Коледни чудеса от Лапландия |
В Италия, покрай Милано се намира дребното градче Ромина. На тиха каменна улица, като че ли останала забравена от Средновековието до наши дни, живееше петдесетгодишният ерген Джузепе Ландини.
Той обитаваше жилище, което беше купил преди десетина години, на последния етаж в постройка, която кореспондираше напълно с античната улица. Мъжът работеше цялостен живот като счетоводител. Никога не се беше женил, нямаше деца, а в този момент неговото съществуване се въртеше само сред ходенето в службата му и изобилното хранене пред тв приемника. От време на време посещаваше възрастните си родители, които живееха на другия завършек на града или сестра си – към момента хубава жена и майка на три девойки. В предишното господин Ландини беше прелъстителен и ловеше окото на дамите, само че към този момент не беше по този начин. Понастоящем той считаше, че времето му е минало за сериозна връзка. От време на време задоволяваше нагона си с платената обич, обилно предоставяна му от проститутките, които се въртяха на околовръстния път над Ромина.
Джузепе живееше умерено. Той се хранеше щедро, пиеше умерено, пушеше, обичаше да се излежава до късно, когато не е на работа, само че никога не беше мърльо.
ХХХХХ
Джузепе Ландини се разсъни сутринта преди Бъдни вечер, само че не бързаше да става от леглото. След 10 минути на размисъл спусна подпухналите си от подагра крайници на пода и нахлузи старите си чехли. Изправи се и си облече халата. Прекоси стаята и отвори вратата, която водеше към хола. Веднага схвана, че нещо не е наред. Леко сънен, се загледа към обичаният му клатещ стол, на който обичаше да седи, да се клати напред-назад и да зяпа тв приемника, до момента в който се тъпче с храна. На него в този момент се беше настанил човек – малък, с бяла брада, в червени облекла и със смешна островърха шапка на главата. Джузепе го приближи и го огледа с интерес. Странникът също го наблюдаваше. Счетоводителят наруши мълчанието:
– По дяволите, какво си ти, по какъв начин влезе тук и какво правиш в моя дом? Ще се обадя на карабинерите от близкия полицейски сектор да дойдат и да те арестуват!
Човечето скочи пъргаво от стола, който се залюля по всички страни, леко се поклони, а след това подвигна глава и се усмихна загадъчно. Погледна Джузепе право в очите и му рече:
– Няма потребност да викаш служителите на реда. Първо чуй това, което ще ти кажа и след това вземи решение по какъв начин да постъпиш.
Джузепе Ландини се настани на стола-люлка, на който до момента седеше белобрадият, и зачака пояснение. Дребният пред него стартира да приказва напевно:
– Джузепе, аз съм Дядо Коледа от Лапландия. Тази година, за пръв път откогато се помня, върша сходно посещаване, за да… Счетоводителят се плесна по челото и съвсем изрева: – Сетих се! Това е неприятна смешка на ония кретени, сътрудниците ми Мау рицио и Джовани! Знаех си, че са ми намислили някоя беля. Пращат ми гнусен лилипут, с цел да се бъзика с мен…
Този път човечето го прекъсна яростно:
– Спри да дрънкаш, глупако! Не познавам никакви Джовани и Мау рицио! Никой не ме е изпратил, с цел да ти върти номера. Аз съм Дядо Коледа от Лапландия и приеми най-после това за чиста монета. Джузепе, като човек – материалист и последовател на точната просвета на цифрите, замижа с едното си око и хитро попита: – Като си Дядо Коледа от Лапландия по какъв начин влезе тук? Аз нямам комин, а знам, че от там влизаш да оставяш подаръците, които носиш, и второ, Бъдни вечер е чак след четиринадесет часа. Според мен си подранил много.
– Джузепе, аз мога да вляза на всички места, повярвай ми. Напоследък не се зидат доста комини по къщите, само че в домовете на хората има всевъзможни процепи и най-много климатици. Аз минах през днешния ден през твоя. Понеже желая един път вечно да ми повярваш, то в този момент ще ти го потвърдя.
Странното дребосъче дръпна носа си и счетоводителят видя, по какъв начин то постепенно се трансформира в нишка пушек, която се издигна нагоре и влиза в отвора на климатика. Секунди по-късно димът се върна от същото място и пред него той се материализира още веднъж в човек. Що за знамение беше това? Джузепе обаче не отстъпваше и продължи: – Ама аз нямам доверие в Дядо Коледа.
Белобрадият червенодрешко придърпа стол и пъргаво скокна на него. Този път чукна два пъти по носа си и в едната му ръка се поя ви пакетирана кутия. Погледна Джузепе и изясни:
– Знам, че не вярваш в мен. Вината е в пощите. Преди съвсем четиридесет и две години, когато си бил на осем, си изпратил писмо до мен. Получих го едвам тази година. Никога не се е случвало в човешката история да се забави писмо до Дядо Коледа, само че не щеш ли това е реалност. Разбираемо е за какво не ме признаваш от този момент. Е, пристигна времето да изправим тази несправедливост. Моите джуджета одобриха поръчка та ти, въпреки и със забавяне и я извършиха. Сега пристигам преднамерено, в деня преди Коледа и часове преди Бъдни вечер, с цел да ти се извиня и да си получиш забавения подарък преди всички хора по света. Джузепе Ландини си спомни какъв брой беше сърдит на Дядо Коледа преди четиридесет и две години и от този момент даже не искаше да чуе за него. Но най-странното бе в този момент, като се замисли, че не помнеше какво тъкмо беше желал да получи от него. Загледа се с любознание в ръката на Дядо Коледа.
Дядо Коледа слезе от стола и му подаде кутията с думите:
– Искам да си наясно, че може да използваш единствено един път това, което е вътре, и то единствено за това, което си си поискал в миналото. А в този момент е време да се върна в Лапландия и да се наспя преди Бъдни вечер, тъй като ме чака доста работа.
Дядо Коледа от Лапландия дръпна носа си, трансформира се в пушек и пред смаяния взор на мъжа на клатещия се стол се изпари през климатика.
Джузепе Ландини държеше в ръцете си кутията. Сякаш нещо се отприщи в него. Започна гневно да раздира опаковката й. Накрая отвори капака, бръкна в нея и в ръката му се появи шарена пластмасова тръбичка, дълга към две педи, със залепена дребна шишарка на върха й.
Чак в този момент си спомни! Когато беше на осем години, си мечтаеше за Коледа да получи вълшебна пръчка. Не помнеше обаче какво беше желанието му, което трябваше да бъде изпълнено от нея. А Дядо Коледа от Лапландия му сподели, че пластмасовата пръчица ще влезе в деяние единствено един път и за тъкмо несъмнено нещо. Естествено, че беше не запомнил защо след толкоз доста години. Джузепе се изправи и я размаха като диригент, след което извика:
– Искам да съм богат!
Огледа се. Нищо не се случи и към момента се намираше с нахлузени на краката остарели чехли в жилището си.
– Искам да съм…
Избори всичко, което се сети, само че резултат нямаше. Трябваше бързо да си напомни какво се е случвало с него преди четиридесет и две години. В съзнанието му изплува по какъв начин майка му и татко му го биеха постоянно поради слабите бележки, които носеше от учебно заведение, и извика съвсем в възторг:
– Да пукнат нека, тия изкуфели дъртаци!
Завтече се и им се обади по телефона. Майка му подвигна слушалката и той разбра от нея, че с татко му ще вървят на пазар. Задъха се от гняв. И това не беше. Отново размаха пръчицата в ръка и избори всичко, което можеше да си спомни от годините, когато е бил на осем и е бил неудовлетворен, като крещеше:
- Да стане… Да се случи…
Накрая се умори и реши, че няма сили повече.
Облече се, обу се, прибра пръчката във вътрешния джоб на палтото си и побърза да излезе на улицата, с цел да се поразсее.
ХХХХХ
На близкия бул., до момента в който се провираше сред хората, които бързаха да напазаруват каквото са не запомнили преди Бъдни вечер, Джузепе усети по какъв начин стартира да се успокоява. Даде си сметка, че нямаше по какъв начин да си спомни защо му е била нужна вълшебната пръчица. Голяма работа! Толкова години бяха минали, че към този момент му беше все едно.
Забави малко крачка и се загледа във витрините. Хареса му лъскава машинка за подкастряне на коса и реши, че ще я купи. Бръкна в задния джоб на панталона си и откри, че не си е взел портфейла. Ядосано се обърна и съвсем се сблъска с красива жена. Джузепе Ландини галантно се поклони и се извини:
– Извинете, госпожо.
Още, до момента в който беше приведен чу чудноват глас:
– Всъщност съм девойка. Но, Пепе, не ме ли позна? Джузепе не бързаше да я огледа. Само децата от гимназията му го назоваха Пепе. Явно някоя съученичка го беше познала. Накрая подвигна взор и се напрегна да си спомни. Красивата жена пред него му се усмихваше и пърхаше с мигли. О, да! Спомни си! Това беше Моника! Тя беше най-хубавото момиче в неговия клас. Но когато навърши девет години, родителите й се преселиха с нея в Милано.
– Здравей, Моника! – съвсем изчурулика той.
– Здравей, Пепе! Веднага те познах. Малко си се трансформирал, но… Не съм идвала в Ромина, откогато се преселих в Милано преди над четиридесет години.
Джузепе подвигна лакът, а тогавашната му съученичка мушна доброволно ръка там и двамата потеглиха на разходка по булеварда, все едно го бяха правили милион пъти до момента.
Тя беше в действителност красива. Личеше че е чистоплътна, а стилните й облекла като че ли бяха ушити особено за нея. Притежаваше невероятна фигура, като на манекенка и в случай че никой не й знаеше годините, не би и дал повече от трийсет и пет.
Джузепе Ландини се усещаше горделив, до момента в който крачеше с нея. Говориха си за дребни неща и доста се смяха. Припомняха си другари, лудории от детството и впрочем неща. Накрая захванаха, както се случва нормално сред двама възрастни, житейските те ми и Джузепе Ландини разбра, че както той, по този начин и Моника не е имала брак и нямаше деца. Родителите й умряли от дълго време и тя умерено живеела от приличното завещание, което й били оставили те. И по този начин тя един ден, т.е. през днешния ден, решила да посети града, в който се е родила и е живяла до деветата си година.
Ходиха още малко, размениха си телефоните и се уговориха да се срещнат още веднъж на другия ден, на Коледа.
Джузепе, благополучен, съвсем летейки, се прибра у дома. Събу обувките си по табиет, като ги застъпваше откъм гърба, и чак тогава смъкна палтото си. Усети вълшебната пръчка, която постави там, преди да излезе на открито преди няколко часа.
Точно в този момент като че ли гръмотевица мина пред очите му. Спомни си!
Не се замисли и за момент, след което извика това, което си беше поискал преди четирийсет и две години в дребната си стаичка, в скромната къща на родителите си, когато се прибра един ден от учебно заведение, схванал, че съученичката му, в която беше надълбоко влюбен ще отпътува за Милано:
– Ако имах вълшебна пръчица, щях да направя по този начин, че да се оженя за Моника!
Усети, че се олюлява и Джузепе изпадна в безсъзнание.
ХХХХХ
Джузепе Ландини отвори постепенно очи. Намираше се на земята в хола си, само че подредбата в него някак бе по-различна от тази, която познаваше.
Над него се беше надвесила дебела жена, с ръце на кръста, воняща на бира, чесън и с няколко дълги косъма, излизащи от брадата й. Сякаш му беше позната, само че не можеше да се сети коя е. Както си лежеше я попита:
– Коя си ти, жено? И какво правиш в моя дом?
В същото това време, очевидно чули врявата, в стаята нахлуха към трийсетгодишни момче и момиче, като в ръцете си стискаха филии, покрити с мазна мортадела. Жената се изправи, погледна ги и съвсем изрева:
– Лоренцо, Антония! Деца, ще го изтрия от света тоя ваш татко. О, Мадона! О, Исусе! Какво направих преди трийсет и две години? Кой демон ме накара да избягам от мама и тате от Милано и да се омъжа за тази гнусна гад! Явно още не е трезвен долният омразник! Дори на Бъдни вечер не беше с нас, през вчерашния ден! А ние, клетите, нямаше с какво почтено да посрещнем Коледа! Изрод! Не помниш ли, Джузепе, че през вчерашния ден излезе по обед? А в този момент те сварвам да спиш на пода. Миришеш на пачаври, развратнико! Миришеш на всичко друго, само че не и на редовен човек! Честита Коледа!
Джузепе стартира да осъзнава коя е надвесилата се дунда над него, с летящи слюнки от устата й на всички страни, до момента в който крещи. Закъснелият подарък, за който беше не запомнил и беше получил от Дядо Коледа от Лапландия сутринта преди Бъдни вечер, явно бе оказал помощ да се сбъдне фантазията му отпреди четиридесет и две години.
Да, това беше Моника, само че не Моника, която срещна предходния ден и която трябваше да види през днешния ден на Коледа. Това беше някакво извънредно и гнусно творение! Как се беше стигнало дотук? Миналото и сегашното се бяха трансформирали по невероятен метод. Невярващо и страхливо, той попита:
– Ама по какъв начин по този начин? Аз не съм женен, нямам деца…
Едрата жена очевидно се ядоса доста. Взе дълга дървена точилка и стартира да го постанова, където свари.
– Не си спомняш ли? Не помниш ли по какъв начин пристигна една нощ да ме търсиш в Милано преди повече от тридесет години, след което ме излъга, облада ме и забременях? Не помниш ли по какъв начин, откакто се оженихме, пропиля парите на мама и тате, а те умряха поради срама и унижението, на което ги подложи? Не помниш ли по какъв начин се пропи, по какъв начин заигра на комар и по какъв начин нямаше фуста, след която да не се обърнеш в целия град Ромина? Забравил си значи по какъв начин, преди да ме измамиш, бях едно от най-елегантните девойки в Милано, а ето в какво се трансфорах в този момент! Целият ми живот унищожи, животно такова!
Моника най-после стартира да стоварва с всяко свое яростно словоизлияние, точилката си право върху главата на Джузепе и скоро той спря да мърда.
Джузепе Ландини беше мъртъв.
ХХХХХ
Лоренцо и Антония гледаха безмълвно, само че с приятност какво прави майка им. Чак най-после, когато Моника завърши и хвърли точилката настрани, синът й рече умерено, до момента в който дояждаше сандвича си:
– Да почистим тая скотщина! Отдавна трябваше да приключим с тая торба лайна!
Дъщерята кимна:
– Не се притеснявай, мамо, никой в никакъв случай няма да разбере за случилото се. С брат ми ще нарежем натрупа на татко ни на части и ще го изгорим в гората. Всички в града знаят що за стока е Джузепе Ландини. Само ще пуснем мълвата, че е избягал с някоя от любовниците си, с цел да не го търси никой повече.
Моника прокара кървава длан по лицето си, като остави по него алена следа и добави бодро:
– А споделят, че по Коледа не ставали чудеса?
ХХХХХ
… И въпреки всичко преди душата да се откъсне от тялото на Джузепе Ландини и да отлети на небето, той проумя!
Схвана, само че със забавяне, че желанията и сбъдналите се по-късно фантазии могат да бъдат подли и че човешкото съществуване се развива най-много съгласно обстановката.
Май е по-добре от време на време и най-прекрасните и съкровени стремежи и фантазии да не се сбъдват…
Цветлин Вълев е добре прочут на българския четец със своите четири романа, издадени през последните две години. Поредицата „ Какво сънуват чудовищата “ пожъна огромен триумф. Любителите на историко-политико-криминални истории (в жанр криптоистория) останаха извънредно удовлетворени и чакат с неспокойствие петата книга. Преди това Цветлин Вълев е подготвил, а издателство „ ИвиПет “ показва романа му „ Сбогом на Бара “. В него създателят увлекателно, с огромна доза комизъм и драматизъм, споделя за живота си от началото на 90-те години на ХХ в. до наши дни. Героите му са изразителни, малко странни, само че крепко стъпили на земята. С всяка своя дума писателят ни води в един различен свят - чужд, само че в същото време непосредствен и цялостен с действителни обстановки, проблеми и несъгласия. Смелият изказ, картините и облиците, подбуждат читателя да си напомня от дълго време отминали персони и събития, които държат интереса му в напрежение до последния ред на книгата. Романът може да бъде избран като гледка на разрухата, падението и по едно и също време с това на желанието за смяна.
Той обитаваше жилище, което беше купил преди десетина години, на последния етаж в постройка, която кореспондираше напълно с античната улица. Мъжът работеше цялостен живот като счетоводител. Никога не се беше женил, нямаше деца, а в този момент неговото съществуване се въртеше само сред ходенето в службата му и изобилното хранене пред тв приемника. От време на време посещаваше възрастните си родители, които живееха на другия завършек на града или сестра си – към момента хубава жена и майка на три девойки. В предишното господин Ландини беше прелъстителен и ловеше окото на дамите, само че към този момент не беше по този начин. Понастоящем той считаше, че времето му е минало за сериозна връзка. От време на време задоволяваше нагона си с платената обич, обилно предоставяна му от проститутките, които се въртяха на околовръстния път над Ромина.
Джузепе живееше умерено. Той се хранеше щедро, пиеше умерено, пушеше, обичаше да се излежава до късно, когато не е на работа, само че никога не беше мърльо.
ХХХХХ
Джузепе Ландини се разсъни сутринта преди Бъдни вечер, само че не бързаше да става от леглото. След 10 минути на размисъл спусна подпухналите си от подагра крайници на пода и нахлузи старите си чехли. Изправи се и си облече халата. Прекоси стаята и отвори вратата, която водеше към хола. Веднага схвана, че нещо не е наред. Леко сънен, се загледа към обичаният му клатещ стол, на който обичаше да седи, да се клати напред-назад и да зяпа тв приемника, до момента в който се тъпче с храна. На него в този момент се беше настанил човек – малък, с бяла брада, в червени облекла и със смешна островърха шапка на главата. Джузепе го приближи и го огледа с интерес. Странникът също го наблюдаваше. Счетоводителят наруши мълчанието:
– По дяволите, какво си ти, по какъв начин влезе тук и какво правиш в моя дом? Ще се обадя на карабинерите от близкия полицейски сектор да дойдат и да те арестуват!
Човечето скочи пъргаво от стола, който се залюля по всички страни, леко се поклони, а след това подвигна глава и се усмихна загадъчно. Погледна Джузепе право в очите и му рече:
– Няма потребност да викаш служителите на реда. Първо чуй това, което ще ти кажа и след това вземи решение по какъв начин да постъпиш.
Джузепе Ландини се настани на стола-люлка, на който до момента седеше белобрадият, и зачака пояснение. Дребният пред него стартира да приказва напевно:
– Джузепе, аз съм Дядо Коледа от Лапландия. Тази година, за пръв път откогато се помня, върша сходно посещаване, за да… Счетоводителят се плесна по челото и съвсем изрева: – Сетих се! Това е неприятна смешка на ония кретени, сътрудниците ми Мау рицио и Джовани! Знаех си, че са ми намислили някоя беля. Пращат ми гнусен лилипут, с цел да се бъзика с мен…
Този път човечето го прекъсна яростно:
– Спри да дрънкаш, глупако! Не познавам никакви Джовани и Мау рицио! Никой не ме е изпратил, с цел да ти върти номера. Аз съм Дядо Коледа от Лапландия и приеми най-после това за чиста монета. Джузепе, като човек – материалист и последовател на точната просвета на цифрите, замижа с едното си око и хитро попита: – Като си Дядо Коледа от Лапландия по какъв начин влезе тук? Аз нямам комин, а знам, че от там влизаш да оставяш подаръците, които носиш, и второ, Бъдни вечер е чак след четиринадесет часа. Според мен си подранил много.
– Джузепе, аз мога да вляза на всички места, повярвай ми. Напоследък не се зидат доста комини по къщите, само че в домовете на хората има всевъзможни процепи и най-много климатици. Аз минах през днешния ден през твоя. Понеже желая един път вечно да ми повярваш, то в този момент ще ти го потвърдя.
Странното дребосъче дръпна носа си и счетоводителят видя, по какъв начин то постепенно се трансформира в нишка пушек, която се издигна нагоре и влиза в отвора на климатика. Секунди по-късно димът се върна от същото място и пред него той се материализира още веднъж в човек. Що за знамение беше това? Джузепе обаче не отстъпваше и продължи: – Ама аз нямам доверие в Дядо Коледа.
Белобрадият червенодрешко придърпа стол и пъргаво скокна на него. Този път чукна два пъти по носа си и в едната му ръка се поя ви пакетирана кутия. Погледна Джузепе и изясни:
– Знам, че не вярваш в мен. Вината е в пощите. Преди съвсем четиридесет и две години, когато си бил на осем, си изпратил писмо до мен. Получих го едвам тази година. Никога не се е случвало в човешката история да се забави писмо до Дядо Коледа, само че не щеш ли това е реалност. Разбираемо е за какво не ме признаваш от този момент. Е, пристигна времето да изправим тази несправедливост. Моите джуджета одобриха поръчка та ти, въпреки и със забавяне и я извършиха. Сега пристигам преднамерено, в деня преди Коледа и часове преди Бъдни вечер, с цел да ти се извиня и да си получиш забавения подарък преди всички хора по света. Джузепе Ландини си спомни какъв брой беше сърдит на Дядо Коледа преди четиридесет и две години и от този момент даже не искаше да чуе за него. Но най-странното бе в този момент, като се замисли, че не помнеше какво тъкмо беше желал да получи от него. Загледа се с любознание в ръката на Дядо Коледа.
Дядо Коледа слезе от стола и му подаде кутията с думите:
– Искам да си наясно, че може да използваш единствено един път това, което е вътре, и то единствено за това, което си си поискал в миналото. А в този момент е време да се върна в Лапландия и да се наспя преди Бъдни вечер, тъй като ме чака доста работа.
Дядо Коледа от Лапландия дръпна носа си, трансформира се в пушек и пред смаяния взор на мъжа на клатещия се стол се изпари през климатика.
Джузепе Ландини държеше в ръцете си кутията. Сякаш нещо се отприщи в него. Започна гневно да раздира опаковката й. Накрая отвори капака, бръкна в нея и в ръката му се появи шарена пластмасова тръбичка, дълга към две педи, със залепена дребна шишарка на върха й.
Чак в този момент си спомни! Когато беше на осем години, си мечтаеше за Коледа да получи вълшебна пръчка. Не помнеше обаче какво беше желанието му, което трябваше да бъде изпълнено от нея. А Дядо Коледа от Лапландия му сподели, че пластмасовата пръчица ще влезе в деяние единствено един път и за тъкмо несъмнено нещо. Естествено, че беше не запомнил защо след толкоз доста години. Джузепе се изправи и я размаха като диригент, след което извика:
– Искам да съм богат!
Огледа се. Нищо не се случи и към момента се намираше с нахлузени на краката остарели чехли в жилището си.
– Искам да съм…
Избори всичко, което се сети, само че резултат нямаше. Трябваше бързо да си напомни какво се е случвало с него преди четиридесет и две години. В съзнанието му изплува по какъв начин майка му и татко му го биеха постоянно поради слабите бележки, които носеше от учебно заведение, и извика съвсем в възторг:
– Да пукнат нека, тия изкуфели дъртаци!
Завтече се и им се обади по телефона. Майка му подвигна слушалката и той разбра от нея, че с татко му ще вървят на пазар. Задъха се от гняв. И това не беше. Отново размаха пръчицата в ръка и избори всичко, което можеше да си спомни от годините, когато е бил на осем и е бил неудовлетворен, като крещеше:
- Да стане… Да се случи…
Накрая се умори и реши, че няма сили повече.
Облече се, обу се, прибра пръчката във вътрешния джоб на палтото си и побърза да излезе на улицата, с цел да се поразсее.
ХХХХХ
На близкия бул., до момента в който се провираше сред хората, които бързаха да напазаруват каквото са не запомнили преди Бъдни вечер, Джузепе усети по какъв начин стартира да се успокоява. Даде си сметка, че нямаше по какъв начин да си спомни защо му е била нужна вълшебната пръчица. Голяма работа! Толкова години бяха минали, че към този момент му беше все едно.
Забави малко крачка и се загледа във витрините. Хареса му лъскава машинка за подкастряне на коса и реши, че ще я купи. Бръкна в задния джоб на панталона си и откри, че не си е взел портфейла. Ядосано се обърна и съвсем се сблъска с красива жена. Джузепе Ландини галантно се поклони и се извини:
– Извинете, госпожо.
Още, до момента в който беше приведен чу чудноват глас:
– Всъщност съм девойка. Но, Пепе, не ме ли позна? Джузепе не бързаше да я огледа. Само децата от гимназията му го назоваха Пепе. Явно някоя съученичка го беше познала. Накрая подвигна взор и се напрегна да си спомни. Красивата жена пред него му се усмихваше и пърхаше с мигли. О, да! Спомни си! Това беше Моника! Тя беше най-хубавото момиче в неговия клас. Но когато навърши девет години, родителите й се преселиха с нея в Милано.
– Здравей, Моника! – съвсем изчурулика той.
– Здравей, Пепе! Веднага те познах. Малко си се трансформирал, но… Не съм идвала в Ромина, откогато се преселих в Милано преди над четиридесет години.
Джузепе подвигна лакът, а тогавашната му съученичка мушна доброволно ръка там и двамата потеглиха на разходка по булеварда, все едно го бяха правили милион пъти до момента.
Тя беше в действителност красива. Личеше че е чистоплътна, а стилните й облекла като че ли бяха ушити особено за нея. Притежаваше невероятна фигура, като на манекенка и в случай че никой не й знаеше годините, не би и дал повече от трийсет и пет.
Джузепе Ландини се усещаше горделив, до момента в който крачеше с нея. Говориха си за дребни неща и доста се смяха. Припомняха си другари, лудории от детството и впрочем неща. Накрая захванаха, както се случва нормално сред двама възрастни, житейските те ми и Джузепе Ландини разбра, че както той, по този начин и Моника не е имала брак и нямаше деца. Родителите й умряли от дълго време и тя умерено живеела от приличното завещание, което й били оставили те. И по този начин тя един ден, т.е. през днешния ден, решила да посети града, в който се е родила и е живяла до деветата си година.
Ходиха още малко, размениха си телефоните и се уговориха да се срещнат още веднъж на другия ден, на Коледа.
Джузепе, благополучен, съвсем летейки, се прибра у дома. Събу обувките си по табиет, като ги застъпваше откъм гърба, и чак тогава смъкна палтото си. Усети вълшебната пръчка, която постави там, преди да излезе на открито преди няколко часа.
Точно в този момент като че ли гръмотевица мина пред очите му. Спомни си!
Не се замисли и за момент, след което извика това, което си беше поискал преди четирийсет и две години в дребната си стаичка, в скромната къща на родителите си, когато се прибра един ден от учебно заведение, схванал, че съученичката му, в която беше надълбоко влюбен ще отпътува за Милано:
– Ако имах вълшебна пръчица, щях да направя по този начин, че да се оженя за Моника!
Усети, че се олюлява и Джузепе изпадна в безсъзнание.
ХХХХХ
Джузепе Ландини отвори постепенно очи. Намираше се на земята в хола си, само че подредбата в него някак бе по-различна от тази, която познаваше.
Над него се беше надвесила дебела жена, с ръце на кръста, воняща на бира, чесън и с няколко дълги косъма, излизащи от брадата й. Сякаш му беше позната, само че не можеше да се сети коя е. Както си лежеше я попита:
– Коя си ти, жено? И какво правиш в моя дом?
В същото това време, очевидно чули врявата, в стаята нахлуха към трийсетгодишни момче и момиче, като в ръцете си стискаха филии, покрити с мазна мортадела. Жената се изправи, погледна ги и съвсем изрева:
– Лоренцо, Антония! Деца, ще го изтрия от света тоя ваш татко. О, Мадона! О, Исусе! Какво направих преди трийсет и две години? Кой демон ме накара да избягам от мама и тате от Милано и да се омъжа за тази гнусна гад! Явно още не е трезвен долният омразник! Дори на Бъдни вечер не беше с нас, през вчерашния ден! А ние, клетите, нямаше с какво почтено да посрещнем Коледа! Изрод! Не помниш ли, Джузепе, че през вчерашния ден излезе по обед? А в този момент те сварвам да спиш на пода. Миришеш на пачаври, развратнико! Миришеш на всичко друго, само че не и на редовен човек! Честита Коледа!
Джузепе стартира да осъзнава коя е надвесилата се дунда над него, с летящи слюнки от устата й на всички страни, до момента в който крещи. Закъснелият подарък, за който беше не запомнил и беше получил от Дядо Коледа от Лапландия сутринта преди Бъдни вечер, явно бе оказал помощ да се сбъдне фантазията му отпреди четиридесет и две години.
Да, това беше Моника, само че не Моника, която срещна предходния ден и която трябваше да види през днешния ден на Коледа. Това беше някакво извънредно и гнусно творение! Как се беше стигнало дотук? Миналото и сегашното се бяха трансформирали по невероятен метод. Невярващо и страхливо, той попита:
– Ама по какъв начин по този начин? Аз не съм женен, нямам деца…
Едрата жена очевидно се ядоса доста. Взе дълга дървена точилка и стартира да го постанова, където свари.
– Не си спомняш ли? Не помниш ли по какъв начин пристигна една нощ да ме търсиш в Милано преди повече от тридесет години, след което ме излъга, облада ме и забременях? Не помниш ли по какъв начин, откакто се оженихме, пропиля парите на мама и тате, а те умряха поради срама и унижението, на което ги подложи? Не помниш ли по какъв начин се пропи, по какъв начин заигра на комар и по какъв начин нямаше фуста, след която да не се обърнеш в целия град Ромина? Забравил си значи по какъв начин, преди да ме измамиш, бях едно от най-елегантните девойки в Милано, а ето в какво се трансфорах в този момент! Целият ми живот унищожи, животно такова!
Моника най-после стартира да стоварва с всяко свое яростно словоизлияние, точилката си право върху главата на Джузепе и скоро той спря да мърда.
Джузепе Ландини беше мъртъв.
ХХХХХ
Лоренцо и Антония гледаха безмълвно, само че с приятност какво прави майка им. Чак най-после, когато Моника завърши и хвърли точилката настрани, синът й рече умерено, до момента в който дояждаше сандвича си:
– Да почистим тая скотщина! Отдавна трябваше да приключим с тая торба лайна!
Дъщерята кимна:
– Не се притеснявай, мамо, никой в никакъв случай няма да разбере за случилото се. С брат ми ще нарежем натрупа на татко ни на части и ще го изгорим в гората. Всички в града знаят що за стока е Джузепе Ландини. Само ще пуснем мълвата, че е избягал с някоя от любовниците си, с цел да не го търси никой повече.
Моника прокара кървава длан по лицето си, като остави по него алена следа и добави бодро:
– А споделят, че по Коледа не ставали чудеса?
ХХХХХ
… И въпреки всичко преди душата да се откъсне от тялото на Джузепе Ландини и да отлети на небето, той проумя!
Схвана, само че със забавяне, че желанията и сбъдналите се по-късно фантазии могат да бъдат подли и че човешкото съществуване се развива най-много съгласно обстановката.
Май е по-добре от време на време и най-прекрасните и съкровени стремежи и фантазии да не се сбъдват…
Цветлин Вълев е добре прочут на българския четец със своите четири романа, издадени през последните две години. Поредицата „ Какво сънуват чудовищата “ пожъна огромен триумф. Любителите на историко-политико-криминални истории (в жанр криптоистория) останаха извънредно удовлетворени и чакат с неспокойствие петата книга. Преди това Цветлин Вълев е подготвил, а издателство „ ИвиПет “ показва романа му „ Сбогом на Бара “. В него създателят увлекателно, с огромна доза комизъм и драматизъм, споделя за живота си от началото на 90-те години на ХХ в. до наши дни. Героите му са изразителни, малко странни, само че крепко стъпили на земята. С всяка своя дума писателят ни води в един различен свят - чужд, само че в същото време непосредствен и цялостен с действителни обстановки, проблеми и несъгласия. Смелият изказ, картините и облиците, подбуждат читателя да си напомня от дълго време отминали персони и събития, които държат интереса му в напрежение до последния ред на книгата. Романът може да бъде избран като гледка на разрухата, падението и по едно и също време с това на желанието за смяна.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ