Един французин – на път: Магията Родопи и пещерите в прорязаната планина
Трета част от пътешествията на френския публицист Пиер Анри, който демонстрира многовековната и забавна история на България през погледа на чужденец. В новата поредност той посещава известни туристически дестинции в страната - места със СПА условия, хубава храна и вино.
Градчето изниква внезапно зад следващия завой с къщи, накичени по скатовете на планината. Изглежда някак надвиснало над централния площад като над сцена.
Чепеларе е най-високо разположеният град в България. Намира се на 1232 м над морското ниво. Пътят към него минава по лъкатушните крайбрежия на река Чепеларска от Асеновград към Смолян. Есента е най-красивият сезон тук. Зад всеки завой дебне ново и ново експлоадиране на цветовете - от зелено до златистожълто, през светлокафяво и охра, стичащи се по скатовете.
Сега е умерено време за Чепеларе.
Струва ми се, че животът тук протича върху мраморния площад на градчето, където са струпани заведения и кафета, читалището и общината. Кипящият от сила сезон е зимният. Знам, че точно тук, напълно покрай града, се намира най-дългата ски писта в България " Мечи чал " (чал значи връх на локалния акцент, в действителност коренът на думата е тракийски), която притегля голям брой туристи.
Малко прочут факт е, че тук се намира една от най-големите компании, производители на ски в света. Има и музей на ските, в който са изложени близо 1000 музейни експоната, измежду които ски от началото на предишния век, правени на ръка. Интересен е и Музеят на родопския карст - единственият сходен на Балканския полуостров. Той демонстрира красиви минерали, присъщи за пещерите, планински кристали и други находки, открити в земните глъбини, събирани преди повече от 70 години.
И по този начин - предпочитам Чепеларе за собствен нов насочен пункт за опознаване на българската природа и просвета. Поводът са няколко забележителни естествени феномена и чудесното есенно време за обхождане на тази висока и мека планина, прорязана от речни потоци.
Дълбоко към пещерите
В средата на 60-те години на предишния век Пещерният клуб в Чепеларе е почнал да изследва пещерите в региона, които са повече от 200. Само няколко от тях обаче са се социализирани и са отворени за гости. Това са " Ухловица ", " Глоубовица ", " Калето ", " Дяволското гърло ", " Ягодинската пещера, " Калето ", " Харамийската " и " Ледницата ".
Първите три са в региона на Чепеларе. Затова, откакто мятам раницата си в една от стаите на комплекс " Родопски къщи ", се запътвам към тях.
" Ухловица " се намира на трийсетина километра от Чепеларе след село Смилян.
Въпреки че дистанцията е малко, пътят ми лишава 40 минути поради многочислените завои по другояче добре поддържания асфалт. Истински се дивя на гледката от прозореца с множеството дребни водопадчета, стичащи се от хребетите на планината. Силно усещане ми прави и че на съвсем на всеки завой има изворчета. Произнасям самичък и на драго сърце " чешмааа ", или каптираните кланденчета тук, отдадени на незабравими хора.
Следвайки напътствията на Гугъл, оставям колата си наоколо от указателната табела за пещерата и не преставам пеш нагоре по покрития с паднали листа макадам. Следвам туристическия маршрут с методични крачки. Красотата на природата тук е пленяваща и не чувствам пътя. Отнякъде долавям първо детска врява, по-късно кучешки лай и най-после виждам няколко къщи, пръснати като разкъсан наниз по билото на планината. Пътят се вие сред тях и май се изгубих. Гугъл ми сочи една посока, табелките - друга
Точно в този момент от храстите излиза добре охранена котка. Котка бе, рижава котка, която потегля пред мен като планински лидер и тъкмо като него се обръща на всеки десетина метра, с цел да види дали я последвам. Приемам това за знак и потеглям след нея. Тя ме прокарва сред високи каменни зидове и път със застелени камъни и тъкмо когато вземам решение да се върна, виждам следващата закована на висок орех табела. Провирам се през междина, след това минавам през козя пътека и даже не дръзвам да погледна по хълма надолу със свито сърце се докопвам до металните парапети на добре укрепена площадка.
Чак тогава подвигам взор и затаявам мирис - пред мен е цялата долина на Смилян!
Поляните като че ли са изрисувани с пъстра палитра от всевъзможни цветове, наложени върху тъмнозеления цвят на боровете като картина на импресионист. Слизам две площадки надолу и тъкмо тук се появява Тера. Нещо приблизително сред джак ръсел и териер отзивчиво и симпатично куче. След като котката ме изостави на козята пътека, ми липсваше жива душа. След кучето се появяват и двама туристи. Разменяме думи от вежливост, става известно, че Тера ги предвожда още от асфалтовия път. Изминала е с тях тъкмо 460 стъпала до входа на пещерата.
" Ухловица " се намира на 1065 м над морското ниво. Открита е през 1965 година от двама братя, членове на Чепеларския пещерен клуб, за който стана дума по-нагоре, проучена е и изцяло социализирана. Снабдена е със стълби, пътеки, осветяване. Юлия, екскурзоводката, която ще ни опише всичко за нея, твърди, че материалите за построяването им са доставени на ръка от откриватели на пещерата, а това намирам за в действителност впечатляващо.
Името на пещерата идвало от тип сова, която гнездяла вътре - горската улулица. Пещерата е мистична и впечатляваща - природата е ваяла сталактити и сталактони над 5 милиона години, а единствено един сантиметър сталактит се основава за 120 години... Най-високата част е цели 45 метра и от купола се спускат карстови " корали " с причудливи форми. Юлия ни показва с лазерен лъч обособени " статуи " - на стопанина, на стопанката и на децата им, разпръснати по стените на дългата 300 метра пещера, която се запъва в кристално чисто езерце. Стъпалата, водещи ни към дълбините, са 280, по стените се стича вода, а на места като новогодишни играчки висят и към този момент заспали прилепи. Тръгваме да се катерим нагоре по металните стъпала и след близо половин час още веднъж излизаме на светлина. Давам си сметката, че нашият гид Юлия ги минава по осем пъти дневно в двете направления...
Любопитствам за къщите и зидовете, около които минах на идване - не били вилни здания, а махали, споделя ми тя. Тази, в която се намираме, се казвала " Ухловица ". Махалите били селищни формирания, зародили преди епохи, главно поради една мрачна част от историята на България, която обаче тъкмо тук, в Родопите, била изключително трагична. По времето на османското иго християните били подложени на гонения, с цел да одобряват ислямската вяра и доста от тях избягали във високите елементи на планината.
Слизам по стълбите до паркинга и потеглям пеш към автомобила си. На паркинга откривам няколко щандчета със сушени горски гъби, сувенири и ябълки от градината на Юлия. Взимам си единствено една с усет на есен. За страдание втората пещера, към която съм се насочил - " Глоувица ", сега се оказа недостъпна за гости, защото една от галериите й била наводнена поради скорошните дъждове.
Достатъчно огладнял се насочвам към близкото село Смилян и отсядам в следващия " Родопски парадайс ". Тук доста се гордеят с Родопите и съвсем всяко нещо е наречено на планината. Заведението е в национален жанр с тъкани черги по стените.
Поръчвам си фамозния смилянски фасул - неизбежна част от всяко меню
и добре съпроводен от чаша алено вино. Тукашният фасул е измежду най-известните растения в горното поречие на река Арда. Наричан " фасульовица " поради характерния климат тук той е доста наедрял и маслен. Славата му е толкоз огромна, че на някои пазари има реплика, за което ме предизвестява локална жена, от която закупувам кг смилянски фасул против 16 лв..
В ресторанта го подготвят варен с печена чушка и подправки. Но гвоздеят на заведението е пататникът. Забелязала интереса ми към локалната кухня, сервитьорката ми изяснява рецептата на техния готвач - прави се с тесто, в което се настъргват картофи, прибавят се яйца и лук и всичко това се пече на пещ с дърва. В разнообразни случаи се поставя и месо, какъвто и вид си поръчвам аз - с дърпано телешко. Всъщност пататникът има десетки разновидности в региона. Тъй като преди информационния век пътищата са били неприятни, всяко домакинство го е комбинирало с разнообразни, създадени от него, артикули и ето по какъв начин се е получил самобитен кулинарен хъб с доста разновидности.
Тук всяко нещо се подготвя с локални артикули и поради чистотата на природата (в радиус от 50 км няма никакво промишлено производство) ястията са извънредно вкусни и ароматни. В хотела в Чепеларе да вземем за пример за закуска имаше родопски чеп - това е известната в цялата българска кухня баница, само че не с плънка от сирене, а с композиция от ориз, мляко, спанак и коприва.
Марудници пък тук назовават палачинките,
които се вършат върху глинен съд, именуван сач. Районът е пъстър и с дребни фамилни мандри, които подготвят обичайни сирена и кашкавали.
Напускам горното течение на Арда, с цел да се потопя в магията на село Широка лъка. Намира се на петнайсетина километра от Чепеларе и ми е на път. Тук са непокътнати редица присъщи къщи от XIX век, по тази причина селото е оповестено за архитектурен резерват. И както в Чепеларе, те са накацали от двете страни на реката с високите си зидове на по два или три етажа. Някога на първия са живеели домашните животни, а в горните - фамилиите.
Широка лъка има присъщ локален дух. Попадал съм на фотоси от тукашни празненства през март, когато локалните хора се обличат като дяволи и други митологични облици, с цел да изгонят зимата. Тогава цялата централна улица се изпълва с разнообразни сформира от цялата страна с присъщи носии. Всичко това на фона на зашеметяващия тон на каба гайдите - национален духов инструмент, изработен от кожа на дребна коза, повече за който ще ви опишат в работилницата за гайди в чепеларското читалище " Родопска искра ".
Потеглям към Пловдив, само че вземам решение да се отбия до различен естествен феномен в тази митична планина - Чудните мостове. Те се намира на 1450 м над морското ниво в подножието на връх Голям Персенк. Образувани са в резултат на
буйните води на река Еркюприя
и до тях се стига по лъкатушен през хълмовете път. Тук явно пътищата са строени по поречията на реките, прорязвали планината преди милиони години. Така са се образували и скалните мостове, общо три на брой. С високи към 50 метра сводове, от горната страна те са обрасли като вежди с вековни смърчови дървета. По стръмните парапети се доближава до рекичката, която сега е напълно скромна, само че си представям каква буря е била, когато е минавала през мраморните хълмове. От реката мостовете наподобяват като големи човешки очи с цвета на небето, а вместо ириси - зелени влакна, обрисувани от самотно растящи широколистни дървета, премрежващи погледа.
На паркинга пред хижата откривам дребен пазар с разговорливи локални дами, които оферират сладка от горски ягоди и боровинки, сушени манатарки и домашно кисело мляко.
Връщам се по лъкатушещия път към Асеновград, с цел да оставя зад тила си тази изумителна планина с нейната есенна дреха от обагрени в охра листа.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Градчето изниква внезапно зад следващия завой с къщи, накичени по скатовете на планината. Изглежда някак надвиснало над централния площад като над сцена.
Чепеларе е най-високо разположеният град в България. Намира се на 1232 м над морското ниво. Пътят към него минава по лъкатушните крайбрежия на река Чепеларска от Асеновград към Смолян. Есента е най-красивият сезон тук. Зад всеки завой дебне ново и ново експлоадиране на цветовете - от зелено до златистожълто, през светлокафяво и охра, стичащи се по скатовете.
Сега е умерено време за Чепеларе.
Струва ми се, че животът тук протича върху мраморния площад на градчето, където са струпани заведения и кафета, читалището и общината. Кипящият от сила сезон е зимният. Знам, че точно тук, напълно покрай града, се намира най-дългата ски писта в България " Мечи чал " (чал значи връх на локалния акцент, в действителност коренът на думата е тракийски), която притегля голям брой туристи.
Малко прочут факт е, че тук се намира една от най-големите компании, производители на ски в света. Има и музей на ските, в който са изложени близо 1000 музейни експоната, измежду които ски от началото на предишния век, правени на ръка. Интересен е и Музеят на родопския карст - единственият сходен на Балканския полуостров. Той демонстрира красиви минерали, присъщи за пещерите, планински кристали и други находки, открити в земните глъбини, събирани преди повече от 70 години.
И по този начин - предпочитам Чепеларе за собствен нов насочен пункт за опознаване на българската природа и просвета. Поводът са няколко забележителни естествени феномена и чудесното есенно време за обхождане на тази висока и мека планина, прорязана от речни потоци.
Дълбоко към пещерите
В средата на 60-те години на предишния век Пещерният клуб в Чепеларе е почнал да изследва пещерите в региона, които са повече от 200. Само няколко от тях обаче са се социализирани и са отворени за гости. Това са " Ухловица ", " Глоубовица ", " Калето ", " Дяволското гърло ", " Ягодинската пещера, " Калето ", " Харамийската " и " Ледницата ".
Първите три са в региона на Чепеларе. Затова, откакто мятам раницата си в една от стаите на комплекс " Родопски къщи ", се запътвам към тях.
" Ухловица " се намира на трийсетина километра от Чепеларе след село Смилян.
Въпреки че дистанцията е малко, пътят ми лишава 40 минути поради многочислените завои по другояче добре поддържания асфалт. Истински се дивя на гледката от прозореца с множеството дребни водопадчета, стичащи се от хребетите на планината. Силно усещане ми прави и че на съвсем на всеки завой има изворчета. Произнасям самичък и на драго сърце " чешмааа ", или каптираните кланденчета тук, отдадени на незабравими хора.
Следвайки напътствията на Гугъл, оставям колата си наоколо от указателната табела за пещерата и не преставам пеш нагоре по покрития с паднали листа макадам. Следвам туристическия маршрут с методични крачки. Красотата на природата тук е пленяваща и не чувствам пътя. Отнякъде долавям първо детска врява, по-късно кучешки лай и най-после виждам няколко къщи, пръснати като разкъсан наниз по билото на планината. Пътят се вие сред тях и май се изгубих. Гугъл ми сочи една посока, табелките - друга
Точно в този момент от храстите излиза добре охранена котка. Котка бе, рижава котка, която потегля пред мен като планински лидер и тъкмо като него се обръща на всеки десетина метра, с цел да види дали я последвам. Приемам това за знак и потеглям след нея. Тя ме прокарва сред високи каменни зидове и път със застелени камъни и тъкмо когато вземам решение да се върна, виждам следващата закована на висок орех табела. Провирам се през междина, след това минавам през козя пътека и даже не дръзвам да погледна по хълма надолу със свито сърце се докопвам до металните парапети на добре укрепена площадка.
Чак тогава подвигам взор и затаявам мирис - пред мен е цялата долина на Смилян!
Поляните като че ли са изрисувани с пъстра палитра от всевъзможни цветове, наложени върху тъмнозеления цвят на боровете като картина на импресионист. Слизам две площадки надолу и тъкмо тук се появява Тера. Нещо приблизително сред джак ръсел и териер отзивчиво и симпатично куче. След като котката ме изостави на козята пътека, ми липсваше жива душа. След кучето се появяват и двама туристи. Разменяме думи от вежливост, става известно, че Тера ги предвожда още от асфалтовия път. Изминала е с тях тъкмо 460 стъпала до входа на пещерата.
" Ухловица " се намира на 1065 м над морското ниво. Открита е през 1965 година от двама братя, членове на Чепеларския пещерен клуб, за който стана дума по-нагоре, проучена е и изцяло социализирана. Снабдена е със стълби, пътеки, осветяване. Юлия, екскурзоводката, която ще ни опише всичко за нея, твърди, че материалите за построяването им са доставени на ръка от откриватели на пещерата, а това намирам за в действителност впечатляващо.
Името на пещерата идвало от тип сова, която гнездяла вътре - горската улулица. Пещерата е мистична и впечатляваща - природата е ваяла сталактити и сталактони над 5 милиона години, а единствено един сантиметър сталактит се основава за 120 години... Най-високата част е цели 45 метра и от купола се спускат карстови " корали " с причудливи форми. Юлия ни показва с лазерен лъч обособени " статуи " - на стопанина, на стопанката и на децата им, разпръснати по стените на дългата 300 метра пещера, която се запъва в кристално чисто езерце. Стъпалата, водещи ни към дълбините, са 280, по стените се стича вода, а на места като новогодишни играчки висят и към този момент заспали прилепи. Тръгваме да се катерим нагоре по металните стъпала и след близо половин час още веднъж излизаме на светлина. Давам си сметката, че нашият гид Юлия ги минава по осем пъти дневно в двете направления...
Любопитствам за къщите и зидовете, около които минах на идване - не били вилни здания, а махали, споделя ми тя. Тази, в която се намираме, се казвала " Ухловица ". Махалите били селищни формирания, зародили преди епохи, главно поради една мрачна част от историята на България, която обаче тъкмо тук, в Родопите, била изключително трагична. По времето на османското иго християните били подложени на гонения, с цел да одобряват ислямската вяра и доста от тях избягали във високите елементи на планината.
Слизам по стълбите до паркинга и потеглям пеш към автомобила си. На паркинга откривам няколко щандчета със сушени горски гъби, сувенири и ябълки от градината на Юлия. Взимам си единствено една с усет на есен. За страдание втората пещера, към която съм се насочил - " Глоувица ", сега се оказа недостъпна за гости, защото една от галериите й била наводнена поради скорошните дъждове.
Достатъчно огладнял се насочвам към близкото село Смилян и отсядам в следващия " Родопски парадайс ". Тук доста се гордеят с Родопите и съвсем всяко нещо е наречено на планината. Заведението е в национален жанр с тъкани черги по стените.
Поръчвам си фамозния смилянски фасул - неизбежна част от всяко меню
и добре съпроводен от чаша алено вино. Тукашният фасул е измежду най-известните растения в горното поречие на река Арда. Наричан " фасульовица " поради характерния климат тук той е доста наедрял и маслен. Славата му е толкоз огромна, че на някои пазари има реплика, за което ме предизвестява локална жена, от която закупувам кг смилянски фасул против 16 лв..
В ресторанта го подготвят варен с печена чушка и подправки. Но гвоздеят на заведението е пататникът. Забелязала интереса ми към локалната кухня, сервитьорката ми изяснява рецептата на техния готвач - прави се с тесто, в което се настъргват картофи, прибавят се яйца и лук и всичко това се пече на пещ с дърва. В разнообразни случаи се поставя и месо, какъвто и вид си поръчвам аз - с дърпано телешко. Всъщност пататникът има десетки разновидности в региона. Тъй като преди информационния век пътищата са били неприятни, всяко домакинство го е комбинирало с разнообразни, създадени от него, артикули и ето по какъв начин се е получил самобитен кулинарен хъб с доста разновидности.
Тук всяко нещо се подготвя с локални артикули и поради чистотата на природата (в радиус от 50 км няма никакво промишлено производство) ястията са извънредно вкусни и ароматни. В хотела в Чепеларе да вземем за пример за закуска имаше родопски чеп - това е известната в цялата българска кухня баница, само че не с плънка от сирене, а с композиция от ориз, мляко, спанак и коприва.
Марудници пък тук назовават палачинките,
които се вършат върху глинен съд, именуван сач. Районът е пъстър и с дребни фамилни мандри, които подготвят обичайни сирена и кашкавали.
Напускам горното течение на Арда, с цел да се потопя в магията на село Широка лъка. Намира се на петнайсетина километра от Чепеларе и ми е на път. Тук са непокътнати редица присъщи къщи от XIX век, по тази причина селото е оповестено за архитектурен резерват. И както в Чепеларе, те са накацали от двете страни на реката с високите си зидове на по два или три етажа. Някога на първия са живеели домашните животни, а в горните - фамилиите.
Широка лъка има присъщ локален дух. Попадал съм на фотоси от тукашни празненства през март, когато локалните хора се обличат като дяволи и други митологични облици, с цел да изгонят зимата. Тогава цялата централна улица се изпълва с разнообразни сформира от цялата страна с присъщи носии. Всичко това на фона на зашеметяващия тон на каба гайдите - национален духов инструмент, изработен от кожа на дребна коза, повече за който ще ви опишат в работилницата за гайди в чепеларското читалище " Родопска искра ".
Потеглям към Пловдив, само че вземам решение да се отбия до различен естествен феномен в тази митична планина - Чудните мостове. Те се намира на 1450 м над морското ниво в подножието на връх Голям Персенк. Образувани са в резултат на
буйните води на река Еркюприя
и до тях се стига по лъкатушен през хълмовете път. Тук явно пътищата са строени по поречията на реките, прорязвали планината преди милиони години. Така са се образували и скалните мостове, общо три на брой. С високи към 50 метра сводове, от горната страна те са обрасли като вежди с вековни смърчови дървета. По стръмните парапети се доближава до рекичката, която сега е напълно скромна, само че си представям каква буря е била, когато е минавала през мраморните хълмове. От реката мостовете наподобяват като големи човешки очи с цвета на небето, а вместо ириси - зелени влакна, обрисувани от самотно растящи широколистни дървета, премрежващи погледа.
На паркинга пред хижата откривам дребен пазар с разговорливи локални дами, които оферират сладка от горски ягоди и боровинки, сушени манатарки и домашно кисело мляко.
Връщам се по лъкатушещия път към Асеновград, с цел да оставя зад тила си тази изумителна планина с нейната есенна дреха от обагрени в охра листа.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ