Тя ми писа един ден и аз разбрах, че е

Тя ми писа един ден и аз разбрах, че е от гордите хора, които обаче от немай къде преглъщат гордостта си и потеглят на открито.
„ Тръгват на открито ” – метафорично казано. Защото незабавно, още от първите фотоси, които видях във фейсбук профила ѝ, разбрах, че не излиза чак толкоз постоянно и елементарно на открито. Защото беше в инвалидна количка.

Ще върша спирания с етимологични и всякакви други бележки, тъй като те се натрапват в потока на мислите ми и - коства ми се, са значими. Ин-валид значи без-цена. Не-струващ човек. Ето какви жестоко обидни думи използваме по инерция. Не си падам по тоталната езикова политическа уместност – тя е един тип репресивна приемливост (по Маркузе), само че пък държа да си даваме сметка на какъв език стъпваме и с какви думи боравим. И когато осъзнаваме по-дълбоко произхода и смисъла им, да внимаваме по какъв начин и по кое време ги използваме. Ето примерно – знаейки, че неработоспособен е човек без стойност, аз към този момент много мъчно изказвам, изключително във връзка с моята нова другарка, думата неработоспособен, даже и когато приказвам за количката ѝ.

Защото... да, ние започнахме да ставаме другари, и тъй като... да, тя не ми изглеждаше човек без стойност.

Първото, поради което ме потърси, беше, с цел да ми покаже своя рисунка. И ми написа: " Аз рисувам. Опитвам се. "

И аз, воден от голямата инерция на всекидневието си, в което се срещам и получавам писма от стотици хора, ѝ отговорих: " Това е прелестно. "

А по-късно видях фотосите и и изпитах съответното, напълно естествено възприятие за виновност. А тъй като съм в действителност бунтовник – и не обичам да се оставям на всякакви усеща, които явно са ми натрапени от едно образование, което не съм желал (и което при всички нас наподобява на дресировка) – аз се опълчих за момент на възприятието си за виновност. Казах си: Защо всякога, когато видя човек в количка и не му отделя цялото си внимание, би трябвало да изпитвам възприятие за виновност? Тоест – за какво би трябвало да изпитвам възприятие за виновност изобщо при типа на човек, който не може да върви?

След това си споделих: Защото ти си на 50, а можеш да пробягаш три километра. Дадено ти е. А на тях не е обещано. Ако имаш сърце, ще изпитваш и жалост, и известна виновност... при типа на тия хора.

Не, споделих си, не виновност. Вината е неуместно положение на духа. Ще изпитвам... по-добре да изпитвам възприятие на дълг.

Така си споделих и се захванах да прегледам по-внимателно картината, която момиченцето ми беше пратило.

Защото тя беше момиченце – разглеждайки фотосите реших по този начин: на към двайсет, с красиво и нежно лице и напълно малко, кльощаво, недоразвито тяло. Вероятно някакво вродено или наследствено костно заболяване... - споделих си – не е ДЦП, ще да е нещо на костите... Колко тъжно. Момиченце, което би могло да е хубавица, само че природата или Господ са имали други проекти. Ето тук – споделих си – идва кошмарът на материализма: в случай че изключим Природата или Бог (което е едно и също, казано с разнообразни думи), ще излезе, че всички тия ужасяващи несправедливости са артикул на всякакви грешки; и не са нито поука, нито имат някакъв популярен и скришен смисъл; а просто безлична, инцидентна насмешка – ориентирана към нас – беззащитните нищожества – хора.

Не, ние хората – споделих си – не можем да оставим това-да-е-така! Бог се появява по нужда тъкмо в такива случаи. За да каже: неведоми са пътищата Мои и във всичко Това има някакъв смисъл, не е просто грозна и безлична насмешка с вас, хората. Не е причинно-следствен безпорядък и статистика. Тук има промисъл!

И да – тя беше и хубавица. Защо? Защото има Бог и той ми дава опцията да пренебрегвам слабото и недоразвито тяло – да не го виждам, тъй като не желая – и от благосклонност и с воля за добро-красиво – да заявя – тя Е хубавица. Лицемерие? Не – благосклонност.

Някой ще каже: не може да има красиво по благосклонност. А аз ще му кажа: Ще пораснеш – ще видиш, че може. Самата благосклонност е красивото! А и това нежно и мъдро лице.

А картината ѝ беше детинска. Но свежа, мощна, въодушевена. А пък и рисуваше с шпакла, както е правел Сезан в своя Екс ан Прованс, и тия пастьозни пластове багра ми напомняха за него и ме въодушевяваха, включваха в мен рефлекса: това-е-красиво.
И аз, към този момент по-уверено, ѝ написах отново – да, добра картина. Продължавай.

Тя ми благодари и ми написа, че ще продължи, че това е значимо за нея, тъй като гледала мои картини във фейсбук и те и давали ентусиазъм... и за нея било значимо да рисува... тъй като била изолирана, не ѝ разрешавали да излиза, пък и не идвали при нея, тъй като обществените и те нещо не работели много-много – поради пандемията, и по тази причина - от началото на пандемията тя си стояла затворена - като заплашен контингент... и напълно не можела да излиза, не че преди доста излизала... и рисуването за нея било едно от дребното неща, които я крепяли...

И аз си помислих: от началото на пандемията?! Шест месеца?! (Беше август.) Затворена в някакво общежитие?! В стаичката?! На количката?! Това е... Това ли ви е грижата за най-застрашените, мръсници такива! – по този начин си споделих и към този момент в действителност изпитах страховито възприятие за виновност. Защото аз обикалях страната, ходех на най-хубави и на най-лоши места; виждах света и се вълнувах. А тя виждаше екрана на преносимия компютър си. И статива с новото платно на него. Слава Богу.

И затова ѝ споделих: " Рисувай, безусловно рисувай! "

И стартира нашето другарство. Съвсем умерено, между другото, умерено, без прочувствени излияния, по-скоро – като сред положителни сътрудници – пейзажисти.

Тя започваше да рисува все по-добре. Пастьозните и мазки ставаха уверени. Комбинираше синьо и жълто, алено и зелено – спомагателните цветове по Ван Гог – и нещата и блестяха по хлапашки и към този момент недетински – и имаше към момента непохватност, само че се появяваше и една златна и уверена умелост – сръчността на самородния талант; а мисълта за слабото и тяло незабавно се изпречваше против мисълта за несръчността ѝ – и се създаваше някакво изключително възприятие. За подвиг.

Обикновено... човешкият живот... е един драматичен подвиг – споделях си. И продължавахме да си пишем. Нещата ти стават все по-добри – пишех ѝ аз – и не я лъжех.

Гледай, безусловно гледай старите майстори – пишех ѝ и чак се гневях: младите не желаят да се учат от старите майстори... я незабавно (казвах ѝ мислено) разучи целия Миле, я виж Домие! Я незабавно виж пейзажите на Сезан, виж най-малко десетина изгледа от планината Сен Виктоар, виж неговата потресаваща " Къщата на обесения "! – по този начин ѝ споделях, само че единствено въображаемо, тъй като не смеех по никакъв метод даже да си помисля, че мога да я упреквам за каквото и да било; просто ѝ пишех: " Виж Миле, виж Курбе, изобщо – всички реалисти – виж също по този начин ранните неща на Ван Гог – " Селяни ядат картофи " ; виж " Дон Кихот " на Оноре Домие; виж пък и тоя елегантен прото-експресионист – Одильон Рьодон! "

Така ѝ пишех.

И тя рисуваше. Един ден ми писа: " Свърших алената... и жълтата, и оранжевата. "

Малко се ядосах: по какъв начин по този начин – оранжевата! Оранжево се получава идеално от жълто и алено!

Но не ѝ написах по този начин, тъй като тя не беше длъжна да знае. Написах ѝ по-кротко: ами не се притеснявай за оранжевото... то е произходящ цвят – също като зеленото – получава се от жълто и червено; пък зеленото – от жълто и синьо... а аз ще ти пратя боички. Само кажи адреса и по този начин...

И ѝ пращах боички и платна и тя рисуваше – там, затворена в стаичката си. И заради липса на свят – тя създаваше свят. Несръчен първоначално и все по-сръчен с придвижване на процеса. Процесът на насърчаване на един гений. Има красиви неща в живота – споделях си (аз, вгорченият циник) - и едно от тях е израстването на един гений – пред очите ти.

И тя продължаваше да рисува и рисува и в този момент. И ми праща всяка своя картина. А може би и не всяка – от кое място да знам? Може би ми праща единствено най-хубавите? Хм. Важното е, че светът, който основава, е цялостен със смисъл и цветовете му стават все по-уверени. И в тоя свят има избавление.

А възприятието за виновност... то понижава, понижава... ще забележим, ще забележим...