Недялко Славов: Винаги идва един и окачва камбаната!
Тази година бе върхова за писателя Недялко Славов. Книгата му „ Камбаната “ бе определяна като най-голямото литературно събитие през последните 30 години. Думите на удивление в обществените мрежи надминаха всевъзможни граници. Цитирам: „ Цяла нощ не съм спала. Възглавницата ми е мокра... Най-великата модерна българска книга. Който не я е чел, е изгубил доста... Две книги са ме карали да рева, едната е „ Балада за Георг Хених ” на Виктор Пасков, другата е „ Камбаната ” на Недялко Славов… Хората в библиотеките и читалищата се записват по ред и чакат, с цел да вземат разказ … Сякаш не става въпрос за актуален български публицист, а за Дядо Вазов ”. - Г-н Славов, „ Камбаната” ви обра всички литературни награди. Важно ли е това за вас? А може и да имате много другари в журитата?
- Е, не всички. И Слава Богу. Тогава щеше да има десетки литературни трупове на завистта. И трябваше да насочвам ежедневни молебствия към свети Киприян, бранителя от поличби и злоба. Дали е значимо? Това с премиите? Важно е, несъмнено. И за създателя, и за книгата, а и за журита е обаче под въпрос. Наградите, които получих, бяха от журита, включващи национално значими създатели, литературни ерудити и хора, държащи на личното си мнение, а не на корпоративния избор. Другите награди и журита не е правилно да разисквам, а и, почтено казано, не ми пука за тях.
- Очаквахте ли този триумф, откакто ударихте последната точка. И какво се случи в „ Камбаната”, откакто звъннат преди към година...
- Ако би трябвало да съм почтен, тези стотици реакции и мнения във фейсбук, по пощата и телефона са ми извънредно скъпи. Защото са естествени, непринудени, човешки. И знаете ли какво беше водещото в тях – с изключение на насладата от литературата, от историята, от езика на „ Камбаната” тези хора ми благодаряха, че споделям истината. Защото огромният изчезнал в живота ни през днешния ден, в частност и в литературата ни, е истината. Може би и това е ключът към триумфа на „ Камбаната”.
Написах романа с необяснима лекост. По-скоро го записвах. Това търпя девет месеца. А когато го завърших, си споделих: ”Да, трябваше да я напишеш тази книга!”. През цялото време не се отделях от чистата си, първична човешка страст – инстинктивно усещах, че тя ще влезе в резонанс с индивида, който на следващия ден ще ме чете. Това с страстта просто се получаваше. Всеки човек е благополучен, когато му се довериш и му разказваш историята по този начин, че и той да взе участие в нея. Литературата е реципрочност. Тя стартира от създателя и се приключва от читателя.
В книгата ми има страници откровения за любовта. За онази обич, която крепи света и всяко едно изкуство. Историята сред мъжа и дамата. Защото любовта е единствената ни формула за величие. От нея се ражда идващият човек. И читателите оцениха това, което написах за любовта. Хората желаят тази обич. А не половия битпазар на девалвиралото ни съществуване, не промоциите и телевизионните реклами за това по какъв начин да си увеличите пениса или да си стесните вагината. Хората желаят да се приказва за любовта красиво и човешки. Така мисля аз. Но преди всичко „ Камбаната” е книга за вярата. Благодаря на огромния ни стихотворец и жител Румен Леонидов, който назова „ Камбаната” Христова книга. Без Бог и Вяра вървим надолу. Колкото повече се отдалечаваме от Твореца и самоуверено си мислим, че посредством технологиите ни еманципират от него, толкоз повече вървим към края на времената.
А другояче това, което се случи с „ Камбаната” за една календарна година, е, че се преиздаде пет пъти и следва шестото издание. И другото щастливо нещо – че бе преведена на британски от прелестната Анжела Родел, която прегръщам от сърце. И отново се връщам на един от ключовете на романа. Истината. Такава, каквато е. Истината за живота ни. Не политкоректната, пресметнатата и напудрената комфортна псевдоистина. Литературата умира при всяка предвидливост с политиката и мощните на деня. Защото е територия на свободния разсъдък и на волята на сърцето.
Поетът и неговите вдъхновения
- Чу се, че и театралите, и кинаджиите към този момент са си заплюли романа. Маркес споделя: „ От хубавите романи стават неприятни филми”. Затова не даде „ Сто години самота” на киното. Вие не се ли опасявате, че това може да се случи и с „ Камбаната”?
- Книгата ще се слага на сцената на пловдивския трагичен спектакъл. Той, както знаете, претърпява нов подем от славните времена на Любен Гройс. Днес театърът в Пловдив е един от най-хубавите в страната. Това ми дава безспорната убеденост, че пиесата ще се случи. Ще я драматизира блестящият български стихотворец и белетрист Александър Секулов, на който имам цялостно доверие. За киното би трябвало да уточня, че получи дотация за развиване на сюжета. Така че първо следва писане на сюжета. Чак по-късно, в случай че бъде утвърден от Националния кино център, с моя продуцент и режисьор Христо Бакалов, който от 25 години живее в Съединени американски щати, ще може да приказваме и за филм. Но съм уверен, че ще се получи и филмът. Аз съм по този начин организиран. Не се колебая. Или по-скоро – имам вяра! Животът е прекомерно къс, с цел да се съмняваме. За подозренията имаме предълго време, с цел да ги осмисляме. На едно място в хоризонтално състояние под някой гробищен бюст или плачеща върба.
- Откъде идва това Деко?
- От футбола. Бях футболист. Публиката скандира двусрично. Така редуцира мощ и сила за чоплене на семки и мощен плач. Играх в пловдивския тим ”Марица”. Най-чаровният тим на света. Наричам го тима на аматьорските кърпени гащи, тъй като остана правилен на почтената си беднотия и аматьорския си дух. Описал съм тия години в романа си „ Фаустино”. Още си припомням по какъв начин постоянно подпийналият хазаин на тима бай Митко Драмчето кърпеше топките, гетите, обувките и гащите ни. Светла бедност беше. В една поема споделям за ония времена: „ Живеех измежду Метафорите/Летях на есенните паяжини/ Свещта на светлата бедност гореше/ И Бог в нещата беше всекидневие. “
- Накъде ви връщат спомените и къде ви водят фантазиите?
- Към детството, естествено. Там, където „ …Бог в нещата беше всекидневие.” А за фантазиите ще си призная почтено. За 10 години написах 6 романа и един алманах с разкази и съвсем не ми остана персонално време за мечтаене – живеех непрестанно живота на героите на романите си. За вас може да е неистина, само че за мен е самата истина.
- На всички ваши сътрудници, поети, задавам въпроса: „ Какво толкоз неприятно ви се случи, че започнахте да пишете стихове?”.
- Не беше неприятно. Беше случай. Аз съм посттравматичен стихотворец. Прописах лирика след един доста тежък удар на футболната топка в главата ми. Случи се в Дупница (винаги ме е очаровало името на тоя град – Дупница…). Преди години топките не бяха импрегнирани и при дъжд ставаха тежки, към 5-6 кила. Все едно риташ любеница. Та след един подобен корнер, когато с глава едвам не забих гол в Дупница и на процедура не се свързах с персонално продупчващо деяние с тоя град, получих някакво озарение свише. След този удар прописах лирика. Той ме държа дълго в посттравматичното пространство на поезията, до момента в който най-после, пред 2007 година, след една набита на светофар спирачка, не си разместих шийните прешлени и не прописах прозаичност. Но и до през днешния ден, като пътувам за Гърция по остарелия път и минавам през Дупница, си хвърлям попътно по някое и друго хайку. За повече към този момент нямам озарение.
- Има един чудноват факт. Вие влизате в белетристиката, правилно с гръм, само че доста късно. Възможно ли бе да се разминете с този род?
- Всичко е допустимо. Но не се е случи. Случи се това, което бе писано.
Навремето в Пловдив имаше един добър човек, бай Янко Добрев се споделяше, пишеше стихове и свиреше на пискун, това е ръчно дялана свирка от върбова клонка. Той имаше едно гениално двустишие, което редуваше с осъществяване на пискуна: „ По-малко стихове на млади години,/ по-малко позор на старини”.
И като се замисли човек, май в действителност е по този начин. А в този момент и съществено за поезията. Преди време си преглеждах остарели неща, които съм писал преди доста години. И знаете ли какво ми изпадна. Изпадна ми ето това двустишие „ Винаги идва един /и окачва една камбана!”
Е, кажете ми в този момент, че поезията не е предсказване.
Иначе от дълго време имам написана поетическа книга. В чекмеджето ми е. Сборник с осем поеми, споделя се ”И станах река”. Издателят ми е подготвен да го издаде незабавно, само че ще го обявявам един ден, когато седна и се умълча на брега на поетическото си съзерцаване.
- Написахте във фейсбук: Григор Димитров ме накара да хвърча от кеф?
- Да, той ме прави горделив. Перфектен спортист, естетика на корта, самочувствие, красавец, гордее се с българското знаме, а не ми се прави на някой посерко с навехнат език. Истински победител. Пише история в тениса. България има потребност от такива персони, които връщат самочувствие на смачкания ни народен маниер. Ще се веселя да му стисна ръката.
Таланти и поклоници
- Кое и какво още може да ви накара да летите от кеф?
- Любовта ми.
- Какво научавате от срещите си с читателите? Щастлив и удовлетворен ли е българинът? Ще остане ли тук, или ще бяга?
- Ще стартира в обратна посока. Българинът не бяга, а го гонят. Това е истината. Планомерно, безмилостно, цинично. Но той ще се върне. I'll be back, както споделяше баща Арни. Гонили са го епохи от тая земя, само че тая земя тук е негова. Само си помислете какъв брой стотици хиляди българи и българки са дали кръвта си за нея. Само в бащиния ми жанр през войните след Освобождението има четирима убити.
Иначе прелестно преживяване са тия срещи. Българинът е безсънен човек. И четящ. Налагат ни брутално тая виртуална картина на нелепостта. От екрана нечетящи ни приказват, че българинът не чете, комплексари и злобари приказват, че българинът не е търпелив, скопци ни приказват за любовта, проституиращи ни приказват за морал и все сходни глупости. Хората, които срещам из страната, са преизпълнени със скромна нравственост. Тези хора крепят света. Това, което ми прави усещане през днешния ден, е, че българите живеят основно посредством и в очите си. Там са се отдръпнали, там са емигрирали. Господи, каква жадност за живот виждам в очите на българина. Да, тялото му е измъчено. От доста неща. Но той е стоик, той ще оцелее.
- Допускате ли, че е допустимо прогнозата на някои оракули, че в обозримо бъдеще България ще изчезне, да се сбъдне?
- Гоня тая мисъл от себе си всеки ден. Проклинам създателите на тази концепция. За българското изгубване. Тях проклевам. Трижди.
- На фотосите от срещите ви има единствено дами. Имате ли пояснение?
- Жените са по-добрата част на човечеството. Те балансират звяра в нас. Чрез любовта си. Женската обич ме е вдъхновявала, извисявала, на нея дължа всичките си креативен възходи. Дори и погромите, които ми е нанасяла, са отваряли път за избавление. Жената е и Палач, и Спасител, и Лечител. Дори и за паденията й Природата е намерила оправдателна формула. Някои споделят – дамата е продажна, пресметлива, не умее да лети. Бих им дал отговор по този начин. Когато животът стане яростен, дамата прекрачва чертата на нравственото, с цел да о ц е л е е м в името на живота. Както когато падне огромен мраз, полските птици дохвърчат в града и кълват край кофите за отпадък. Дори и в такива моменти я разбирам, даже и тогава мога да я оправдая. И още нещо си мисля, писал съм го в „ Камбаната”. Ускорителят в Церн е жалка детска играчка пред женската вътрешност. Там, в нея, историята на Сътворението се форсира от две-три капки сперма и една яйцеклетка и ембрионът повтарят времето от Великия гърмеж до през днешния ден за девет месеца. Жената е магия. Просто едно двуного знамение.
- Една дама ви назова „ Властелинът на думите”. А думите направиха ли ви владетел на нещо? На финансите да вземем за пример.
- Тази дама е била вярна на сърцето си. Така го е почувствала. И аз му благодаря на това красиво сърце и на тази красива дама за тези думи. А владетел на парите няма да стана. Не ме припознават. Парите също са влюбчиви. И те си избират любовниците.
- За какво си говорихте на срещата с пациентите в психиатричната клиника в Раднево?
- Просто споделих няколко думи, след това слушах, гледах и мълчах. Има места, където няма място за Егото ни. Там, в клиниката, го разбираш – върху тъничък, доста тъничък лед вървим. Човешкото схващане е тъничък транспарантен лед, под който се движи нашият огледален двойник. Всеки миг може да пробием леда и да се озовем в обятията на двойника си.
- Наричате Виктор Пасков книжовен Моцарт. А към кого от гениите пришивате своето име?
- Не бих дръзнал да го направя. Не бих се пришил към никого. Но мога да кажа името на моя първоучител – Владимир Набоков.
- Вашите учители, професори, идоли в литературата и живота?
- Бях съвсем първенец. Но огромната си част от ония години прекарвах на стадиона. Всъщност си припомням с прелестно възприятие учителя ми по физкултура Момчил Георгиев. Светла му памет! Бях капитан на гимназиалния ни тим по футбол и негов любим измежду ритнитопковците от гимназията. А за идолите ми в литературата и живота. Мой кумир в поезията е Гийом Аполинер, а в живота – двете ми епични баби – българката, баба Никула от Странджата, и ома /баба/, германката Мария-Елза от Еберщад. Светла им памет!
- Заявихте, че пишете разказ 950 страници с основен воин заекващ готвач-екзистенциалист, който ще показа 12 000 предписания. Докъде стигнахте? Какво си пожелавате за 2018 година?
- Шегувах се. А в този момент съществено. Приключвам романа си. Ще е към 200 страници. Повече за него, като го напиша.
През новата година поисквам благополучие и здраве на най-близките ми същества, както и на всички положителни същества по света, поисквам си здраве и обич, бленувам за една по-справедлива България, а не за тази гнусна ненаситна партокрация. Горещо искам по-достоен живот за всички българи. Мечтая тези, които си обичат Родината, да се завърнат, с цел да оцелеем като народ в тоя световен, шамански, безсърдечен и все по-луд свят. И най-после желая да кажа това. Раят е не на небето. Раят е тук, на Земята. Ние живеем в Рая. Но не го ли осъзнаем и не се ли върнем към човешкото, продължаваме ли да безчинстваме с божията ни изработка, човечеството ще бъде изхвърлено от Рая вечно.
Едно изявление на Исак ГОЗЕС
- Е, не всички. И Слава Богу. Тогава щеше да има десетки литературни трупове на завистта. И трябваше да насочвам ежедневни молебствия към свети Киприян, бранителя от поличби и злоба. Дали е значимо? Това с премиите? Важно е, несъмнено. И за създателя, и за книгата, а и за журита е обаче под въпрос. Наградите, които получих, бяха от журита, включващи национално значими създатели, литературни ерудити и хора, държащи на личното си мнение, а не на корпоративния избор. Другите награди и журита не е правилно да разисквам, а и, почтено казано, не ми пука за тях.
- Очаквахте ли този триумф, откакто ударихте последната точка. И какво се случи в „ Камбаната”, откакто звъннат преди към година...
- Ако би трябвало да съм почтен, тези стотици реакции и мнения във фейсбук, по пощата и телефона са ми извънредно скъпи. Защото са естествени, непринудени, човешки. И знаете ли какво беше водещото в тях – с изключение на насладата от литературата, от историята, от езика на „ Камбаната” тези хора ми благодаряха, че споделям истината. Защото огромният изчезнал в живота ни през днешния ден, в частност и в литературата ни, е истината. Може би и това е ключът към триумфа на „ Камбаната”.
Написах романа с необяснима лекост. По-скоро го записвах. Това търпя девет месеца. А когато го завърших, си споделих: ”Да, трябваше да я напишеш тази книга!”. През цялото време не се отделях от чистата си, първична човешка страст – инстинктивно усещах, че тя ще влезе в резонанс с индивида, който на следващия ден ще ме чете. Това с страстта просто се получаваше. Всеки човек е благополучен, когато му се довериш и му разказваш историята по този начин, че и той да взе участие в нея. Литературата е реципрочност. Тя стартира от създателя и се приключва от читателя.
В книгата ми има страници откровения за любовта. За онази обич, която крепи света и всяко едно изкуство. Историята сред мъжа и дамата. Защото любовта е единствената ни формула за величие. От нея се ражда идващият човек. И читателите оцениха това, което написах за любовта. Хората желаят тази обич. А не половия битпазар на девалвиралото ни съществуване, не промоциите и телевизионните реклами за това по какъв начин да си увеличите пениса или да си стесните вагината. Хората желаят да се приказва за любовта красиво и човешки. Така мисля аз. Но преди всичко „ Камбаната” е книга за вярата. Благодаря на огромния ни стихотворец и жител Румен Леонидов, който назова „ Камбаната” Христова книга. Без Бог и Вяра вървим надолу. Колкото повече се отдалечаваме от Твореца и самоуверено си мислим, че посредством технологиите ни еманципират от него, толкоз повече вървим към края на времената.
А другояче това, което се случи с „ Камбаната” за една календарна година, е, че се преиздаде пет пъти и следва шестото издание. И другото щастливо нещо – че бе преведена на британски от прелестната Анжела Родел, която прегръщам от сърце. И отново се връщам на един от ключовете на романа. Истината. Такава, каквато е. Истината за живота ни. Не политкоректната, пресметнатата и напудрената комфортна псевдоистина. Литературата умира при всяка предвидливост с политиката и мощните на деня. Защото е територия на свободния разсъдък и на волята на сърцето.
Поетът и неговите вдъхновения
- Чу се, че и театралите, и кинаджиите към този момент са си заплюли романа. Маркес споделя: „ От хубавите романи стават неприятни филми”. Затова не даде „ Сто години самота” на киното. Вие не се ли опасявате, че това може да се случи и с „ Камбаната”?
- Книгата ще се слага на сцената на пловдивския трагичен спектакъл. Той, както знаете, претърпява нов подем от славните времена на Любен Гройс. Днес театърът в Пловдив е един от най-хубавите в страната. Това ми дава безспорната убеденост, че пиесата ще се случи. Ще я драматизира блестящият български стихотворец и белетрист Александър Секулов, на който имам цялостно доверие. За киното би трябвало да уточня, че получи дотация за развиване на сюжета. Така че първо следва писане на сюжета. Чак по-късно, в случай че бъде утвърден от Националния кино център, с моя продуцент и режисьор Христо Бакалов, който от 25 години живее в Съединени американски щати, ще може да приказваме и за филм. Но съм уверен, че ще се получи и филмът. Аз съм по този начин организиран. Не се колебая. Или по-скоро – имам вяра! Животът е прекомерно къс, с цел да се съмняваме. За подозренията имаме предълго време, с цел да ги осмисляме. На едно място в хоризонтално състояние под някой гробищен бюст или плачеща върба.
- Откъде идва това Деко?
- От футбола. Бях футболист. Публиката скандира двусрично. Така редуцира мощ и сила за чоплене на семки и мощен плач. Играх в пловдивския тим ”Марица”. Най-чаровният тим на света. Наричам го тима на аматьорските кърпени гащи, тъй като остана правилен на почтената си беднотия и аматьорския си дух. Описал съм тия години в романа си „ Фаустино”. Още си припомням по какъв начин постоянно подпийналият хазаин на тима бай Митко Драмчето кърпеше топките, гетите, обувките и гащите ни. Светла бедност беше. В една поема споделям за ония времена: „ Живеех измежду Метафорите/Летях на есенните паяжини/ Свещта на светлата бедност гореше/ И Бог в нещата беше всекидневие. “
- Накъде ви връщат спомените и къде ви водят фантазиите?
- Към детството, естествено. Там, където „ …Бог в нещата беше всекидневие.” А за фантазиите ще си призная почтено. За 10 години написах 6 романа и един алманах с разкази и съвсем не ми остана персонално време за мечтаене – живеех непрестанно живота на героите на романите си. За вас може да е неистина, само че за мен е самата истина.
- На всички ваши сътрудници, поети, задавам въпроса: „ Какво толкоз неприятно ви се случи, че започнахте да пишете стихове?”.
- Не беше неприятно. Беше случай. Аз съм посттравматичен стихотворец. Прописах лирика след един доста тежък удар на футболната топка в главата ми. Случи се в Дупница (винаги ме е очаровало името на тоя град – Дупница…). Преди години топките не бяха импрегнирани и при дъжд ставаха тежки, към 5-6 кила. Все едно риташ любеница. Та след един подобен корнер, когато с глава едвам не забих гол в Дупница и на процедура не се свързах с персонално продупчващо деяние с тоя град, получих някакво озарение свише. След този удар прописах лирика. Той ме държа дълго в посттравматичното пространство на поезията, до момента в който най-после, пред 2007 година, след една набита на светофар спирачка, не си разместих шийните прешлени и не прописах прозаичност. Но и до през днешния ден, като пътувам за Гърция по остарелия път и минавам през Дупница, си хвърлям попътно по някое и друго хайку. За повече към този момент нямам озарение.
- Има един чудноват факт. Вие влизате в белетристиката, правилно с гръм, само че доста късно. Възможно ли бе да се разминете с този род?
- Всичко е допустимо. Но не се е случи. Случи се това, което бе писано.
Навремето в Пловдив имаше един добър човек, бай Янко Добрев се споделяше, пишеше стихове и свиреше на пискун, това е ръчно дялана свирка от върбова клонка. Той имаше едно гениално двустишие, което редуваше с осъществяване на пискуна: „ По-малко стихове на млади години,/ по-малко позор на старини”.
И като се замисли човек, май в действителност е по този начин. А в този момент и съществено за поезията. Преди време си преглеждах остарели неща, които съм писал преди доста години. И знаете ли какво ми изпадна. Изпадна ми ето това двустишие „ Винаги идва един /и окачва една камбана!”
Е, кажете ми в този момент, че поезията не е предсказване.
Иначе от дълго време имам написана поетическа книга. В чекмеджето ми е. Сборник с осем поеми, споделя се ”И станах река”. Издателят ми е подготвен да го издаде незабавно, само че ще го обявявам един ден, когато седна и се умълча на брега на поетическото си съзерцаване.
- Написахте във фейсбук: Григор Димитров ме накара да хвърча от кеф?
- Да, той ме прави горделив. Перфектен спортист, естетика на корта, самочувствие, красавец, гордее се с българското знаме, а не ми се прави на някой посерко с навехнат език. Истински победител. Пише история в тениса. България има потребност от такива персони, които връщат самочувствие на смачкания ни народен маниер. Ще се веселя да му стисна ръката.
Таланти и поклоници
- Кое и какво още може да ви накара да летите от кеф?
- Любовта ми.
- Какво научавате от срещите си с читателите? Щастлив и удовлетворен ли е българинът? Ще остане ли тук, или ще бяга?
- Ще стартира в обратна посока. Българинът не бяга, а го гонят. Това е истината. Планомерно, безмилостно, цинично. Но той ще се върне. I'll be back, както споделяше баща Арни. Гонили са го епохи от тая земя, само че тая земя тук е негова. Само си помислете какъв брой стотици хиляди българи и българки са дали кръвта си за нея. Само в бащиния ми жанр през войните след Освобождението има четирима убити.
Иначе прелестно преживяване са тия срещи. Българинът е безсънен човек. И четящ. Налагат ни брутално тая виртуална картина на нелепостта. От екрана нечетящи ни приказват, че българинът не чете, комплексари и злобари приказват, че българинът не е търпелив, скопци ни приказват за любовта, проституиращи ни приказват за морал и все сходни глупости. Хората, които срещам из страната, са преизпълнени със скромна нравственост. Тези хора крепят света. Това, което ми прави усещане през днешния ден, е, че българите живеят основно посредством и в очите си. Там са се отдръпнали, там са емигрирали. Господи, каква жадност за живот виждам в очите на българина. Да, тялото му е измъчено. От доста неща. Но той е стоик, той ще оцелее.
- Допускате ли, че е допустимо прогнозата на някои оракули, че в обозримо бъдеще България ще изчезне, да се сбъдне?
- Гоня тая мисъл от себе си всеки ден. Проклинам създателите на тази концепция. За българското изгубване. Тях проклевам. Трижди.
- На фотосите от срещите ви има единствено дами. Имате ли пояснение?
- Жените са по-добрата част на човечеството. Те балансират звяра в нас. Чрез любовта си. Женската обич ме е вдъхновявала, извисявала, на нея дължа всичките си креативен възходи. Дори и погромите, които ми е нанасяла, са отваряли път за избавление. Жената е и Палач, и Спасител, и Лечител. Дори и за паденията й Природата е намерила оправдателна формула. Някои споделят – дамата е продажна, пресметлива, не умее да лети. Бих им дал отговор по този начин. Когато животът стане яростен, дамата прекрачва чертата на нравственото, с цел да о ц е л е е м в името на живота. Както когато падне огромен мраз, полските птици дохвърчат в града и кълват край кофите за отпадък. Дори и в такива моменти я разбирам, даже и тогава мога да я оправдая. И още нещо си мисля, писал съм го в „ Камбаната”. Ускорителят в Церн е жалка детска играчка пред женската вътрешност. Там, в нея, историята на Сътворението се форсира от две-три капки сперма и една яйцеклетка и ембрионът повтарят времето от Великия гърмеж до през днешния ден за девет месеца. Жената е магия. Просто едно двуного знамение.
- Една дама ви назова „ Властелинът на думите”. А думите направиха ли ви владетел на нещо? На финансите да вземем за пример.
- Тази дама е била вярна на сърцето си. Така го е почувствала. И аз му благодаря на това красиво сърце и на тази красива дама за тези думи. А владетел на парите няма да стана. Не ме припознават. Парите също са влюбчиви. И те си избират любовниците.
- За какво си говорихте на срещата с пациентите в психиатричната клиника в Раднево?
- Просто споделих няколко думи, след това слушах, гледах и мълчах. Има места, където няма място за Егото ни. Там, в клиниката, го разбираш – върху тъничък, доста тъничък лед вървим. Човешкото схващане е тъничък транспарантен лед, под който се движи нашият огледален двойник. Всеки миг може да пробием леда и да се озовем в обятията на двойника си.
- Наричате Виктор Пасков книжовен Моцарт. А към кого от гениите пришивате своето име?
- Не бих дръзнал да го направя. Не бих се пришил към никого. Но мога да кажа името на моя първоучител – Владимир Набоков.
- Вашите учители, професори, идоли в литературата и живота?
- Бях съвсем първенец. Но огромната си част от ония години прекарвах на стадиона. Всъщност си припомням с прелестно възприятие учителя ми по физкултура Момчил Георгиев. Светла му памет! Бях капитан на гимназиалния ни тим по футбол и негов любим измежду ритнитопковците от гимназията. А за идолите ми в литературата и живота. Мой кумир в поезията е Гийом Аполинер, а в живота – двете ми епични баби – българката, баба Никула от Странджата, и ома /баба/, германката Мария-Елза от Еберщад. Светла им памет!
- Заявихте, че пишете разказ 950 страници с основен воин заекващ готвач-екзистенциалист, който ще показа 12 000 предписания. Докъде стигнахте? Какво си пожелавате за 2018 година?
- Шегувах се. А в този момент съществено. Приключвам романа си. Ще е към 200 страници. Повече за него, като го напиша.
През новата година поисквам благополучие и здраве на най-близките ми същества, както и на всички положителни същества по света, поисквам си здраве и обич, бленувам за една по-справедлива България, а не за тази гнусна ненаситна партокрация. Горещо искам по-достоен живот за всички българи. Мечтая тези, които си обичат Родината, да се завърнат, с цел да оцелеем като народ в тоя световен, шамански, безсърдечен и все по-луд свят. И най-после желая да кажа това. Раят е не на небето. Раят е тук, на Земята. Ние живеем в Рая. Но не го ли осъзнаем и не се ли върнем към човешкото, продължаваме ли да безчинстваме с божията ни изработка, човечеството ще бъде изхвърлено от Рая вечно.
Едно изявление на Исак ГОЗЕС
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ