както за убийството на Фалконе, по този начин и за бомбените офанзиви, и понастоящем излежава две поредни доживотни присъди. DIGOS, италианската политическа полиция, особено упълномощена да противодейства на терористични офанзиви, беше разпитала всички portinai - портиери - в региона на Виа Палестро. Онорато им беше споделил, че същия ден е забелязал подозрителна привидно каравана, паркирана покрай един от входовете на парка. От тогава насам държеше бележник в кабинката си, с цел да си записва в него всичко, което му се беше сторило извънредно.
- Ние сме очите и ушите на този квартал - изясни Онорато на един от приятелите си от армията, който постоянно се отбиваше да пие кафе с него. - Ние виждаме хората, които идват и си отиват, и в отговорностите ни влиза да следим всичко.
Онорато се обърна и дръпна дясната половина от двойната врата към себе си, с цел да измете последните листа, останали зад нея. Когато пристъпи зад полуотворената врата, чу забързани стъпки по стълбището и един прочут глас, който му подвикна:
- Buongiorno!
Онорато се обърна и видя Маурицио Гучи, който имаше офис на първия етаж над партера - изкачваше се бегом по стъпалата на входа с нормалната си сила, а палтото му от камилска вълна се развяваше зад него.
- Buongiorno, Dottore - отговори Онорато с усмивка, като му махна за привет.
Онорато знаеше, че Маурицио Гучи е от фамозната флорентинска фамилия Гучи, основала компанията за първокласни артикули, която носеше същото име. В Италия името на Гучи постоянно беше свързвано с грациозност и жанр. Италианците се гордееха с креативната си мисъл и майсторските си обичаи и Гучи, сходно на Ферагамо и Булгари, беше едно от имената, които символизираха качество и майсторска направа.
Италия беше родила и някои от най-великите фешън дизайнери на света, като Джорджо Армани и Джани Версаче, само че Гучи беше фамилия с история от няколко генерации - още преди да се родят стилните дизайнери. Маурицио Гучи беше последният представител на семейството, който бе управлявал фамилната компания, преди да я продаде на финансовите си съдружници преди две години. Тази пролет те се бяха заели да приготвят проект да създадат Gucci обществена компания, която да излезе на борсата. Маурицио към този момент не се занимаваше с нито една от страните на фамилния бизнес и си беше отворил личен офис на Виа Палестро напролет на 1994 година
Гучи живееше напълно близо, в елегантно палацо на " Корсо Венеция ", и всяка заран идваше пешком на работа, като нормално пристигаше сред 8:00 и 8:30. Някои дни си отваряше самичък, със личния си ключ от входа на постройката, и към този момент се беше качил горе, още преди Онорато да отвори тежката дървена врата.
Онорато постоянно си бе фантазирал с блян какво ли би било да живее живота на Гучи. Беше богат, прелъстителен млад мъж, който имаше красива другарка: висока, слаба и руса.
Именно тя беше помогнала на Гучи с обзавеждането на офиса му на първия етаж над партера, както се назовава вторият етаж в Европа - с екзотични китайски антики, елегантно тапицирани дивани и фотьойли, драперии в наситени цветове и скъпи картини. Често идваше да обядва с Гучи, облечена с костюмите си от Chanel, с съвършено фризирана буйна руса коса. В очите на Онорато двамата бяха съвършена двойка с съвършен живот.
В момента, в който Маурицио Гучи стигна до върха на стълбището и пое през фоайето, Онорато видя тъмнокосия мъж да влиза във входа. В същия момент осъзна, че мъжът беше чакал Гучи. Зачуди се за какво мъжът спря в долния завършек на стълбището, където необятната бърсалка с кафяв косъм свършваше и започваше сивият килим, с който бяха застлани стъпалата, придържан от месингова релса в основата на всяко ходило.
Гучи не беше обърнал внимание, че мъжът е влезнал след него, а мъжът не го беше повикал по име.
Докато Онорато го гледаше, мъжът разтвори палтото си с едната ръка, а с другата извади револвер. Изпъна ръка, насочи я към гърба на Маурицио Гучи и стартира да стреля. Онорато, застанал на не повече от един метър оттова, застина на мястото си с метлата в ръка. Обзе го мощен потрес и се усещаше беззащитен да стори нещо, с цел да спре мъжа.
Онорато чу три бързи, приглушени изстрела директно един след различен.
Неподвижен като скулптура, Онорато гледаше с смут. Видя по какъв начин първият патрон се забива в палтото от камилска вълна на Гучи, над десния хълбок. Вторият изстрел го улучи тъкмо под лявото рамо. Онорато видя по какъв начин палтото от камилска вълна на Гучи потрепваше от всеки патрон, който се забиваше в плътната материя. " Когато прострелват някого на кино, не наподобява по този начин ", намерения си той.
Зашеметен, Гучи се обърна с озадачено изражение на лицето си. Погледна стрелеца, само че не сподели с нищо, че го е разпознал, сетне обърна взор към Онорато, все едно искаше да попита: " Какво става тук? Защо? Защо това се случва с мен? ".
Трети патрон закачи дясната му ръка над лакътя.
Докато Гучи със вопъл се свличаше на пода, неговият нападател изстреля един финален, гибелен патрон в дясното му слепоочие. Стрелецът внезапно се обърна, с цел да си тръгне, само че застина на място, когато видя Онорато, вторачен с смут в него.
Портиерът видя по какъв начин тъмните вежди на мъжа се повдигнаха от изненада, все едно не беше взел поради наличието на Онорато.
Ръката на стрелеца към момента беше протегната и в този момент сочеше право против него. Онорато погледна револвера и видя, че на цевта имаше дълъг заглушител. Погледна ръката, която държеше оръжието - с дълги, поддържани пръсти и нокти, които изглеждаха по този начин, все едно мъжът скоро е бил на маникюр.
В продължение на един момент, който му се стори цяла безкрайност, Онорато погледна стрелеца в очите. После чу личния си глас.
- Нееее - извика той, като се отдръпна обратно и подвигна лявата си ръка, все едно искаше да каже: " Аз нямам нищо общо с това! ".
Стрелецът даде още два изстрела право против Онорато, след това се обърна и бегом излезе от входа. Онорато чу някакъв звън и осъзна, че го издават падналите гилзи от патроните, които танцуваха по гранитния под.
" Невероятно! - намерения си несъзнателно той. - Не чувствам никаква болежка! Не знаех, че не боли, когато стрелят по теб. " Зачуди се дали Гучи беше изпитал някаква болежка.
" Значи по този начин - продължаваше да разсъждава той. - Сега ще умра. Срамота, че ще умра по този метод. Не е почтено. "
Сетне Онорато си даде сметка, че още стои прав. Сведе очи към лявата си ръка, увиснала по необикновен метод. От ръкава му се процеждаше кръв. Бавно се отпусна, до момента в който не седна на най-долното от гранитните стъпала.
" Поне не паднах ", намерения си той, до момента в който вътрешно се приготвяше за гибелта. Спомни си за жена си, за дните си в армията, за гледката към морето и планините от Кастелдачия. След това осъзна, че единствено е ранен; беше прострелян два пъти в ръката и нямаше да почине. Заля го вълна от благополучие. Обърна се и видя безжизненото тяло на Маурицио Гучи, проснато в горния завършек на стълбището в локва кръв, която се разширяваше към него. Гучи беше останал в позата, в която бе паднал, легнал на дясната си страна, отпуснал глава на дясната си ръка над лакътя. Онорато се опита да изкрещи за помощ, само че когато отвори уста, не чу личния си глас.
Няколко минути по-късно се разнесе писък на приближаваща сирена, който ставаше все по-силен, преди внезапно да замлъкне, когато една полицейска кола със свирене наби спирачки пред входа на постройката на Виа Палестро номер 20. От колата изскочиха четирима униформени карабинери с извадени оръжия.
- Беше мъж с револвер - простена със слаб глас Онорато от мястото си на най-долното ходило, когато мъжете се втурнаха към него.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ