Сюрреалиста – любимият футболист на Дали
Три пропуснати леви завоя и 40 порти надолу по оцветената в цвят праскова стена на гробището Лес Кортс виждам улица в посока северозапад. Поемам по нея.
Вдясно ми е комплексът Парк Сиентифик де Барселона. Наредени са скучни ванове, хечбеци, чистички контейнери за боклук и дървета като извадени от сънищата на Салвадор Дали.
Докато ходя надолу по тази улица (с №08028 на туристическата ми карта), едно привидение изпълва окото на съзнанието ми, до момента в който трае звукът от пърхането на крила. Мисля си, че това е една от тези неуловими улици, където отплават най-странните хрумвания като да вземем за пример празни пакети от чипс, грабващи наред вятъра и инцидентни минувачи. Зная, че сега в който свия зад ъгъла, мигновено ще не помни защо съм си мислил. Това е просто една от тези улици.
Поглеждам към туристическата си карта. Един изострен завой надясно от тук и очертанията на короната на „ Камп Ноу” би трябвало да са във взора ми.
Пътищата към исторически места са застлани с духове и запечатани с асфалт. Някои от тях още имат павета. Вълшебството на тези места е прикрито в техните имена; имена, значещи хрумвания, върху които завещания и, от време на време, даже империи биват построени. Тяхната магия е по-силна, когато носителите на тези имена са бродили по тези улици надалеч преди те да са взели имената им (че и след това) като капчица вода в молитвено вретено.
Поглеждам обратно към табелката на улицата и си припомням историята на Джосеп Самитиер.
МОМЧЕТО
Джосеп Самитиер бил амбициозно осемгодишно хлапе. Търкалящ гума с пръчка надолу по улиците до Лес Кортс, той желал да има една от тях единствено за себе си, с цел да кара по нея лъскава кола с плавни контури. Искал хората да му помахват с ръка, където и да отиде.
Когато малчуганът споделил това на татко си, той се разсмял, до момента в който майка му го приласкала с думите: “És clar, Josep. És clar, meu amor.” („ Разбира се, Джосеп. Разбира се, моя обич.”)
На 16-годишна възраст, през 1918-а, момчето продало душата си на ФК Барселона в подмяна на ръчен часовник с ослепителен в мрака циферблат, грациозен костюм от три елементи и… великолепие.
ДРИБЪЛЪТ
Ако Бог е желал подчиняващи се мъже на земята, нямаше да измисли небесата. А в случай че нямаше висини, и Антони Гауди – създателят на Саграда Фамилия, и Джосеп Самитиер щяха да са безработни.
Забележително бързо се популяризирала мълвата за един частично футболист, частично акробат, който представял изумителни номера въз основата на сръчност и еластичност в средата на терена, употребявайки инерцията като собствен трапец.
Той се противопоставял на гравитацията, намирал позиции в противниковото наказателно поле като че ли изскочил от нищото с мълниеносни придвижвания и съвършен избор на миг. Скокове и увисвания във въздуха, гръмовни голове и напрегнати паузи обуславяли играта му.
Едновременно татко и наследник на средиземноморския тип футбол, Джосеп Самитиер имал дрибъл с детайли на гимнастика, акробатика, цирково изкуство и балет. Той преодолявал границите на времето и пространството с олимпийска прелест, която халфовете голмайстори към момента не съумяват да повторят съвсем столетие след него. Имал шут, който карал публиките да изсвиркват „ фиуууууууууууу!”.
Самитиер бил един от първите генерали полузащитници, пионерът на ролята „ box-to-box” (б.р. – халфове, играещи по цялата вертикала на терена). Това било преди времето, когато футболът трябвало да лимитира своето въображение и да оковава своите герои в постове. Футболните почитатели били просто признателни да гледат играта.
Те го посочили Home Magosta, Скакалеца. Интелектуалците пък го наричали Сюрреалиста.
СКАКАЛЕЦА
На терена с него не липсвали чудеса и, затова, фенове. Каталанците се стичали от всички направления да гледат акробата, един от своите хора. Самитиер и неговата натрупа в състав Паулино Алкантара, Рикардо Самора, Феликс Сесумага и Емилио Саги Барба били цяло събитие през 1920-те. Досущ като Руския цирк. Събитие, което изисквало огромна сцена, по тази причина Барселона се преместила. Благодарение на Самитиер футболът ненадейно се трансформирал в цъфтящ бизнес в родината му.
Джосеп Самитиер носел елегантни облекла също толкоз естествено, колкото удрял свистящи волета. Носел ги на всички места, с изключение на когато играел. В шума на наздравиците и учтивите диалози в галерии, той обсъждал тангото с Карлос Гардел и киното с Морис Шевалие. Във ваканциите си в каталанския курорт Кадакес играел футбол със Салвадор Дали и неговия оцелот на име Бабу. Едновременно бил воин на Каталуня и чест посетител на вечеря при потисника военачалник Франко. Джосеп бил човек на народа. На много доста пластове на народа.
Между края на остарелия и началото на новия век западнал импресионизмът, залагащ на аспекти на светлината и сянката. Картините придобили все по-символичен смисъл и субективното изкуство в работата на Едвард Мунк, Ван Гог и Салвадор Дали излязло на напред във времето.
В ерата на кубизма, сюрреализма и дадаизма Самитиер съвпадал изцяло с духа на субективизма, а не с обективните действителности на техниката киароскуро – светлина и мрак, праведно и греховно. Това проличало ясно в неговата игра, обяснило връзките му с всякакви хора и осмислило безбрежния му живот.
СЮРРЕАЛИСТЪТ
Самитиер минал в лагера на огромния противник Реал Мадрид не един път, а дваж, помагайки му да завоюва купата през 1932 година и след това през 1960-те, като скаут/двоен сътрудник, да саботира договорката на Барселона с Алфредо Ди Стефано (вкарал след това 216 гола за „ белите”).
Междувременно забил 333 гола за Барса (3-ти във безконечната ранглиста), довел като скаут трансформиралия се в клубна легенда Ладислао Кубала, упражнявал Атлетико Мадрид, изпаднал, бил задържан от анархистката милиция за връзки с Франко по време на Гражданската война в Испания, избягал във Франция на боен транспортен съд, играл за Ница и във филм на име „ Звездите търсят мир”, върнал се като треньор на страдащата Барса и я извел до втората шампионска купа през 1945 година – първата след онази от 1929-а, когато Самитиер изкривявал време, пространство и мозъци.
Джосеп извел със силата на волята си своите фантазии до действителността. А когато отварял прозорците си на Лес Кортс, притежателите на магазини за сладки изкушения, които преди време пъдели дребния бандит, в този момент тичали задъхано при него с цялостна с бонбони престилка и описания на красивите си католически дъщери. И той изяждал всичко препоръчано му, ясно съзнавайки, че никой ортодонт в цяла Каталуня няма да му вземе пари сега на потребност от лекуване.
Когато напуснал човечеството вечно през 1972 година, Самитиер получил държавно заравяне и улица, която води до „ Камп Ноу”.
Някои улици имат имена, а имената означават хрумвания, върху които завещания и, от време на време, даже империи биват построени. Ако случите да стъпите на №08028, ул. „ Джосеп Самитиер”, Барселона, може да хванете няколко сюрреални видения. И единствено от вас зависи да ги употребявате по най-пълноценния вероятен метод.
Сриджандийп Дас, Football Paradise
Вдясно ми е комплексът Парк Сиентифик де Барселона. Наредени са скучни ванове, хечбеци, чистички контейнери за боклук и дървета като извадени от сънищата на Салвадор Дали.
Докато ходя надолу по тази улица (с №08028 на туристическата ми карта), едно привидение изпълва окото на съзнанието ми, до момента в който трае звукът от пърхането на крила. Мисля си, че това е една от тези неуловими улици, където отплават най-странните хрумвания като да вземем за пример празни пакети от чипс, грабващи наред вятъра и инцидентни минувачи. Зная, че сега в който свия зад ъгъла, мигновено ще не помни защо съм си мислил. Това е просто една от тези улици.
Поглеждам към туристическата си карта. Един изострен завой надясно от тук и очертанията на короната на „ Камп Ноу” би трябвало да са във взора ми.
Пътищата към исторически места са застлани с духове и запечатани с асфалт. Някои от тях още имат павета. Вълшебството на тези места е прикрито в техните имена; имена, значещи хрумвания, върху които завещания и, от време на време, даже империи биват построени. Тяхната магия е по-силна, когато носителите на тези имена са бродили по тези улици надалеч преди те да са взели имената им (че и след това) като капчица вода в молитвено вретено.
Поглеждам обратно към табелката на улицата и си припомням историята на Джосеп Самитиер.
МОМЧЕТО
Джосеп Самитиер бил амбициозно осемгодишно хлапе. Търкалящ гума с пръчка надолу по улиците до Лес Кортс, той желал да има една от тях единствено за себе си, с цел да кара по нея лъскава кола с плавни контури. Искал хората да му помахват с ръка, където и да отиде.
Когато малчуганът споделил това на татко си, той се разсмял, до момента в който майка му го приласкала с думите: “És clar, Josep. És clar, meu amor.” („ Разбира се, Джосеп. Разбира се, моя обич.”)
На 16-годишна възраст, през 1918-а, момчето продало душата си на ФК Барселона в подмяна на ръчен часовник с ослепителен в мрака циферблат, грациозен костюм от три елементи и… великолепие.
ДРИБЪЛЪТ
Ако Бог е желал подчиняващи се мъже на земята, нямаше да измисли небесата. А в случай че нямаше висини, и Антони Гауди – създателят на Саграда Фамилия, и Джосеп Самитиер щяха да са безработни.
Забележително бързо се популяризирала мълвата за един частично футболист, частично акробат, който представял изумителни номера въз основата на сръчност и еластичност в средата на терена, употребявайки инерцията като собствен трапец.
Той се противопоставял на гравитацията, намирал позиции в противниковото наказателно поле като че ли изскочил от нищото с мълниеносни придвижвания и съвършен избор на миг. Скокове и увисвания във въздуха, гръмовни голове и напрегнати паузи обуславяли играта му.
Едновременно татко и наследник на средиземноморския тип футбол, Джосеп Самитиер имал дрибъл с детайли на гимнастика, акробатика, цирково изкуство и балет. Той преодолявал границите на времето и пространството с олимпийска прелест, която халфовете голмайстори към момента не съумяват да повторят съвсем столетие след него. Имал шут, който карал публиките да изсвиркват „ фиуууууууууууу!”.
Самитиер бил един от първите генерали полузащитници, пионерът на ролята „ box-to-box” (б.р. – халфове, играещи по цялата вертикала на терена). Това било преди времето, когато футболът трябвало да лимитира своето въображение и да оковава своите герои в постове. Футболните почитатели били просто признателни да гледат играта.
Те го посочили Home Magosta, Скакалеца. Интелектуалците пък го наричали Сюрреалиста.
СКАКАЛЕЦА
На терена с него не липсвали чудеса и, затова, фенове. Каталанците се стичали от всички направления да гледат акробата, един от своите хора. Самитиер и неговата натрупа в състав Паулино Алкантара, Рикардо Самора, Феликс Сесумага и Емилио Саги Барба били цяло събитие през 1920-те. Досущ като Руския цирк. Събитие, което изисквало огромна сцена, по тази причина Барселона се преместила. Благодарение на Самитиер футболът ненадейно се трансформирал в цъфтящ бизнес в родината му.
Джосеп Самитиер носел елегантни облекла също толкоз естествено, колкото удрял свистящи волета. Носел ги на всички места, с изключение на когато играел. В шума на наздравиците и учтивите диалози в галерии, той обсъждал тангото с Карлос Гардел и киното с Морис Шевалие. Във ваканциите си в каталанския курорт Кадакес играел футбол със Салвадор Дали и неговия оцелот на име Бабу. Едновременно бил воин на Каталуня и чест посетител на вечеря при потисника военачалник Франко. Джосеп бил човек на народа. На много доста пластове на народа.
Между края на остарелия и началото на новия век западнал импресионизмът, залагащ на аспекти на светлината и сянката. Картините придобили все по-символичен смисъл и субективното изкуство в работата на Едвард Мунк, Ван Гог и Салвадор Дали излязло на напред във времето.
В ерата на кубизма, сюрреализма и дадаизма Самитиер съвпадал изцяло с духа на субективизма, а не с обективните действителности на техниката киароскуро – светлина и мрак, праведно и греховно. Това проличало ясно в неговата игра, обяснило връзките му с всякакви хора и осмислило безбрежния му живот.
СЮРРЕАЛИСТЪТ
Самитиер минал в лагера на огромния противник Реал Мадрид не един път, а дваж, помагайки му да завоюва купата през 1932 година и след това през 1960-те, като скаут/двоен сътрудник, да саботира договорката на Барселона с Алфредо Ди Стефано (вкарал след това 216 гола за „ белите”).
Междувременно забил 333 гола за Барса (3-ти във безконечната ранглиста), довел като скаут трансформиралия се в клубна легенда Ладислао Кубала, упражнявал Атлетико Мадрид, изпаднал, бил задържан от анархистката милиция за връзки с Франко по време на Гражданската война в Испания, избягал във Франция на боен транспортен съд, играл за Ница и във филм на име „ Звездите търсят мир”, върнал се като треньор на страдащата Барса и я извел до втората шампионска купа през 1945 година – първата след онази от 1929-а, когато Самитиер изкривявал време, пространство и мозъци.
Джосеп извел със силата на волята си своите фантазии до действителността. А когато отварял прозорците си на Лес Кортс, притежателите на магазини за сладки изкушения, които преди време пъдели дребния бандит, в този момент тичали задъхано при него с цялостна с бонбони престилка и описания на красивите си католически дъщери. И той изяждал всичко препоръчано му, ясно съзнавайки, че никой ортодонт в цяла Каталуня няма да му вземе пари сега на потребност от лекуване.
Когато напуснал човечеството вечно през 1972 година, Самитиер получил държавно заравяне и улица, която води до „ Камп Ноу”.
Някои улици имат имена, а имената означават хрумвания, върху които завещания и, от време на време, даже империи биват построени. Ако случите да стъпите на №08028, ул. „ Джосеп Самитиер”, Барселона, може да хванете няколко сюрреални видения. И единствено от вас зависи да ги употребявате по най-пълноценния вероятен метод.
Сриджандийп Дас, Football Paradise
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ