Тъкмо приключвам някаква онлайн сесия. В нея някаква компания за

...
Тъкмо приключвам някаква онлайн сесия. В нея някаква компания за
Коментари Харесай

Човекът в епохата на закриване на огъня |

Тъкмо завършвам някаква онлайн сесия. В нея някаква компания за бизнес с рекомендации изяснява на нови членове какво значи бизнес с рекомендации.

Нищо не запознат съм това – присъединил съм се по молба на една другарка във връзка благотворителна идея. Цялата работа е нещо такова: включваш се и към този момент всички членове на тази компания стартират да предлагат на познатите си и на бизнесконтактите си твоя бизнес и продуктите му. Това, което едно време наричахме „ връзки ”, само че формализирано, регламентирано, вкарано в прецизен логаритъм. По американски. И естествено – също изкарващо пари. Все едно някой изкарва пари от това, че има много връзки и ги дава на различен. Нещо като Лебедев от „ Идиот ” на чичо Фьодор Михайлович. Или по-точно – някой изкарва пари, чрез това, че съумява да събере хората и техните връзки: аз познавам Петър и Стоян и те могат да купят твоето сирене, но те не те познават, по тази причина аз ще им кажа за тебе. Нещо такова.

Само че всичко това (и то онлайн) ми наподобява толкоз нечовешко, че се изплашвам и когато идва моят ред да приказвам и би трябвало да кажа за какво вземам участие (тоест – за благотворителната идея, та да я поддържат повече хора), аз напълно се стъписвам. И стартирам да приказвам за писателството и за българската книга. Общи приказки. Тоест – отвръщам тъкмо като хората от моята младост. Попаднали на партийно заседание на Българска комунистическа партия и дремещи, когато биват ненадейно призовани да кажат „ какво мислят за антихуманната политика на Роналд Рейгън ”, те се сепват, стартират да мънкат и споделят някакви цялостни нелепости и клишета. Примерно за интернационалното състояние. Да. Новият онлайн международен ред ми наподобява на по-зловещ вид на партийните събрания от едно време. И си споделям, че би трябвало да избягам в гората. Но нали го върша за положително? За благотворителната идея...

Но си споделям: та нали „ благо-творителност ” е нещо богатство, което твориш! Аз съм създател, аз знам какво е богатство... в тия онлайн идиотщини (не в тази особено, а по принцип в онлайн общуването) не виждам нищо богатство и нищо креативно. Виждам дехуманизация. И все би трябвало да си дублирам: въпреки всичко това е за положително. Нали в този момент няма по какъв начин другояче?

Но човешката ми същина се съпротивлява, не може да одобри, че може да се прави Добро в zoom.

Казвам си: „ положително ” е човешка категория. А в това онлайн говорене няма нищо човешко. Има някакви пет шест или двайсет мигащи и изкривени лица, снимани с камерите на преносимите компютри... Това ли е новото „ човешко ”?

И излизам на открито. Тоест – в същинското на открито. През вратата на входа. Не просто да изляза от онлайн срещата, а на открито като на открито. И виждам опънати червени-бели ленти. Над тях – табелки " Внимание! Ще се организира санитарна сеч. "

Звучи ми злокобно. Нещо като казашката Запорожка Сеч. Или като клането на ромеи във Върбишкия проход. Сеч. И в композиция със „ санитарна ” – думата, придобила нови, изключително потискащи измерения в новото време – тази „ санитарна сеч ” звучи напълно обезнадеждаващо.

Звучи ми като „ завършек на хубавите неща в света, начало на нов ред, в който някой ще отсече всичко цъфтящо ”. Все се запитвам кой е този „ някой ”.

Естествено – това са мои персонални тълкования. И си споделям: а има ли нещо в света, което не е персонална интерпретация?

И си споделям: а за какво някои хора с власт постановат своите „ персонални тълкования ” над всички други, представяйки ги за безспорната Истина? Защо те, виждайки нещата по един или различен метод, си разрешават да споделят не че Те виждат нещата Така, а че Нещата са Именно Така!? Защо те стоят по през целия ден в екраните на тв приемниците и популяризират Своите персонални тълкования като това, на което всички би трябвало да имат вяра?

Не знам.

Моето въодушевление е тъмно. Усещам с кожата си лицемерието, лъжата, несвободата и мракобесието. Налагащи се отвред. Усещам по какъв начин даже хора със съвест стартират да се огъват и да одобряват новата имитация. Която дори още няма име. Но се усеща. Усеща се като парене. Усещам я, както човек усеща радиацията.

Отивам до магазина и си мисля: дали новият ред може да бъде наименуван нечовечен? Естествено, че може. Защото всичко може да бъде наречено всячески. Но тези, които постановат имената, с които назоваваме нещата, скоро ще трансформират смисъла на думата „ хуманно ” и то ще значи нещо напълно друго.

Замислям се за нещо в действителност базисно: а белким Всичко, Което Прави Човекът, не е Хуманно? Тоест – човешко?

Да, някой буквоед ще каже, че „ хуманно ” е много тъкмо дефинирано разбиране. Но то е дефинирано, скъпи буквоеде, по остарелия метод. Така, както ти си го учил. А в този момент „ хуманно ” към този момент ще бъде нещо напълно друго.

За мен, остарелия човек, „ хуманно ” е да можеш да работиш и да се виждаш с хора. Сега, чувствам, хуманно ще стане нещо друго.
Но – отново се запитвам, белким „ човешко ” не е всичко, което хората вършат? Човешко, прекомерно човешко... В подобен смисъл и кладите са нещо „ човешко ” и изглеждащите ми „ дехуманизирано ” онлайн срещи са нещо човешко. И в тях има човечност... Ха. Я ти да видиш! Има човечност както в кладите, по този начин и в новия онлайн ред? Да.

Ние, между другото, сме опитни в това: одобряваме примерно всеобщите жертвоприношения на ацтеките като тип „ културен знак ”. Това, видите ли, е просто късче от историята на хората, с която ние можем да се позабавляваме. Доста постмодерниско, нали по този начин? Масовите жертвоприношения като тип интензивност на хората в докомпютърната ера. Канибализмът и други човешки интензивности преди онлайн ерата. Чудесно.

Да, въпреки всичко децата няма да си вадят очите с пръчки, играейки на война – ще си „ вадят очите ” единствено над своите тъчскрийни. Нещата от ден на ден ще бъдат в кавички. И това е някак хуманно. Пръчките няма да съществуват. Докато вероятно не основат нови електронни (най-добре – онлайн) пръчки и камъни за игра.

Казвам си: идва каменна ера. Но в нея камъните са онлайн.

И влизам в магазина, маскиран, обезличен, без лице, без значение, без човешки тип. И си закупувам някакво сокче, на което написа „ пълпи ”. Да. То е потребно. Даже – може би е хуманно. Продукт на милион машини, произвеждащи милион бутилчици за милион безлични човекосъщества като мене. Преди това бяха компотите – споделям си. Истинските компоти от същински праскови. Тях ги варяха моите същински баби и майки в казани. Между блоковете. Като събираха дърва от тези дървета, които в този момент санитарно ще изсекат. Събираха единствено сухите клони. И там (тоест – тук) сред блоковете – гореше същински огън. Над него слагаха същински не-онлайн котел. И се варяха компоти.

Огън към този момент няма. Живеем в онлайн каменна епоха, един милион години след откриването на огъня и една година след закриването на огъня. От индивида.
Източник: offnews.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР