"Човек никога не е достатъчно пораснал, за да спре да вярва в чудеса"
Текстът е препубликуван със съкращения от " Портал Култура ". Пълният текст четете. Заглавието е на " Дневник ".
Може да се каже, че в творчеството на Анета Дучева си дават среща две характерности: магиката и " сложните тематики ". Писателката е издала шест книги и сякаш в първите три: " Тони-Пони " (1989), " Гого " (1994) и " Джобното дребосъче " (2006) господства магиката като философия, като изразно средство, като метафоричност, до момента в който в идващите три - " Лунна люлка " (2013), " Пиано от картон " (2016) и " Зимни слънчогледи " (2019) " сложните тематики " са изведени като екзистенциални фикции.
Но има и още една специфичност: още в първите три книги има прочут афинитет и отпратки към " сложните тематики ", които основават характерна атмосфера, а в последвалите три книги пък има една доста фина симбиоза сред магика и реалистичност , която придава особена светлина на сюжетността и посланието. Така тези две характерности в творчеството на писателката още изначало си съжителстват и взаимно потенцират.
Дали внезапно, ей по този начин, от нищото, се появява Джобното дребосъче, чадърът на вуйна Петя споделя ту дъждовен, ту бонбонен, ту вятърен сън или къщата на вуйна Веса хвръква и се оказва кацнала на един планински връх - това са все случки от всекидневието, които в своята магичност, сякаш не ни изненадват - те стават някакси напълно естествено, от единствено себе си. Ето още едно знамение - Васко от описа " Игра с дъжда " рисува с водни боички пръски от дъжд и тутакси дъждът затрополява по прозореца. Какво по-весело от това да играеш на " мокреница " с дъжда. Играта е същинската действителност.
Изненадата е в игрите, в детската реакция, във веселието, закачливостта и лудориите, в невероятния комизъм - като вуйна Веса, която ще потопи пръст в облачето и ще го хапва като захарен памук от детството или вуйна Пена от Мало село ще се чуди какво е това огромно врабче на черешовото дърво - докторът вместо очила лупи ли й е дал, та е толкоз огромно. А то в действителност е пингвинче от Южния полюс, което се поти от българската зима - сцена, която при срещи с деца ги довежда да скачат от екстаз.
Магичността на протичащото се е особена - пристигнала от детския свят, от детето в нас, без значение на каква възраст сме. И тази магическа действителност, в един миг, е по-истинска от катадневните ни усещания на пораснали. Така, по детски, се преподрежда светът на възрастните. И тази амалгама от действителност и чудо в разказите и приказките на Анета Дучева (може би комбинация от двете) става толкоз естествено и незабелязано. Детските смях и наслада ни освобождават от сковаващото всекидневно напрежение и какофония.Това е като детската играчка-калейдоскоп, където с всяко помръдване, цветните стъкълца основават нова причудлива картина.
В книгата " Тони-Пони " има два превъзходни описа. " Летят ли слънчогледите ", който събира в себе си по доста преносен метод метафизичен, екзистенциални въпроси за смисъла на живота, дали ще посмеем да полетим, като жертваме корените си, сигурността си и дали това води към загиването. " Старата гара " пък е един дребен шедьовър - за привличането, за другарството, за верността. И за това дали аленият локомотив, с пронизително свирене и забавни пасажери си коства да бъде предпочетен пред остарелия правилен трен, едвам пъхтящ, само че в чийто очи изглеждаш толкоз красива гара, а не остаряла и олющена.
Тези разкази, в случай че бяха от непознат създател, щяха да бъдат отличени и наградени. Те биха се трансформирали в чудесни кинематографични произведения. Прочетете тези приказни разкази на Анета Дучева, в които обилно избликва въображението, любовта, поривите и ще погледнете света с нови очи. Те ни припомнят (по Екзюпери), че същинското се вижда единствено със сърцето. Дали героите на Анета Дучева, било те деца или възрастни не се подвизават в тези сънища-наяве. Във въображаемия свят на творбите на Анета Дучева всичко е като " хвърчащите хора " на Шагал.
Интересна е и архитектониката на тези разкази. Историите гладко и естествено се преливат една в друга , като при Шехерезадното описване. В разказите можем да открием по няколко смислови и сюжетни опорни точки. Творбите на Анета Дучева се отличават с една доста премерена емоционалност. А мярата е най- значима за създателя. Затова тези книги могат да се четат и от хора на разнообразни възрасти. И още - Анета Дучева написа с точност, с грижа за езика, по тази причина стилът й е различим измежду многообразието на българската литература за деца, с ясното и тъкмо изложение на мислите и възприятията.
В света на героите на Анета Дучева няма неодушевени предмети. Тази анимираност е присъща за детето и прадедите ни в зората на човечеството, в техните практики да оживяват тотема. Неслучайно в " Тотем и табу " на Фройд има глава " Анимизъм, магия и всемогъществото на мислите ". Също, това всемогъщество на мислите е особено за праотеца, невротика и... детето.
Всяка последваща книга на Анета Дучева приказва за развиване на гения й като публицист за деца. Ако още в " Тони-Пони ", " Гого " и " Джобно дребосъче " писателката дава поръчка за своята сензитивност, за своята емпатия, тактичност и топлина в общуването, то трите й последващи книги, отдадени на " сложните тематики ", я потвърждават като ловък психолог, създател, привързан към хуманността и актуалността на въпросите за живота с другия. Защото, в случай че от дребни децата не са се научили да поддържат връзка, да играят, да включат в своя кръг на другари това по-специално дете, те и когато пораснат ще са най-малкото смутени в всекидневието по какъв начин да се държат с него, какво да е тяхното държание.
В " Лунната люлка " детето, което куца, първо е признато с злост, по-точно неприето от класа. Нагрубяват го с подвиквания и подбив. И в тази приказка авторката примесва действителността с магическото. Всяка нощ от Луната са спуска дребна балерина и поканва Ана да танцува с нея в небето. Тук детето се усеща в предпазен свят, в който може да прави всичко - даже да танцува и нейният физически проблем не пречи. В духовния, Вселенския свят, е значима духовността, душевността, богатата сензитивност.
Повестта " Пиано от картон " не може да ни остави безучастни. Майката няма средства да купи пиано на това естествено надарено музикално дете. И Алекс е нарисувала клавиатурата на пианото на един огромен картон, с цел да се упражнява.
Тази история няма по какъв начин да не ни върне и подсети за най-хубавите международни типичен мостри, където бедността не пречи на мощния ентусиазъм да се пребориш с събитията . Тази история е толкоз същинска, че ми се коства, сякаш съм я чела и като биография на някой талантлив музикант. И тук е огромното майсторство на Анета Дучева - от една житейска история да сътвори вълнуваща повест, цялостна с толкоз топлина и емпатия. Художественост, която с условността, с обобщението на казуса, с философията и посланието си, е литература от висока класа.
Това, никога, не е следващата сълзлива история - това е литературна нереалност, това е креативна инвенция . В творбата ни вълнува и въпросът за гения и изкуството, геният, който преодолява всички компликации и води до креативната реализация. Много внимателно е обиден, с по едно изречение, и общественият проблем, че майката на Алекс, работи и в допълнение, с цел да може детето да върви на уроци, както и, че бащата е надалеч и се обажда все по-рядко.
Ще ми си да отбележа и тази многогласност, многоаспектност на творбите на писателката. Всяка подистория в тези произведения би била тематика и на настрана описване. Но по този начин, вплетени, те придават полифоничност на разказа. Тази полифоничност дефинира и стила на писане - при магиката доминира метафоричността, при екзистенциалните въпроси действието става водещо.
На сирачеството е отдадена повестта " Зимни слънчогледи ". И тук ще кажа, че тази повест е в най-хубавите национални и непознати литературни обичаи и мостри. Отпратките са и към " Златно сърце " на Калина Малина и към емблематичните " Том Сойер " и " Хък Фин " на Марк Твен. Детето без родители. В творбата на Анета Дучева, основната героиня би трябвало да прекара известно време в дом за сираци.
И тук това дете пораства бързо - бързо става възрастен със своите усещания и преценки за света. Обстоятелствата не щадят душeвността на тези деца, те имат малко детство - животът не е милосърден към тях. Това е въпрос на оцеляване в тази враждебна и нещадяща среда. Не може да не ни вълнуват мислите на децата дали ще дойдат още веднъж, дали ще ги харесат някои хора, които да изискат да ги осиновят. За основната героиня Тони тези деца са като зимни слънчогледи - и те са оставени да мръзнат сами.
Тези " Зимни слънчогледи " са прелестна метафора за студа и топлотата, за безразличието и емпатията, за подтиснатите усеща и споделената бликаща наслада. За нежния нравствен свят. Книга, която не е единствено за деца, а за всички нас - порасналите.
Писателката умерено и ловко балансира описанието на действителността, като от това тя прави литературна творба, а не документален репортаж. Репортажът би бил натуралистично въздействащ, само че литературната нереалност омекотява острите ръбове,без да ги захаросва - тя приказва на възприятията ни.
" Зимни слънчогледи " ни напомня и че другарството е най-ценното житейско прекарване. Докато при любовта се намесват доста неконтролируеми фактори, другарството е съзнателен развой и избор.
Лунната Люлка. Приказки за децаС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Творчеството на Анета Дучева е един самобитен остров в българската модерна литература . Но остров, който не е уединен и изолиран в своята тематична и художествена специфичност. Напротив, той има мостове към всичко, което е в детския свят - магика и любознание. Свят, който изкушава и възрастния да прочете творбите й.
Магическият свят ни притегля през целия живот, а докосването до " сложните тематики " ни прави по-човеци, по хуманни в погледа ни към света. В подзаглавието на " Зимни слънчогледи " е написано, че е история за деца и други читатели, където посланието е: " човек в никакъв случай не е задоволително пораснал, с цел да спре да има вяра в чудеса! "
Може да се каже, че в творчеството на Анета Дучева си дават среща две характерности: магиката и " сложните тематики ". Писателката е издала шест книги и сякаш в първите три: " Тони-Пони " (1989), " Гого " (1994) и " Джобното дребосъче " (2006) господства магиката като философия, като изразно средство, като метафоричност, до момента в който в идващите три - " Лунна люлка " (2013), " Пиано от картон " (2016) и " Зимни слънчогледи " (2019) " сложните тематики " са изведени като екзистенциални фикции.
Но има и още една специфичност: още в първите три книги има прочут афинитет и отпратки към " сложните тематики ", които основават характерна атмосфера, а в последвалите три книги пък има една доста фина симбиоза сред магика и реалистичност , която придава особена светлина на сюжетността и посланието. Така тези две характерности в творчеството на писателката още изначало си съжителстват и взаимно потенцират.
Дали внезапно, ей по този начин, от нищото, се появява Джобното дребосъче, чадърът на вуйна Петя споделя ту дъждовен, ту бонбонен, ту вятърен сън или къщата на вуйна Веса хвръква и се оказва кацнала на един планински връх - това са все случки от всекидневието, които в своята магичност, сякаш не ни изненадват - те стават някакси напълно естествено, от единствено себе си. Ето още едно знамение - Васко от описа " Игра с дъжда " рисува с водни боички пръски от дъжд и тутакси дъждът затрополява по прозореца. Какво по-весело от това да играеш на " мокреница " с дъжда. Играта е същинската действителност.
Изненадата е в игрите, в детската реакция, във веселието, закачливостта и лудориите, в невероятния комизъм - като вуйна Веса, която ще потопи пръст в облачето и ще го хапва като захарен памук от детството или вуйна Пена от Мало село ще се чуди какво е това огромно врабче на черешовото дърво - докторът вместо очила лупи ли й е дал, та е толкоз огромно. А то в действителност е пингвинче от Южния полюс, което се поти от българската зима - сцена, която при срещи с деца ги довежда да скачат от екстаз.
Магичността на протичащото се е особена - пристигнала от детския свят, от детето в нас, без значение на каква възраст сме. И тази магическа действителност, в един миг, е по-истинска от катадневните ни усещания на пораснали. Така, по детски, се преподрежда светът на възрастните. И тази амалгама от действителност и чудо в разказите и приказките на Анета Дучева (може би комбинация от двете) става толкоз естествено и незабелязано. Детските смях и наслада ни освобождават от сковаващото всекидневно напрежение и какофония.Това е като детската играчка-калейдоскоп, където с всяко помръдване, цветните стъкълца основават нова причудлива картина.
В книгата " Тони-Пони " има два превъзходни описа. " Летят ли слънчогледите ", който събира в себе си по доста преносен метод метафизичен, екзистенциални въпроси за смисъла на живота, дали ще посмеем да полетим, като жертваме корените си, сигурността си и дали това води към загиването. " Старата гара " пък е един дребен шедьовър - за привличането, за другарството, за верността. И за това дали аленият локомотив, с пронизително свирене и забавни пасажери си коства да бъде предпочетен пред остарелия правилен трен, едвам пъхтящ, само че в чийто очи изглеждаш толкоз красива гара, а не остаряла и олющена.
Тези разкази, в случай че бяха от непознат създател, щяха да бъдат отличени и наградени. Те биха се трансформирали в чудесни кинематографични произведения. Прочетете тези приказни разкази на Анета Дучева, в които обилно избликва въображението, любовта, поривите и ще погледнете света с нови очи. Те ни припомнят (по Екзюпери), че същинското се вижда единствено със сърцето. Дали героите на Анета Дучева, било те деца или възрастни не се подвизават в тези сънища-наяве. Във въображаемия свят на творбите на Анета Дучева всичко е като " хвърчащите хора " на Шагал.
Интересна е и архитектониката на тези разкази. Историите гладко и естествено се преливат една в друга , като при Шехерезадното описване. В разказите можем да открием по няколко смислови и сюжетни опорни точки. Творбите на Анета Дучева се отличават с една доста премерена емоционалност. А мярата е най- значима за създателя. Затова тези книги могат да се четат и от хора на разнообразни възрасти. И още - Анета Дучева написа с точност, с грижа за езика, по тази причина стилът й е различим измежду многообразието на българската литература за деца, с ясното и тъкмо изложение на мислите и възприятията.
В света на героите на Анета Дучева няма неодушевени предмети. Тази анимираност е присъща за детето и прадедите ни в зората на човечеството, в техните практики да оживяват тотема. Неслучайно в " Тотем и табу " на Фройд има глава " Анимизъм, магия и всемогъществото на мислите ". Също, това всемогъщество на мислите е особено за праотеца, невротика и... детето.
Всяка последваща книга на Анета Дучева приказва за развиване на гения й като публицист за деца. Ако още в " Тони-Пони ", " Гого " и " Джобно дребосъче " писателката дава поръчка за своята сензитивност, за своята емпатия, тактичност и топлина в общуването, то трите й последващи книги, отдадени на " сложните тематики ", я потвърждават като ловък психолог, създател, привързан към хуманността и актуалността на въпросите за живота с другия. Защото, в случай че от дребни децата не са се научили да поддържат връзка, да играят, да включат в своя кръг на другари това по-специално дете, те и когато пораснат ще са най-малкото смутени в всекидневието по какъв начин да се държат с него, какво да е тяхното държание.
В " Лунната люлка " детето, което куца, първо е признато с злост, по-точно неприето от класа. Нагрубяват го с подвиквания и подбив. И в тази приказка авторката примесва действителността с магическото. Всяка нощ от Луната са спуска дребна балерина и поканва Ана да танцува с нея в небето. Тук детето се усеща в предпазен свят, в който може да прави всичко - даже да танцува и нейният физически проблем не пречи. В духовния, Вселенския свят, е значима духовността, душевността, богатата сензитивност.
Повестта " Пиано от картон " не може да ни остави безучастни. Майката няма средства да купи пиано на това естествено надарено музикално дете. И Алекс е нарисувала клавиатурата на пианото на един огромен картон, с цел да се упражнява.
Тази история няма по какъв начин да не ни върне и подсети за най-хубавите международни типичен мостри, където бедността не пречи на мощния ентусиазъм да се пребориш с събитията . Тази история е толкоз същинска, че ми се коства, сякаш съм я чела и като биография на някой талантлив музикант. И тук е огромното майсторство на Анета Дучева - от една житейска история да сътвори вълнуваща повест, цялостна с толкоз топлина и емпатия. Художественост, която с условността, с обобщението на казуса, с философията и посланието си, е литература от висока класа.
Това, никога, не е следващата сълзлива история - това е литературна нереалност, това е креативна инвенция . В творбата ни вълнува и въпросът за гения и изкуството, геният, който преодолява всички компликации и води до креативната реализация. Много внимателно е обиден, с по едно изречение, и общественият проблем, че майката на Алекс, работи и в допълнение, с цел да може детето да върви на уроци, както и, че бащата е надалеч и се обажда все по-рядко.
Ще ми си да отбележа и тази многогласност, многоаспектност на творбите на писателката. Всяка подистория в тези произведения би била тематика и на настрана описване. Но по този начин, вплетени, те придават полифоничност на разказа. Тази полифоничност дефинира и стила на писане - при магиката доминира метафоричността, при екзистенциалните въпроси действието става водещо.
На сирачеството е отдадена повестта " Зимни слънчогледи ". И тук ще кажа, че тази повест е в най-хубавите национални и непознати литературни обичаи и мостри. Отпратките са и към " Златно сърце " на Калина Малина и към емблематичните " Том Сойер " и " Хък Фин " на Марк Твен. Детето без родители. В творбата на Анета Дучева, основната героиня би трябвало да прекара известно време в дом за сираци.
И тук това дете пораства бързо - бързо става възрастен със своите усещания и преценки за света. Обстоятелствата не щадят душeвността на тези деца, те имат малко детство - животът не е милосърден към тях. Това е въпрос на оцеляване в тази враждебна и нещадяща среда. Не може да не ни вълнуват мислите на децата дали ще дойдат още веднъж, дали ще ги харесат някои хора, които да изискат да ги осиновят. За основната героиня Тони тези деца са като зимни слънчогледи - и те са оставени да мръзнат сами.
Тези " Зимни слънчогледи " са прелестна метафора за студа и топлотата, за безразличието и емпатията, за подтиснатите усеща и споделената бликаща наслада. За нежния нравствен свят. Книга, която не е единствено за деца, а за всички нас - порасналите.
Писателката умерено и ловко балансира описанието на действителността, като от това тя прави литературна творба, а не документален репортаж. Репортажът би бил натуралистично въздействащ, само че литературната нереалност омекотява острите ръбове,без да ги захаросва - тя приказва на възприятията ни.
" Зимни слънчогледи " ни напомня и че другарството е най-ценното житейско прекарване. Докато при любовта се намесват доста неконтролируеми фактори, другарството е съзнателен развой и избор.
Творчеството на Анета Дучева е един самобитен остров в българската модерна литература . Но остров, който не е уединен и изолиран в своята тематична и художествена специфичност. Напротив, той има мостове към всичко, което е в детския свят - магика и любознание. Свят, който изкушава и възрастния да прочете творбите й.
Магическият свят ни притегля през целия живот, а докосването до " сложните тематики " ни прави по-човеци, по хуманни в погледа ни към света. В подзаглавието на " Зимни слънчогледи " е написано, че е история за деца и други читатели, където посланието е: " човек в никакъв случай не е задоволително пораснал, с цел да спре да има вяра в чудеса! "
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ