Трикратната световна шампионка в профибокса Дейзи Ланс, чието истинско име

Трикратната международна шампионка в профибокса Дейзи Ланс, чието същинско име е Десислав Кирова, пристигна у нас за тридневния конгрес на Международната федерация по бокс (АИБА), отдаден на равноправието сред половете в този спорт. Тя е единствената българка и изобщо европейка, призната в Залата на славата в Съединени американски щати, където се подрежда до митове, като Мохамед Али, Ивендър Холифийлд… Преди 12 години приключва кариера и от този момент живее в Щатите. На кръга има 19 победи, единствено 3 загуби и един еднакъв мач. Дейзи е измежду пионерите на женския професионален бокс, а кариерата й започва от Германия, където е дългогодишна съотборничка на братята Виталий и Владимир Кличко в “Юниверсум ”.


– Когато започнахте с бокс, кое беше най-трудното да измененията в мисленето на хората?
– Най-вече, че една умна, хубава жена, изглеждаща, като че ли е модел, може да се бие като мъж и да побеждава. Това е композиция от противоположности… Противникът няма лице. На кръга си самичък против него. А боксът е умна игра, не е единствено замяна на удари. Трябва да го преодолееш с мозък, не с мускули. И най-важното е, да умееш добре да се защитаваш. За благополучие аз попаднах на треньор, който ме научи точно на това.

– Знае се, че всяко начало е мъчно. Вероятно и при вас не е било по-различно?
– Когато започваше моят път аз имах отлична подготовка, тъй като бях упражнявала с мъжкия народен тим на България, нямаше с кой различен. В Германия, с цел да погледнат на мен с други очи, се наложи първия път да поваля противник на пода. А в началото въобще не ме допускаха да упражнявам в една зала с мъжете. Но компликациите бяха освен да се потвърждавам като играч. Идвах от Източна Европа и във всеки един миг чакаха да се проваля. Не знаех езика. От напън се наложи доста бързо да науча немски. Воювах против публицистите, които по никакъв начин не ме щадяха. Когато си водач, малко хора те обичат и повече ненавиждат, завиждат на съумелия. Аз обаче, когато ме атакуваха отговарях с комплимент. И виждаш в идващия момент по какъв начин този човек към този момент усеща стеснение. Обичам да се разпределям, само че това го научих от горчивия си опит.

– А кой е най-тежкият удар, който сте получавали в живота и на кръга?
– Когато се бих за третата си международна купа. Тогава в седмия рунд скъсах мускулни нишки на прасеца на левия крайник. Болката беше неописуема. Не можех да мръдна, стоях на едно място, а до края на мача бе единствено замяна на удари. Желязната ми душeвност, адреналинът и желанието за победа евентуално ми донесоха и успеха. А другояче в живота съм имала разочарования и те са най-болезнени, когато са от близки хора. За страдание раните остават вечно.

– Ако имате щерка, бихте ли я насърчили да тренира бокс?
– Много е значимо родителят да си поддържа децата, даже и да си счупят главата. И в случай че не е за него този спорт, по-добре самото то да се убеди, че това е по този начин. Изключително значима роля играе и треньорът. Той може напълно да те откаже от бокса или в противен случай, да те накара да го заобичаш за цялостен живот. А тези приказки за честите удари в главата, както и от време на време смъртите на кръга не са от през вчерашния ден. Разбира се, в случай че синините са всеки ден би трябвало да го спрат. То и с мен, в случай че се беше случило да се прибирам с белези от удари по лицето незабавно щях да се откажа от бокса.

– А имали ли сте съществени контузии по лицето?
– Имах и те са две за цялата ми кариера. Едната, изключително, в никакъв случай няма да не помни. Имах мач, само че по същото време умря моят татко и мислите ми бяха другаде. Наложи се да изляза на кръга, сбих се, въобще не играх бокс. Получих една голяма цицина. Не се срамя от този миг, гордея се. Хората видяха, че не съм фотомодел, а едно човешко създание, което си има своите житейски проблеми. Най-важно е здравето и това да не се повтаря в живота. Но тогава видях какъв брой е подкупен този спорт, тъй като в случай че бях мъж срещата незабавно щяха да я отсрочат за различен ден. Но тъй като съм жена – не.

– Не ви ли минаха мисли да се откажете от спорта?
– Именно това ме накара да се замисля, че към този момент е време да се отдръпва. Мъжете и дамите нямат равни права.

– Отидохте в Съединени американски щати, с цел да търсите нещо ново, намерихте ли го?
– Аз обичам провокациите. Заминаването пристигна след края на спортната ми кариера и бе напълно закономерно продължение на моя професионален път. Всъщност нямах желание да оставам в Щатите. Но ми хареса климатът, пребивавам на топло, в щата Калифорния. По същото време получих някои оферти и се задържах там. Така към този момент повече от 10 години. Човек би трябвало да употребява шанса, който му се дава. Никой не избира родителите си или къде да се роди. Но съм уверена, че всеки самичък може да ръководи ориста си. Затова аз обичам да пробвам нови и нови неща.

– Преди време мениджърът Ивайло Гоцев сподели, че братята Кличко с тяхната доминация толкоз години на кръга, са спрели развиването в тежка категория на бокса. Как бихте коментирали протичащото се в този момент при мъжете?
– Напълно съм съгласна с мнението на Ивайло. В Щатите има едно неписано предписание, че когато няма интерес преднамерено се вършат кавги, с цел да го провокират. Но има и нещо друго. Антъни Джошуа, който има три от четирите пояси, е прелестен човек и добър спортист. Спортът обаче се нуждае от идоли. Вече ги няма Майк Тайсън, Ивендър Холифийлд. Професионалният бокс сега е на едно по-ниско равнище, има доста корупция, по тази причина множеството се насочват към UFC (б.р. най-престижната организация за смесени бойни изкуства). Когато един спорт има идоли, това ще ускори и ползата към него.

– А българският бокс къде е на картата?
– Бях прелестно сюрпризирана, когато ме поканиха на този конгрес. За първи път от 25 години, откогато съм в професионалния бокс, България ме кани за нещо. Президентът на федерацията Красимир Инински живее с упоритостта да развива този спорт и мисля, че началото е сложено. Аз в никакъв случай не не помня от къде съм тръгнала, по тази причина и одобрих да бъда преподавател на този семинар, да се опитам да предам от моя опит на младите. Още повече, че след броени дни светът още веднъж ще заприказва за България, когато страната ни ще посрещне мача на Кубрат Пулев и Хюи Фюри. Нека по-добрият да победи, само че несъмнено, като българка ще поддържам Кобрата…

– Имате доста занимания и даже и такива, които са надалеч от спорта – пеете и рисувате. Къде е допирната точка с бокса?
– (Смее се). Спорът е до време, а за останалите – всичко следва. Всъщност аз нямах никакво желание да ставам боксьорка. Мечтаех да стана международна шампионка по лека атлетика, само че животът ми потегли в друга посока…

– Кое е последното рисково преживяване, което пробвахте?
– Скочих с парашут на 13 август. Имах най-хубавият инструктор в света, който е българин – Сами и има над 9000 скока. Чаках този миг 12 години и половина. Не мога да поверя живота си по този начин, на някого. Но и двамата сме доста заети и едвам в този момент ни се пресякоха пътищата. Моят скок направих от 5000 метра, което е сериозна височина. Невероятно преживяване. Почувствах се свободна, като птица, и че всичко ми принадлежи.

– Как поддържате съвършената си фигура?
– Поне два-три пъти в седмицата упражнявам бокс, но крепко. Дори мои приятелки си мислят, че възнамерявам завръщане на кръга (смее се).

– За какво още мечтаете?
– Да не изгубя детското в себе си, да имам повече време за самата мен, само че и за приятелите си. Вероятно една година няма да ми стигне да ги наобиколя всичките.