Кеворк Кеворкян: Изгубен в свободата си
Трябва най-накрая да се примирим с обстоятелството, че страната е изцяло парализирана, политиката също. Случва се, би трябвало да го приемем.
И да погледнем настрана от Блатото.
Тогава може да се сетим и за някои по-важни неща.
Може ли да кажем, да вземем за пример, че последователно Народа се изгуби в свободата си?
Свобода, получена безплатно преди трийсетина години - и незабавно омърсена от тарикати-приспособенци.
Те и до момента внушават, че всичко в Миналото е било отпадък и затова газим изцяло справедливо и из настоящия отпадък.
Постараха се да убедят Народа, че из боклука газят отпадъци, че всички, изключително в политиката, са отпадъци и няма за какво да му придирят на един или различен кандидат-властник.
Зомбирането се оказа сполучливо и на Народа към този момент всичко му се вижда обикновено.
Включително и скорошното завладяване на страната от тайфа случайници - сетне абдикирали небрежно от властта.
Нито едното, нито другото обаче не направи изключително усещане – след дългото очакване на лъже-месии, в този момент Народа е във етапа на приложимост на хвърковати чети от измамници.
Бързият напредък и бързото поражение не му вършат усещане, обитава умерено в отблъскващата си доверчивост - като от горната страна на всичко си фантазира, че тя го прави почтен при всички условия.
Наивност против невиновност.
Царската партия Национална движение „Симеон Втори" реши да взе участие в изборите и получи зашеметяващите 0,27 %!
Къде изчезна примирането по цар Симеон Втори – а, в действителност, Симеон от Мадрид - от февруари 1990 година, когато за първи път Народа се срещна, от телевизионния екран, с него?
Къде изчезна екзалтацията от 1996 година, когато Симеончо за малко се завърна тук и бе посрещнат триумфално?
Или пък възторгът от тайфуна през 2001 година, когато царската партия отгърмя мегаломана Костов?
А в този момент - 0,27%!
Сякаш животът ни минава в хълцукания: анормален екстаз е заменян от ненормално безразличие. И отново, и отново.
Тази аномалия опустошава всичко, всяка трезва визия за протичащото се - и всяка прогноза за това, което следва.
Народа се трансформира в нещо свръхзагадъчно.
Той към този момент не позволява – и това е окончателната му присъда - да се опиташ да го проумееш.
А и самият той не желае да се приближи по-близо до себе си, това не му е нужно.
Сякаш нищо не го интересува същински, като че ли нищо не може да го възпламени. Пълна парализа.
Сякаш даже му е кеф да го ограбват.
Изобщо няма да се сети да блокира нещо друго отвън пътищата – въпреки евентуално да се досеща, че на никой не му дреме от това.
Няма да му хрумне, примерно, да си избере една от задграничните хранителни вериги и да блокира супермаркетите й - да бъде най-малко мъничко контра на „ изедниците “, а и да си достави по-смислена утеха в сивия животец.
Няма да стане, в никакъв случай.
Вече даже не е в положение да блъфира някакъв протест – да вземем за пример, против една витрина с пържоли – през днешния ден двойно по-евтини от през вчерашния ден и, в подмяна на това, двойно по-качествени.
0,27%!
Желю Желев по никакъв начин не обичаше Симеон, мисля, че донейде даже го ревнуваше - и това беше разбираемо.
Кротко си дисидентстваш тук, само че ненадейно Историята взема решение да се пошегува и катапултира насам – където можеш да запратиш всичко - един ексцар, цялостен случайник в управническите каузи.
Синя кръв, харизма, дадена чартърен от Историята - обаче случайник.
Желев един път даже го назова малък „ комерсант “ - съветското сходство на предприемач, тази дума евентуално му е изглеждала по-обидна - търговийка въртиш някаква, нещо такова.
И, гледайте в този момент, какви ги прави Народа: откакто се разхълца по „ комерсанта “ с короната, 20 години по-късно си нахлузи към този момент един истински случайник и лъжец. ПростоКирчо.
Народа би трябвало да е скрито обаян - друго пояснение няма за избора му. А и още крепи ПростоКирчо - и това към този момент е същинско приплъзване от независимост.
Къде изчезнаха рефлексите му – и имал ли ги е въобще?
Или единствено комфортно е обитавал във всяка поредна хавра.
„ Долу Живков! “ – дадоха паролата през 1989-а най-верните му прислужници – добре: „ Долу! “, ревна и Народа и въобще не му направи усещане, че реването е против Живков, не е против комунизма.
Сетне Живков се трансформира в „ Тато “/Бащицата и тогава стартира пък дежурното плямпане против „ комунизма “ – тогава, когато всичко бе заметено, даже Костов към този момент не искаше да става член на комунистическата партия.
Нещо не беше наред, само че най-малко плямпането беше свободно – обичаната фантазия на мишите душици от „ тези “ години.
Плямпането беше свободно, на стомах – обаче пък зрението на Народа отслабваше и към този момент всеки можеше да му предпише каквито диоптри му хрумнат.
Да се луташ сляп из свободата също е алтернатива – и като че ли таман тя бе предпочетена.
