Занаятът е мръсен. Статия от 1990 година на Тони Филипов, д-р. |
Тази публикация на Стойко Тонев, толкоз настояща и през днешния ден, излезе във вестник " Пулс " на 13 март 1990 година
Има една американска зрелищна игра. В кръг, постлан с рядка тиня, се борят две дами. Първоначално те излизат на кръга чисти, само че последователно, в перипетиите на играта, поваляйки се една друга в калта, задачите се изпоцапват и е мъчно да повярваш, че това са същите тези красиви девойки, които са почнали играта. Всъщност битката в калта е доста сложна, само че на феновете доставя неистово наслаждение. Наблюдаването на играта обаче не е безвредно за тях. Тези, които стоят прекомерно покрай кръга, би трябвало да поемат риска да бъдат малко или повече изпръскани. И колкото по-силно едната от борещите се тръшне другата в калта, толкоз по-далече хвърчат пръски тиня и толкоз повече от феновете са изцапани.
Защо по този начин нашироко разказвам тази зрелищност, чиито „ естетически достолепия “ въобще не са под подозрение? Ами тъй като тази игра е доста публикувана и в България. Само че у нас тя се практикува не в кабарета и въобще в заведения със съмнителна известност, а на друго, „ по-високо “ място; не пред стеснен кръг зрители-любители, а пред доста по-широка, национална аудитория. Не знам по какъв начин назовават тази игра, само че в България тя се споделя „ игра на политика “.
Не знам още дали стремежът на хората да се калят един различен е същностен за човешката природа. Не знам и дали тази игра и в Съединени американски щати не е почнала в миналото като политическа. Но факт е, че американците са се осъзнали: постоянно ще има хора, мощно пристрастени към удоволствието да гледат по какъв начин други хора взаимно се калят, и са основали за тези хора „ профилирани заведения “. Традиция…
Не желая да кажа, че и у нас би трябвало да се основат сходен жанр заведения. Не съм техен последовател не за друго, а тъй като считам, че и с тях, и без тях ще продължим да се каляме на обществени места.
Наложилият се „ нрав “ на политическата активност у нас постоянно е отблъсквал най-хубавите сили на нацията. И по този начин мръсният поминък става все по-мръсен. Кален от тиня не се бои. Става дума освен за последните 45 години, а за цялата нова българска политическа история. Да вземем един простоват, само че и доста индикативен факт: по какъв начин българските политици са напускали и напущат политическата сцена – в тиня от горе до долу. Напусто бихме се опитвали да търсим в новата ни история най-малко една персона, слязла от върховете на политиката с чисто лице и ръце. Да съпоставим да вземем за пример, по какъв начин „ стоманеният канцлер “ (Бисмарк) слиза от политическата сцена – с церемониалност и почитание, почтени за великото му дело. И по какъв начин свърши „ българският Бисмарк “ (Стамболов) – погубен като куче измежду бял ден, в центъра на столицата. А какво са правили съперниците му върху пресния още гроб – това е най-добре да забравим. И още доста други неща би трябвало да забравим от предходната ни политическа история: да забравим цялата източна механика на правенето на политика.
В цялата ни политическа история от 1879 година насам комай единствено един политик си е отишъл с „ изказана признателност “. Този политик в този момент е под разследване за тежки материални и морални вреди, нанесени на българската нация. А въпреки това, най-големите ни политици са избивани (физически, политически, морално) – може би, с цел да ги нямаме, когато ужасно ни трябват в дни и години на тествания. За да не ни свари нито една вътрешнополитическа или интернационална рецесия с същински политици на държавното кормило.
Защо по този начин бързо се „ изхабяват “ политиците в България? Най-лесният отговор върви по линията: „ занаятът е замърсен “. Лесен, само че и толкоз подозрителен. Защото ефикасната политика би трябвало да бъде съобразена с действителностите на нацията. Политиката е разговор сред властници и подвластни: с цел да се схващат, би трябвало да приказват на един език. „ Този, който желае да опознае природата на народа, той би трябвало да бъде владетел… “ – написа Макиавели.
Вече цялостен век се вършим на народ, който властниците му не схващат. Дали?… Напротив! Нашите властници, остарели и нови, постоянно прелестно са ни разбирали и познавали. И по тази причина са си правили с нас каквото пожелаят. А на нас са оставяли правото единствено на един избор: или да гледаме в профил мръсната игра (ако страдаме от аристократически угризения за политическа чистоплътност), или да се опитаме да се включим в нея и да превърнем политическата и публичната тиня в манна небесна за себе си.
Сега, след половин век наложително политическо самоограничение, може би имаме прелестна опция да се опитаме да вършим политика по нов метод? Може би… Но се колебая, като виждам с какво наслаждение едни калят всички (без изключение) политически и публични дейци на досегашния режим и с какво неистово ентусиазъм други се пробват да насочат калните потоци върху всички (и наподобява, още веднъж без изключение) водачи на Съюз на демократичните сили. А ние, средностатистическите българи, с любознание (може би и на драго сърце?) следим борещите се; всеки е заложил на своя – другия би трябвало да бъде пъхнат в калта. И по никакъв начин, но по никакъв начин не обръщаме внимание на пръските тиня, които последователно покриват националното ни лице. Старите партийни водачи до един са корумпирани; новите до един са „ наркомани и престъпни нарушители “. Ако всичко това в действителност е по този начин, кой ще ръководи България. Освен да си напомним вица за циганчето, което трябвало да учи, защото…
Да, в действителност, наподобява, че никой не е пропуснат и нищо не е забравено. Ще би трябвало да стартираме оттова, докъдето бяхме стигнали. Продължителните политически пости, наложени от Българска комунистическа партия на българския народ, единствено видимо ни отделят от предишното. Защото през това време българинът си доставяше тайното наслаждение да следи калните дуели, с които продължи да изобилства политическата ни история, и понякога да извика на спечелилия „ Осанна “, а на победения „ Разпни го “. Това никога не беше спряло политическо време.
Пера, потопени в катран – не, това не е остаряла история. Достатъчно е да си напомним образа на в. „ Работническо дело “ от последните месеци на последния (засега!) български тиранин. Наистина, не тиня, а катран капеше от колоните му. (Някои мислят, че този образ е неизменен и през днешния ден.) Ако опозиционната преса тръгне на реванш? (Други мислят, че тя към този момент е тръгнала.) Ако от колоните на вестниците „ омаскаряването “ се трансферира в Народното събрание, да се вчепкат и сбият националните ни избраници? Оранжеви против сини; сини против зелени; червени против всички…
***
Не всичко в нашето политическо минало заслужава носталгичен взор. Много неща в националната си история би трябвало да се опитаме да преосмислим, само че дали ще ги преодолеем …
Някога, идвайки в България, Константин Иречек е изумен от метода, по който българите приказват един за различен: „ Чужденецът чува хиляди най-лоши неща за обособени българи от самите българи и след това постепенно открива, че в действителност хората не са толкоз лиши, както взаимно се показват, заслепени от злоба и партизанска пристрастеност. Непредубедена оценка на туземни гении, изключително на политически съперници, е изключение. “
Така е било преди стотина години. Страхувам се, че и през днешния ден е по този начин.
Кога ще престанем да играем политическата игра по тези правила? Все в миналото би трябвало да го направим… Може би, когато тя престане да доставя наслаждение на „ феновете “, когато пораснат техните „ естетически “ критерии. Имаме рядката опция да потвърдим или опровергаем мъдростта: „ Историята учи, че народите не се учат от историята “. Какво ще изберем? А в действителност имаме ли опция за избор?
Не открих място за „ хепиенд “. Но пък и какво ли в нашата многострадална история приключва с „ хепиенд “! Оптимизмът е хубаво нещо – до момента в който е вероятен!
Има една американска зрелищна игра. В кръг, постлан с рядка тиня, се борят две дами. Първоначално те излизат на кръга чисти, само че последователно, в перипетиите на играта, поваляйки се една друга в калта, задачите се изпоцапват и е мъчно да повярваш, че това са същите тези красиви девойки, които са почнали играта. Всъщност битката в калта е доста сложна, само че на феновете доставя неистово наслаждение. Наблюдаването на играта обаче не е безвредно за тях. Тези, които стоят прекомерно покрай кръга, би трябвало да поемат риска да бъдат малко или повече изпръскани. И колкото по-силно едната от борещите се тръшне другата в калта, толкоз по-далече хвърчат пръски тиня и толкоз повече от феновете са изцапани.
Защо по този начин нашироко разказвам тази зрелищност, чиито „ естетически достолепия “ въобще не са под подозрение? Ами тъй като тази игра е доста публикувана и в България. Само че у нас тя се практикува не в кабарета и въобще в заведения със съмнителна известност, а на друго, „ по-високо “ място; не пред стеснен кръг зрители-любители, а пред доста по-широка, национална аудитория. Не знам по какъв начин назовават тази игра, само че в България тя се споделя „ игра на политика “.
Не знам още дали стремежът на хората да се калят един различен е същностен за човешката природа. Не знам и дали тази игра и в Съединени американски щати не е почнала в миналото като политическа. Но факт е, че американците са се осъзнали: постоянно ще има хора, мощно пристрастени към удоволствието да гледат по какъв начин други хора взаимно се калят, и са основали за тези хора „ профилирани заведения “. Традиция…
Не желая да кажа, че и у нас би трябвало да се основат сходен жанр заведения. Не съм техен последовател не за друго, а тъй като считам, че и с тях, и без тях ще продължим да се каляме на обществени места.
Наложилият се „ нрав “ на политическата активност у нас постоянно е отблъсквал най-хубавите сили на нацията. И по този начин мръсният поминък става все по-мръсен. Кален от тиня не се бои. Става дума освен за последните 45 години, а за цялата нова българска политическа история. Да вземем един простоват, само че и доста индикативен факт: по какъв начин българските политици са напускали и напущат политическата сцена – в тиня от горе до долу. Напусто бихме се опитвали да търсим в новата ни история най-малко една персона, слязла от върховете на политиката с чисто лице и ръце. Да съпоставим да вземем за пример, по какъв начин „ стоманеният канцлер “ (Бисмарк) слиза от политическата сцена – с церемониалност и почитание, почтени за великото му дело. И по какъв начин свърши „ българският Бисмарк “ (Стамболов) – погубен като куче измежду бял ден, в центъра на столицата. А какво са правили съперниците му върху пресния още гроб – това е най-добре да забравим. И още доста други неща би трябвало да забравим от предходната ни политическа история: да забравим цялата източна механика на правенето на политика.
В цялата ни политическа история от 1879 година насам комай единствено един политик си е отишъл с „ изказана признателност “. Този политик в този момент е под разследване за тежки материални и морални вреди, нанесени на българската нация. А въпреки това, най-големите ни политици са избивани (физически, политически, морално) – може би, с цел да ги нямаме, когато ужасно ни трябват в дни и години на тествания. За да не ни свари нито една вътрешнополитическа или интернационална рецесия с същински политици на държавното кормило.
Защо по този начин бързо се „ изхабяват “ политиците в България? Най-лесният отговор върви по линията: „ занаятът е замърсен “. Лесен, само че и толкоз подозрителен. Защото ефикасната политика би трябвало да бъде съобразена с действителностите на нацията. Политиката е разговор сред властници и подвластни: с цел да се схващат, би трябвало да приказват на един език. „ Този, който желае да опознае природата на народа, той би трябвало да бъде владетел… “ – написа Макиавели.
Вече цялостен век се вършим на народ, който властниците му не схващат. Дали?… Напротив! Нашите властници, остарели и нови, постоянно прелестно са ни разбирали и познавали. И по тази причина са си правили с нас каквото пожелаят. А на нас са оставяли правото единствено на един избор: или да гледаме в профил мръсната игра (ако страдаме от аристократически угризения за политическа чистоплътност), или да се опитаме да се включим в нея и да превърнем политическата и публичната тиня в манна небесна за себе си.
Сега, след половин век наложително политическо самоограничение, може би имаме прелестна опция да се опитаме да вършим политика по нов метод? Може би… Но се колебая, като виждам с какво наслаждение едни калят всички (без изключение) политически и публични дейци на досегашния режим и с какво неистово ентусиазъм други се пробват да насочат калните потоци върху всички (и наподобява, още веднъж без изключение) водачи на Съюз на демократичните сили. А ние, средностатистическите българи, с любознание (може би и на драго сърце?) следим борещите се; всеки е заложил на своя – другия би трябвало да бъде пъхнат в калта. И по никакъв начин, но по никакъв начин не обръщаме внимание на пръските тиня, които последователно покриват националното ни лице. Старите партийни водачи до един са корумпирани; новите до един са „ наркомани и престъпни нарушители “. Ако всичко това в действителност е по този начин, кой ще ръководи България. Освен да си напомним вица за циганчето, което трябвало да учи, защото…
Да, в действителност, наподобява, че никой не е пропуснат и нищо не е забравено. Ще би трябвало да стартираме оттова, докъдето бяхме стигнали. Продължителните политически пости, наложени от Българска комунистическа партия на българския народ, единствено видимо ни отделят от предишното. Защото през това време българинът си доставяше тайното наслаждение да следи калните дуели, с които продължи да изобилства политическата ни история, и понякога да извика на спечелилия „ Осанна “, а на победения „ Разпни го “. Това никога не беше спряло политическо време.
Пера, потопени в катран – не, това не е остаряла история. Достатъчно е да си напомним образа на в. „ Работническо дело “ от последните месеци на последния (засега!) български тиранин. Наистина, не тиня, а катран капеше от колоните му. (Някои мислят, че този образ е неизменен и през днешния ден.) Ако опозиционната преса тръгне на реванш? (Други мислят, че тя към този момент е тръгнала.) Ако от колоните на вестниците „ омаскаряването “ се трансферира в Народното събрание, да се вчепкат и сбият националните ни избраници? Оранжеви против сини; сини против зелени; червени против всички…
***
Не всичко в нашето политическо минало заслужава носталгичен взор. Много неща в националната си история би трябвало да се опитаме да преосмислим, само че дали ще ги преодолеем …
Някога, идвайки в България, Константин Иречек е изумен от метода, по който българите приказват един за различен: „ Чужденецът чува хиляди най-лоши неща за обособени българи от самите българи и след това постепенно открива, че в действителност хората не са толкоз лиши, както взаимно се показват, заслепени от злоба и партизанска пристрастеност. Непредубедена оценка на туземни гении, изключително на политически съперници, е изключение. “
Така е било преди стотина години. Страхувам се, че и през днешния ден е по този начин.
Кога ще престанем да играем политическата игра по тези правила? Все в миналото би трябвало да го направим… Може би, когато тя престане да доставя наслаждение на „ феновете “, когато пораснат техните „ естетически “ критерии. Имаме рядката опция да потвърдим или опровергаем мъдростта: „ Историята учи, че народите не се учат от историята “. Какво ще изберем? А в действителност имаме ли опция за избор?
Не открих място за „ хепиенд “. Но пък и какво ли в нашата многострадална история приключва с „ хепиенд “! Оптимизмът е хубаво нещо – до момента в който е вероятен!
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ