Защо Слънцето тихо убива живота на Земята
Тиктакаща бомба
Изгарящата му „ обич “ става все по-жестока и ни води към крах
Ядрото му ще се свие до размерите на планета, трансформирайки се в „ бяло джудже “
Слънцето не е просто източник на светлина и топлота, само че и постепенно пламенен термоядрен реактор, който с всеки милион години безшумно доближава Земята до неизбежна екологична рецесия. Това може да наподобява като нещо от научната фантастика - въпреки всичко слънцето изгрява и залязва всеки ден с нормалната си прецизност и ни се коства, че постоянно ще бъде по този начин. Но астрофизиците от дълго време бият паника: Слънцето не просто свети, то последователно се трансформира, ставайки по-ярко и по-горещо. Но не бързайте да си стягате багажа за междузвездна миграция - към момента имаме време да разберем какво се случва с нашата звезда и за какво нейната „ обич “ към Земята става все по-„ изгаряща “ с течение на времето.
Слънцето е натурален термоядрен реактор, работещ на принцип, за който земните физици могат единствено да мечтаят. В неговото ядро, където температурата доближава изумителните 15 милиона градуса по Целзий, а налягането е милиарди пъти по-високо от атмосферното налягане на Земята, се случва същинска алхимия от галактически мащаб - превръщането на водорода в хелий.
Това ядро - същинското сърце на Слънцето - заема единствено към една пета от общия размер на звездата, само че съдържа повече от половината от цялата слънчева маса. Именно тук всяка секунда към 600 милиона тона водород се трансформират в 596 милиона тона хелий. Къде отива разликата от 4 милиона тона? Тя се трансформира в чиста сила и под формата на фотони стартира дългото си пътешестване до повърхността на Слънцето, което лишава хиляди години, преди да избяга в космоса.
Температурен абсурд
Интуицията ни подсказва, че всеки обект, който изразходва силата си, би трябвало последователно да се охлажда - като чаша парещ чай, оставена на масата. Но се оказва, че звездите, и нашето Слънце в частност, живеят по разнообразни правила, подчинявайки се на парадокса на негативния топлинен потенциал. Както изясняват учените, за разлика от елементарните обекти, една звезда, когато губи сила... се нагрява!
Този чудноват резултат се изяснява с обстоятелството, че до момента в който водородът в ядрото на Слънцето „ изгаря “, съставът му се трансформира - от ден на ден атоми на хелий се натрупват в центъра на звездата. Хелият е по-тежък от водорода, което води до в допълнение гравитационно стесняване на ядрото. И колкото по-силно е свиването, толкоз по-високи са температурата и налягането вътре в звездата, принуждавайки останалия водород да „ гори “ все по-интензивно.
Когато Слънцето става по-ярко, тази добре смазана машина стартира да не работи вярно. По-интензивната слънчева радиация води до повишение на температурата на Земята, което е причина за по-бързото изпаряване на океаните. Водата в атмосферата всмуква въглеродния диоксид по-активно, което води до последователното му привършване във въздуха. А CO₂, макар „ неприятната си известност “ като парников газ, е безусловно нужен за фотосинтезата - процесът, посредством който растенията създават О2.
В течение на своето битие – което е към 4,6 милиарда години – Слънцето е станало с към 30% по-ярко, в сравнение с е било при своето „ раждане “. И този развой продължава: на всеки 100 милиона години светимостта на нашата звезда се усилва с към 1%. Изглежда доста малко, само че за комплицирана планетарна климатична система сходни промени са съществено тестване.
Кислороден апетит
Представете си свят, в който всяко поемане става все по-трудно. Където познатият наследник цвят на небето последователно се трансформира в нещо друго. Където растенията - тези зелени кислородни заводи - едно след друго се предават в неравната битка с изменящия се климат. Това е бъдещето, което съгласно учените чака нашата планета след към милиард години.
С намаляването на концентрацията на въглероден диоксид в атмосферата, растенията ще стартират да изпитват все по-големи компликации с фотосинтезата. Най-чувствителните типове ще пострадат първи, след което процесът ще засегне по-устойчивите. Постепенното изгубване на растителния свят ще докара до пагубно понижаване на равнището на О2 в атмосферата. Според изчисленията на откривателите, наличието на този жизненоважен газ ще падне съвсем до нула, което ще направи невероятно съществуването на 90-95% от всички модерни форми на живот на Земята.
Кислородната рецесия е единствено началото на края за живота на Земята. Ако погледнем още по-напред в бъдещето, след към 5 милиарда години, ще забележим доста по-драматичен завършек на тази галактическа история. По това време Слънцето ще е изчерпало водородните ресурси в ядрото си и термоядрените реакции ще се реалокират в обвивката, обграждаща ядрото. Това ще докара до съществени промени в структурата на звездата.
Последен танц
Външните пластове на Слънцето ще се разширят стотици пъти, трансформирайки го в „ червен колос “. На този стадий Слънцето ще погълне орбитите на Меркурий и Венера и може да доближи Земята. Дори в случай че нашата планета избегне директното усвояване, топлината от подутия безоблачен диск ще бъде толкоз интензивна, че земната кора ще се стопи, океаните ще се изпарят и атмосферата ще бъде „ издухана “ в космоса.
След етапа на аления колос, Слънцето ще се отърси от външните си пластове, създавайки красива планетарна мъгливост, а ядрото му ще се свие до размерите на планета, трансформирайки се в „ бяло джудже “ – плътна, гореща топка, която последователно се охлажда в продължение на трилиони години. Това бяло джудже ще има маса към половината от тази на Слънцето през днешния ден, само че материята му ще бъде толкоз плътна, че една чаена лъжичка подобен материал би тежала към 5 тона на Земята!
Това е виталният цикъл на звезди като нашето Слънце – от нажежена топка, която дава живот, до охлаждащ се галактически въглен. Но в последна сметка Слънцето не „ убива “ Земята - то просто следва естествения си постепенен път.
Изгарящата му „ обич “ става все по-жестока и ни води към крах
Ядрото му ще се свие до размерите на планета, трансформирайки се в „ бяло джудже “
Слънцето не е просто източник на светлина и топлота, само че и постепенно пламенен термоядрен реактор, който с всеки милион години безшумно доближава Земята до неизбежна екологична рецесия. Това може да наподобява като нещо от научната фантастика - въпреки всичко слънцето изгрява и залязва всеки ден с нормалната си прецизност и ни се коства, че постоянно ще бъде по този начин. Но астрофизиците от дълго време бият паника: Слънцето не просто свети, то последователно се трансформира, ставайки по-ярко и по-горещо. Но не бързайте да си стягате багажа за междузвездна миграция - към момента имаме време да разберем какво се случва с нашата звезда и за какво нейната „ обич “ към Земята става все по-„ изгаряща “ с течение на времето.
Слънцето е натурален термоядрен реактор, работещ на принцип, за който земните физици могат единствено да мечтаят. В неговото ядро, където температурата доближава изумителните 15 милиона градуса по Целзий, а налягането е милиарди пъти по-високо от атмосферното налягане на Земята, се случва същинска алхимия от галактически мащаб - превръщането на водорода в хелий.
Това ядро - същинското сърце на Слънцето - заема единствено към една пета от общия размер на звездата, само че съдържа повече от половината от цялата слънчева маса. Именно тук всяка секунда към 600 милиона тона водород се трансформират в 596 милиона тона хелий. Къде отива разликата от 4 милиона тона? Тя се трансформира в чиста сила и под формата на фотони стартира дългото си пътешестване до повърхността на Слънцето, което лишава хиляди години, преди да избяга в космоса.
Температурен абсурд
Интуицията ни подсказва, че всеки обект, който изразходва силата си, би трябвало последователно да се охлажда - като чаша парещ чай, оставена на масата. Но се оказва, че звездите, и нашето Слънце в частност, живеят по разнообразни правила, подчинявайки се на парадокса на негативния топлинен потенциал. Както изясняват учените, за разлика от елементарните обекти, една звезда, когато губи сила... се нагрява!
Този чудноват резултат се изяснява с обстоятелството, че до момента в който водородът в ядрото на Слънцето „ изгаря “, съставът му се трансформира - от ден на ден атоми на хелий се натрупват в центъра на звездата. Хелият е по-тежък от водорода, което води до в допълнение гравитационно стесняване на ядрото. И колкото по-силно е свиването, толкоз по-високи са температурата и налягането вътре в звездата, принуждавайки останалия водород да „ гори “ все по-интензивно.
Когато Слънцето става по-ярко, тази добре смазана машина стартира да не работи вярно. По-интензивната слънчева радиация води до повишение на температурата на Земята, което е причина за по-бързото изпаряване на океаните. Водата в атмосферата всмуква въглеродния диоксид по-активно, което води до последователното му привършване във въздуха. А CO₂, макар „ неприятната си известност “ като парников газ, е безусловно нужен за фотосинтезата - процесът, посредством който растенията създават О2.
В течение на своето битие – което е към 4,6 милиарда години – Слънцето е станало с към 30% по-ярко, в сравнение с е било при своето „ раждане “. И този развой продължава: на всеки 100 милиона години светимостта на нашата звезда се усилва с към 1%. Изглежда доста малко, само че за комплицирана планетарна климатична система сходни промени са съществено тестване.
Кислороден апетит
Представете си свят, в който всяко поемане става все по-трудно. Където познатият наследник цвят на небето последователно се трансформира в нещо друго. Където растенията - тези зелени кислородни заводи - едно след друго се предават в неравната битка с изменящия се климат. Това е бъдещето, което съгласно учените чака нашата планета след към милиард години.
С намаляването на концентрацията на въглероден диоксид в атмосферата, растенията ще стартират да изпитват все по-големи компликации с фотосинтезата. Най-чувствителните типове ще пострадат първи, след което процесът ще засегне по-устойчивите. Постепенното изгубване на растителния свят ще докара до пагубно понижаване на равнището на О2 в атмосферата. Според изчисленията на откривателите, наличието на този жизненоважен газ ще падне съвсем до нула, което ще направи невероятно съществуването на 90-95% от всички модерни форми на живот на Земята.
Кислородната рецесия е единствено началото на края за живота на Земята. Ако погледнем още по-напред в бъдещето, след към 5 милиарда години, ще забележим доста по-драматичен завършек на тази галактическа история. По това време Слънцето ще е изчерпало водородните ресурси в ядрото си и термоядрените реакции ще се реалокират в обвивката, обграждаща ядрото. Това ще докара до съществени промени в структурата на звездата.
Последен танц
Външните пластове на Слънцето ще се разширят стотици пъти, трансформирайки го в „ червен колос “. На този стадий Слънцето ще погълне орбитите на Меркурий и Венера и може да доближи Земята. Дори в случай че нашата планета избегне директното усвояване, топлината от подутия безоблачен диск ще бъде толкоз интензивна, че земната кора ще се стопи, океаните ще се изпарят и атмосферата ще бъде „ издухана “ в космоса.
След етапа на аления колос, Слънцето ще се отърси от външните си пластове, създавайки красива планетарна мъгливост, а ядрото му ще се свие до размерите на планета, трансформирайки се в „ бяло джудже “ – плътна, гореща топка, която последователно се охлажда в продължение на трилиони години. Това бяло джудже ще има маса към половината от тази на Слънцето през днешния ден, само че материята му ще бъде толкоз плътна, че една чаена лъжичка подобен материал би тежала към 5 тона на Земята!
Това е виталният цикъл на звезди като нашето Слънце – от нажежена топка, която дава живот, до охлаждащ се галактически въглен. Но в последна сметка Слънцето не „ убива “ Земята - то просто следва естествения си постепенен път.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ