Цената на климатичното бездействие: До 59 трилиона долара щети до...
Това значи, че дейностите по акомодация в никакъв случай не са били по-необходими за нашето оцеляване.
От 2000 до 2019 година климатичните промени към този момент са коствали на най-уязвимите страни в света почти 525 милиарда $. Тази тежест продължава да пораства, излагайки на риск човешки животи и заличавайки мъчно реализирани резултати в развиването, като се чака световните годишни вреди да доближат сред 19 и 59 трилиона $ до 2050 година Още по-тревожно е, че международната стопанска система към този момент е „ заключена “ към 19-процентна загуба на приходи до 2050 година, без значение какъв брой сполучливи ще бъдат днешните старания по понижаване на излъчванията, пишат Бан Ки-мун, осмият общоприет секретар на Организация на обединените нации, и Ана Тони, изпълнителен шеф на COP30 в Politico.
сновният им мотив е, че акомодацията не е разход, а инвестиция. Всеки вложен $ в ограничения за резистентност носи повече от десетократна изгода посредством избегнати вреди и спомагателни обществени и стопански резултати.
Въпреки това най-застрашените общности съвсем не получават финансиране. Над 2 милиарда души зависят от дребни аграрни стопанства, само че единствено 1.7% от климатичното финансиране доближава до локални общности и до радикално население. Малките агро-хранителни системи получават даже по-малко — 0.8% от интернационалното финансиране.
Това се дефинира като надълбоко незаслужено, тъй като точно тези хора са най-пряко изложени на климатични опасности и постоянно имат най-хубавите решения, съобразени с локалните условия.
Според създателите, вложения в световни мрежи като Консултативната група по интернационалните аграрни проучвания (CGIAR) могат бързо да внедрят технологии, които покачват устойчивостта, продуктивността и общественото тъждество в бедните страни.
Адаптацията е разказана като развой, който постоянно е местен — оформя се от география, просвета и локално ръководство. За да има резултат, е належащо финансирането да бъде елементарно налично за общностите на първа линия.
Затова богатите страни би трябвало да трансформират метода, по който се вземат финансови решения — да основават политики, които притеглят частен капитал и интегрират устойчивостта във всяка инвестиция, а освен в „ климатични “ планове.
Събития като COP30 се преглеждат като миг, в който светът би трябвало да премине от обещания към деяние — да затвори пропастта в адаптационното финансиране и да насочи средствата непосредствено там, където въздействието ще е най-голямо.
Посланието е ясно: устойчивостта и акомодацията би трябвало да се трансфорат в съществена капиталова тактика на XXI век, която слага хората и уязвимите общности в центъра на решенията.
От 2000 до 2019 година климатичните промени към този момент са коствали на най-уязвимите страни в света почти 525 милиарда $. Тази тежест продължава да пораства, излагайки на риск човешки животи и заличавайки мъчно реализирани резултати в развиването, като се чака световните годишни вреди да доближат сред 19 и 59 трилиона $ до 2050 година Още по-тревожно е, че международната стопанска система към този момент е „ заключена “ към 19-процентна загуба на приходи до 2050 година, без значение какъв брой сполучливи ще бъдат днешните старания по понижаване на излъчванията, пишат Бан Ки-мун, осмият общоприет секретар на Организация на обединените нации, и Ана Тони, изпълнителен шеф на COP30 в Politico.
сновният им мотив е, че акомодацията не е разход, а инвестиция. Всеки вложен $ в ограничения за резистентност носи повече от десетократна изгода посредством избегнати вреди и спомагателни обществени и стопански резултати.
Въпреки това най-застрашените общности съвсем не получават финансиране. Над 2 милиарда души зависят от дребни аграрни стопанства, само че единствено 1.7% от климатичното финансиране доближава до локални общности и до радикално население. Малките агро-хранителни системи получават даже по-малко — 0.8% от интернационалното финансиране.
Това се дефинира като надълбоко незаслужено, тъй като точно тези хора са най-пряко изложени на климатични опасности и постоянно имат най-хубавите решения, съобразени с локалните условия.
Според създателите, вложения в световни мрежи като Консултативната група по интернационалните аграрни проучвания (CGIAR) могат бързо да внедрят технологии, които покачват устойчивостта, продуктивността и общественото тъждество в бедните страни.
Адаптацията е разказана като развой, който постоянно е местен — оформя се от география, просвета и локално ръководство. За да има резултат, е належащо финансирането да бъде елементарно налично за общностите на първа линия.
Затова богатите страни би трябвало да трансформират метода, по който се вземат финансови решения — да основават политики, които притеглят частен капитал и интегрират устойчивостта във всяка инвестиция, а освен в „ климатични “ планове.
Събития като COP30 се преглеждат като миг, в който светът би трябвало да премине от обещания към деяние — да затвори пропастта в адаптационното финансиране и да насочи средствата непосредствено там, където въздействието ще е най-голямо.
Посланието е ясно: устойчивостта и акомодацията би трябвало да се трансфорат в съществена капиталова тактика на XXI век, която слага хората и уязвимите общности в центъра на решенията.
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ