Властта ваканцува, фейсбук царува
Социалната мрежа е мозайка от редом съществуващи и постоянно противоположни дребни картинки
Власт и съпротива се впуснаха в сладко ваканцуване. Е, не е като едно време, когато паралелната и постоянно лъжлива действителност на обществените мрежи не съществуваше. В онази офлайн ера множеството управници и техните антуражи потъваха в плажна неопределеност у нас или в чужбина. И единствено пресцентровете пускаха авансово направени известия с любопитни обстоятелства за някоя лятна самодейност с присъединяване на съответния властник или партиец от вида “откриване на шампионат по плажен волейбол ”, “посещение на черква в китно крайморско градче ”. Понякога по-обиграните викаха другарска медия да ги снима по какъв начин оказват помощ в градината на баба или по какъв начин са провели значимо партийно заседание във Варна или Бургас.
Тази ваканционна политическа идилия последователно се изпари под напора на всеобемащото национално съмнение към партии и институции. Но най-много с появяването на “фейса ”. Във и посредством все по-цензурираната мрежа на Цукърбърг родната политика показва непрестанно повишаваща се лятна ангажираност. Светкавично се реагира на съперника. Бързо се формулират позиции по настоящи въпроси. Правят се загадъчни подмятания: опозицията – за идна “гореща политическа есен ”, а ръководещите – за скорошно случване есенес, по туршиено време, на обещаните, само че все по този начин неидващи до момента резултати, за което пречи пустата съпротива и неизменимото “тежко завещание ”. Преди имаше политическа почивка, в този момент има с напрежение ваканцуване. Ваканцията е независимост на духа, която може да роди положителни каузи, а ваканцуването – махленско живуркане от най-лош вид. Но да оставим шегата.
Социалната мрежа има една специфичност, за която малко на брой изцяло си дават сметка. Тя основава усещане у всеки по-активен консуматор, че е във водовъртежа на необятното публично мнение и клавиатурата му резонира пулса на всеобщите публични настроения. Истината е, че това не е тъкмо по този начин. Facebook не предлага една обща картина на публичното мнение, а е мозайка от голям брой редом съществуващи и постоянно изцяло противоположни дребни картинки. Средата е раздробена до прекаленост, а сред по-голямата част от обособените части от мозайката няма органична и непрекъсната връзка и информативен продан. По принцип, настроенията във “фейса ” са единствено един тъничък слой, който не отразява даже на половина действителните публични настройки на хората “на терен ”. Средата от “приятели ” и следовници, която има всеки консуматор, е дребна част от многоликата действителност. Затова констатации, като “фейса е горящ, би трябвало да реагираме ” прекомерно рядко са точни. Защото е “пламнало ” единствено едно късче от мозайката към избран кръг консуматори. Паралелно и без значение от това има още стотици и хиляди такива късчета с хиляди и хиляди хора, които може дори и да не са чули за въпросното “пламване ”.
Рядко има тематики и събития, които стават вирусни и проникват в по-голяма част от мозайката. В последно време такива бяха “джендър-идеологията ” и “чумата по добитъка в Странджа ”. Но всички останали пламвания в мрежата са следващата стихия в чаша фейсбук. Все едно на пейките в карето от няколко блока в жилищния квартал оживено да разискват политиката и да се счита, че страната се тресе от техните отзиви, а целокупното народонаселение по села и паланки ги следи с неотслабващ интерес. Казвам всичко това, тъй като все по-често се вижда ръководещи и съпротива у нас да образуват своите политически реакции и дневен ред съгласно настроенията из “фейса ”. Това неизбежно води до деформиране и бягане след неведнъж подправени или ненужни за момента тематики. Лятното ваканцуване е най-податливо на сходна фейсбук-политика. Тоест за заяждане на дребно и небрежно. А не за смислена политика и сериозна обосновка.
Тъкмо това е и огромният проблем на българската политика от последните няколко години – дебатите са сведени до заяждане на дребно. Царува фейсбук. Няма изчерпателен конфликт на хрумвания и цялостна визия за бъдещето. Дори от парламентарната естрада се чува дискусия в жанр замеряне с фейсбук статуси. И не, това не е “Тръмп-стил ”, както се ласкаят някои. Защото за президента на Съединени американски щати обществената мрежа е единствено всесилен мегафон, посредством който той заобикаля подправената действителност, създавана от пропагандата на част от медийните централи, които са крепители на неолибералния глобализъм. Но при Тръмп, иззад видимо прочувствените и безредни туитове, стои действителна тактика. През мегафона на обществените мрежи той прокламира действителни политики, действителни причини, действителни дейности с дълготрайни цели. У нас няма стратегическа дълбочина. Има конюнктурно политическо маневриране с една цел – задържане, надлежно докопване до властта. Няма сериозна маса от сили и среди, които слагат под въпрос ерозиращото в интернационален проект статукво на неолибералния глобализъм, и търсят необятен и единен фронт против това нездравословно за демокрацията и за жителите статукво. Има “стани да седна ”, гарнирани с кръжочна идеологическа схоластичност на разпокъсани партии, интелектуални кръгове и цивилен групи, за които статуквото се свежда до това дали Борисов или Нинова са на власт. Истината е, че няма никакво значение кой от тях двамата, или сходен на тях, ще има болшинство в Народното събрание и ще държи изпълнителната власт в центъра и по места, в случай че няма визия и тактика за ремонт на неолибералния глобализъм. Всичко ще си остава както досега, единствено партийните апаратчици във властта ще се менят.
Тъжният проблем у нас е освен в дребнотемието, което от обособените дървета на персоналните пристрастия или ползи не вижда гората на действителните проблеми и повелята на историческия миг. Проблемът е и в това, че ваканцуват не просто политиците. Ваканцува самата политика, като полемика за бъдещето. Подменена е от прекомерно на ниска цена шоу на посредствеността, в което се мерят партийни мускули, лепят се етикети, разменят се просташки обиди. Едните управляват властта ден за ден. Другите кряскат към тях с вярата да им вземат креслата и да вършат същото. Трети желаят лустрация на останалите, тъй като явно са некадърни в изискванията на плурализъм, да изпъкнат с хрумвания и каузи. Четвърти тръгнали да “разстрелват ” съперници вместо с причини, с примитивни закани. Пети, устроили партийната рода до трето коляно на сладки държавни и общински службици из бордове и ведомства, си траят. И прочие. Това е настоящият политически пейзаж на България.
Нищо няма да се промени в България без значение дали ръководят леви, десни или центристи, в случай че всички те са впримчени в пагубната инерция на отиващия си неолиберален стопански и политически модел. Същинската смяна на статуквото изисква като най-малко систематична политика за подсилване на националната страна. Ясен глас в Брюксел, който отстоява суверенни национални позиции, а не срича като тамагочи глуповатото факсимиле за “европейските полезности ”. Връщане на националните запаси – води, потребни изкопаеми, плажове и прочие – в ръцете на обществените управляващи и слагането им в услуга не на частния, а на необятния публичен интерес. И не на последно място, премахване на лобистко-корупционните пипала на соросоидите от обществените институции, оплели в името на своя частен дневен ред, основни системи като обучение, публични медии и, за жалост, част от съдилищата. Тогава статуквото ще бъде заменено.
Разпадът на неолибералната структура на еднополюсния свят с обединен имперски център, привилегирована външна страна и експлоатирано световно гето, оттатък техните крепостни стени, се случва пред очите ни. Дали новата геополитическа архитектура, в която триадата “Вашингтон-Пекин-Москва ” ще задава тона на интернационалната политика и световната стопанска система, ще съумее да довърши тази промяна, е към момента уравнение с прекомерно доста незнайни. Важното обаче е, обществото ни да се опита да оползотвори този исторически миг и да начертае път за превъзмогване на хроничните язви на безкрайния български преход.
За да се случи е извънредно нужен най-сетне огромният български спор за целите на нацията. Нито една партийна рецепта сама за себе си не може да даде нужните отговори. Една нация може да твори бъдещето си единствено, в случай че съумее да активизира своя публичен, теоретичен и нравствен хайлайф да води нацията в името на явен блян и съответни цели. Това не значи всички да надянат “униформата ” на единно мнение. Изисква конфликт на хрумвания по огромните тематики, отстоявани с взаимно почитание и доза примирение. А не безпощадно замеряне с токсични думи и грозни каузи. Само тогава се раждат огромните политики, които носят огромни резултати за хората и за страната. И единствено способността да се реализира такова публично положение отличава огромните по дух и постижения народи от народите, които са обречени на ваканцуване. Къде сме ние?
Власт и съпротива се впуснаха в сладко ваканцуване. Е, не е като едно време, когато паралелната и постоянно лъжлива действителност на обществените мрежи не съществуваше. В онази офлайн ера множеството управници и техните антуражи потъваха в плажна неопределеност у нас или в чужбина. И единствено пресцентровете пускаха авансово направени известия с любопитни обстоятелства за някоя лятна самодейност с присъединяване на съответния властник или партиец от вида “откриване на шампионат по плажен волейбол ”, “посещение на черква в китно крайморско градче ”. Понякога по-обиграните викаха другарска медия да ги снима по какъв начин оказват помощ в градината на баба или по какъв начин са провели значимо партийно заседание във Варна или Бургас.
Тази ваканционна политическа идилия последователно се изпари под напора на всеобемащото национално съмнение към партии и институции. Но най-много с появяването на “фейса ”. Във и посредством все по-цензурираната мрежа на Цукърбърг родната политика показва непрестанно повишаваща се лятна ангажираност. Светкавично се реагира на съперника. Бързо се формулират позиции по настоящи въпроси. Правят се загадъчни подмятания: опозицията – за идна “гореща политическа есен ”, а ръководещите – за скорошно случване есенес, по туршиено време, на обещаните, само че все по този начин неидващи до момента резултати, за което пречи пустата съпротива и неизменимото “тежко завещание ”. Преди имаше политическа почивка, в този момент има с напрежение ваканцуване. Ваканцията е независимост на духа, която може да роди положителни каузи, а ваканцуването – махленско живуркане от най-лош вид. Но да оставим шегата.
Социалната мрежа има една специфичност, за която малко на брой изцяло си дават сметка. Тя основава усещане у всеки по-активен консуматор, че е във водовъртежа на необятното публично мнение и клавиатурата му резонира пулса на всеобщите публични настроения. Истината е, че това не е тъкмо по този начин. Facebook не предлага една обща картина на публичното мнение, а е мозайка от голям брой редом съществуващи и постоянно изцяло противоположни дребни картинки. Средата е раздробена до прекаленост, а сред по-голямата част от обособените части от мозайката няма органична и непрекъсната връзка и информативен продан. По принцип, настроенията във “фейса ” са единствено един тъничък слой, който не отразява даже на половина действителните публични настройки на хората “на терен ”. Средата от “приятели ” и следовници, която има всеки консуматор, е дребна част от многоликата действителност. Затова констатации, като “фейса е горящ, би трябвало да реагираме ” прекомерно рядко са точни. Защото е “пламнало ” единствено едно късче от мозайката към избран кръг консуматори. Паралелно и без значение от това има още стотици и хиляди такива късчета с хиляди и хиляди хора, които може дори и да не са чули за въпросното “пламване ”.
Рядко има тематики и събития, които стават вирусни и проникват в по-голяма част от мозайката. В последно време такива бяха “джендър-идеологията ” и “чумата по добитъка в Странджа ”. Но всички останали пламвания в мрежата са следващата стихия в чаша фейсбук. Все едно на пейките в карето от няколко блока в жилищния квартал оживено да разискват политиката и да се счита, че страната се тресе от техните отзиви, а целокупното народонаселение по села и паланки ги следи с неотслабващ интерес. Казвам всичко това, тъй като все по-често се вижда ръководещи и съпротива у нас да образуват своите политически реакции и дневен ред съгласно настроенията из “фейса ”. Това неизбежно води до деформиране и бягане след неведнъж подправени или ненужни за момента тематики. Лятното ваканцуване е най-податливо на сходна фейсбук-политика. Тоест за заяждане на дребно и небрежно. А не за смислена политика и сериозна обосновка.
Тъкмо това е и огромният проблем на българската политика от последните няколко години – дебатите са сведени до заяждане на дребно. Царува фейсбук. Няма изчерпателен конфликт на хрумвания и цялостна визия за бъдещето. Дори от парламентарната естрада се чува дискусия в жанр замеряне с фейсбук статуси. И не, това не е “Тръмп-стил ”, както се ласкаят някои. Защото за президента на Съединени американски щати обществената мрежа е единствено всесилен мегафон, посредством който той заобикаля подправената действителност, създавана от пропагандата на част от медийните централи, които са крепители на неолибералния глобализъм. Но при Тръмп, иззад видимо прочувствените и безредни туитове, стои действителна тактика. През мегафона на обществените мрежи той прокламира действителни политики, действителни причини, действителни дейности с дълготрайни цели. У нас няма стратегическа дълбочина. Има конюнктурно политическо маневриране с една цел – задържане, надлежно докопване до властта. Няма сериозна маса от сили и среди, които слагат под въпрос ерозиращото в интернационален проект статукво на неолибералния глобализъм, и търсят необятен и единен фронт против това нездравословно за демокрацията и за жителите статукво. Има “стани да седна ”, гарнирани с кръжочна идеологическа схоластичност на разпокъсани партии, интелектуални кръгове и цивилен групи, за които статуквото се свежда до това дали Борисов или Нинова са на власт. Истината е, че няма никакво значение кой от тях двамата, или сходен на тях, ще има болшинство в Народното събрание и ще държи изпълнителната власт в центъра и по места, в случай че няма визия и тактика за ремонт на неолибералния глобализъм. Всичко ще си остава както досега, единствено партийните апаратчици във властта ще се менят.
Тъжният проблем у нас е освен в дребнотемието, което от обособените дървета на персоналните пристрастия или ползи не вижда гората на действителните проблеми и повелята на историческия миг. Проблемът е и в това, че ваканцуват не просто политиците. Ваканцува самата политика, като полемика за бъдещето. Подменена е от прекомерно на ниска цена шоу на посредствеността, в което се мерят партийни мускули, лепят се етикети, разменят се просташки обиди. Едните управляват властта ден за ден. Другите кряскат към тях с вярата да им вземат креслата и да вършат същото. Трети желаят лустрация на останалите, тъй като явно са некадърни в изискванията на плурализъм, да изпъкнат с хрумвания и каузи. Четвърти тръгнали да “разстрелват ” съперници вместо с причини, с примитивни закани. Пети, устроили партийната рода до трето коляно на сладки държавни и общински службици из бордове и ведомства, си траят. И прочие. Това е настоящият политически пейзаж на България.
Нищо няма да се промени в България без значение дали ръководят леви, десни или центристи, в случай че всички те са впримчени в пагубната инерция на отиващия си неолиберален стопански и политически модел. Същинската смяна на статуквото изисква като най-малко систематична политика за подсилване на националната страна. Ясен глас в Брюксел, който отстоява суверенни национални позиции, а не срича като тамагочи глуповатото факсимиле за “европейските полезности ”. Връщане на националните запаси – води, потребни изкопаеми, плажове и прочие – в ръцете на обществените управляващи и слагането им в услуга не на частния, а на необятния публичен интерес. И не на последно място, премахване на лобистко-корупционните пипала на соросоидите от обществените институции, оплели в името на своя частен дневен ред, основни системи като обучение, публични медии и, за жалост, част от съдилищата. Тогава статуквото ще бъде заменено.
Разпадът на неолибералната структура на еднополюсния свят с обединен имперски център, привилегирована външна страна и експлоатирано световно гето, оттатък техните крепостни стени, се случва пред очите ни. Дали новата геополитическа архитектура, в която триадата “Вашингтон-Пекин-Москва ” ще задава тона на интернационалната политика и световната стопанска система, ще съумее да довърши тази промяна, е към момента уравнение с прекомерно доста незнайни. Важното обаче е, обществото ни да се опита да оползотвори този исторически миг и да начертае път за превъзмогване на хроничните язви на безкрайния български преход.
За да се случи е извънредно нужен най-сетне огромният български спор за целите на нацията. Нито една партийна рецепта сама за себе си не може да даде нужните отговори. Една нация може да твори бъдещето си единствено, в случай че съумее да активизира своя публичен, теоретичен и нравствен хайлайф да води нацията в името на явен блян и съответни цели. Това не значи всички да надянат “униформата ” на единно мнение. Изисква конфликт на хрумвания по огромните тематики, отстоявани с взаимно почитание и доза примирение. А не безпощадно замеряне с токсични думи и грозни каузи. Само тогава се раждат огромните политики, които носят огромни резултати за хората и за страната. И единствено способността да се реализира такова публично положение отличава огромните по дух и постижения народи от народите, които са обречени на ваканцуване. Къде сме ние?
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ