Трябва да запомним името на тази жена: Радослава Ненова. Само

Трябва да запомним името на тази жена: Радослава Ненова. Само тя си знае какво й е, откакто изгуби Боян Петров. Мъжеството й обаче е извънредно. Това че направи всичко по силите си, с цел да докара до щателното претършуване на Шиша Пангма е едно. Начинът, по който се сблъсква и като че ли опитомява края на Боян, друго. Тя, по някаква причина, просто не влиза в режим на печал. Забранила е всевъзможни черни ленти. Помолила е да не се спуска черно знаме в природонаучния музей, а българското, а неотдавна разгласи, че желае Боян да остане като красива легенда, вместо да бъде погребван и окайван. Вместо пред надгробна плоча ще уважава алпиниста по този начин: отивайки в Тибет със сина им. А когато в един от последните дни от търсенето на Боян бе поискала издирването да се приключи и шерпите да не изкачват до дъно върха, изглеждаше по този начин като че ли тя прикрива концепция, която безспорно е поразила съзнанието й: че е доста по-добре той да остане горе, прегърнат от безконечните ледове, в сравнение с да бъде погребван подземен.
Походът за Боян в неделя и концепцията да се засадят дървета, с цел да изникне гора, носеща неговото име, е също част от тази вътрешна опозиция против края му. Изглежда по този начин като че ли в това семейство освен, че знаеха по какъв начин да живеят, а и по какъв начин се умира. И са на прав път. По-добре по този начин. Защо ни е гранитът на надгробните плочи и съдбовно обрамчили живота ни осем цифрички, разграничени с тиренце. Защо да се ровим, за какво да се спускаме с ковчези, пълнейки с правоъгълници проклетата гробищна геометрия. Краят на Боян Петров, претърпян по методът, по който дамата до него го прави, води към друго: индивидът е дух, индивидът е въздишка и порив. Човекът има повече общо с поезията, в сравнение с със земята, повече общо със замечтаните си пориви, в сравнение с с разпада на тялото. Боян Петров би трябвало да се помни точно по този начин; гибелта му би трябвало да се огради в скоби, да се изтласка, да се развенчае като инцидентно събитие. Алпинистът Мингма Шерпа, изкачил всичките осемхилядници и част от избавителната задача, беше споделил, че без Боян сме изгубили една голяма душа. И той, също като Радослава Ненова, прояви необикновен рефлекс, на който евентуално учи планината: че някои от нас остават като нагорнище и блян и като такива би трябвало да се помнят. Понякога, както е при Боян, това даже не наподобява като възторг. Изглежда неизбежно, като единствен отговор към края му. Като верния ход в шахмата против гибелта. Радослава играе добре тази игра. Дължим й това самопризнание. И най-малко малко удивление.
Автор: Райко Байчев