Зад всяка жертва на комунистическия режим се крие по една трагична семейна история
София Стоянова
Много са жертвите на комунистическите придвижвания и социалистическия режим в България. На 16 април 1925 е осъществен най-големият терористичен акт в Царство България – атентатът в църквата „ Света Неделя “, лишил живота на 134 души, а близо 500 са ранени, част от които по-късно умират от раните си.
През 20-те и 30-те години деятели на Българска комунистическа партия убиват свои съперници по улиците, в домовете им и по време на разнообразни събития. През първите месеци след 9 септември 1944 година жертвите доста нарастват – тогава, съгласно откриватели и историци, сред 25 000 и 30 000 души са избити без съд и присъда.
Броят на репресираните български жители от комунистическия режим, който се открива в интервала 1944- 1989 нараства неведнъж откакто е основан „ Народния съд ”, работил от декември 1944 до април 1945 година. И до през днешния ден към момента не е открит и броят на въдворените в лагери, разселени и репресирани поради вероизповеданието или етноса си, преследвани от Държавна сигурност.
На 20 декември 1944 година Министерският съвет приема „ Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития за политически рискови лица ”, с който разрешава основаването на
наказателни лагери за политическите съперници
Според член 1 на този закон „ Лица, рискови за държавния ред и сигурност, могат да бъдат наложително настанявани в особени трудововъзпитателни общежития… под надзора на Народната милиция. ”
През тези трудово-възпитателните общежития или още наричани концентрационни лагери, са минали хиляди български жители. Те са заставяни години наред да правят непостижим труд. Подложени са на апетит, побои, убийства, несъответствуващи условия за живот, вследствие на които мнозина умират или остават инвалиди за цялостен живот. Били са заставяни да станат предатели и доносници, само че множеството от тях не са се пречупили.
Такава е и персоналната история на Владимир Воденичаров - мой пра-дядо по майчина линия, която оставя своя отпечатък върху ориста на фамилията ми. Страхът, който с неговото въдворяване в лагер се е вселил в фамилията, е причина дълго време биографията му да бъде потулена и едвам през днешния ден да опиша историята на неговия изстрадан живот.
Владимир Воденичаров е роден в Сливен на 7 април 1903г. Завършва химия в Тулуза. Той е един от първите членове на Федерация на анархо-комунистите в България (ФАКБ). Активно е взел участие в съвещания и конференции, в които са били обсъждани въпроси от теорията и практиката на анархизма, вземали са се решения какви да бъдат дейностите на организацията. Заедно със своя брат Георги взе участие в Испанската революция през края на 30-те години.
След като се завръща в България, пра-дядо ми
инициира произвеждане на фотохартия в София
Бил е известна фигура измежду фотографските среди по това време. Запознава се с учителката по история Надежда и основават семейство. Бягайки от бомбардировките в София по време на Втората международна война, те купуват къща в Котел. До нея основават лична фабрика за фотохартия, където Владимир работи. Именно в Котел се раждат двете им дъщери – моята баба Цонка и сестра й Маргарита. Скоро след налагането на комунистическия режим фабриката е национализирана и разрушена. До през днешния ден на нейно място стои едно пустеещо парче земя, което е общинска или държавна благосъстоятелност.
След 1944 година дейностите на ФАКБ са бодил в очите на държавното управление на Българска комунистическа партия, което търси метод по какъв начин да ликвидира организацията. Забелязва се усилване на печатната активност на федерацията и разпространяването на незаконни издания. Те постоянно употребяват опозиционната преса (предимно в. „ Народно земеделско знаме “ и в. „ Свободен народ “), където разгласяват легална и незаконна анархистка литература. Анархистите намерено подлагат на критика Българска комунистическа партия и държавното управление както в българския, по този начин и в задграничния анархистичен щемпел. Техните публикации и протестни известия са били доста добре признати във Франция, Швеция, Италия, Мексико и други
Членовете на ФАКБ са упрекнати в събиране на членски импорт, употребен за подкрепяне на въдворени в лагери анархисти и техните фамилии. Парите са били употребявани и за печатане и разпространяване на въпросните издания. От ФАКБ постоянно са организирали протестни акции против новата власт и са създавали пречки в провеждането на партийни мероприятия. Обвинени са също в бягство в чужбина, подготовка на проведен протест посредством въоръжаване на членовете, разпространение на концепцията за опозиция измежду популацията. В Пернишко, Радомирско, Дупнишко, Горно-джумайско, Светиврачко, Неврокопско, Петричко и други са били провеждани постоянни конференции за разглеждане на тези въпроси.
На 10 януари 1949 година излизазаповед за арест и въдворяване в Трудово-възпитателно общежитие „ Богданов дол “ на 163 дейци на организацията.
Владимир Воденичаров е на 91-во място в листата
Изведен от вкъщи си, той прекарва няколко години в този лагер, където както всички останали, живее в безчовечен условия и е подложен на жестоки тествания.
В книга на Димитър Димитров (1907 – 1995), член на ФАКБ, озаглавена „ Спомени от Трудово-възпитателно общежитие Богданов дол “, е разказано по какъв начин офицери от лагера са „ обработвали “ лагеристите, принуждавайки ги да „ вършат рецензия на своите разбирания и държание, които са ги довели в концлагера “. Крайната цел на тези „ беседи “ е била лагеристите да одобряват комунистическата идеология и да станат доносници. В книгата е упоменат и пра-дядо ми Владимир, който е измежду хората, които не са се отказали от концепциите си и не са се прекършили пред властта: „ Гершанов се опита към тях да прибави и един анархист, само че удари на камък – Владо Воденичаров, въпреки да беше с разтърсено здраве и през престоя си в лагера беше все болен, не се поддаде и устоя.
Анархист не излезе да подлага на критика концепциите си и да хленчи че е сбъркал
В разследване на суровите условия в концлагера, пра-дядо ми се разболява тежко от туберкулоза. По тази причина е освободен от лагера и през 1951г. се прибира в Котел. Там прекарва последните си години, предавайки знанията си по химия и математика на дъщерите си. Умира от туберкулоза през 1961 година.
Още след ареста му, пра-баба ми Надежда остава да живее сама с двете си дъщери. И трите са сковани от боязън от режима. Те не смеят да намерено да означават рождения ден на Владимир и деня, в който е умрял. Всяка година на 7 април брачната половинка му е подготвя сладки и е споделя, че чества деня на здравния служащ. Подробности от неговия живот не са споделяни даже с майка ми Таня, точно поради уплахата от неговата трагична орис. Шепнешком и без елементи е споделяла, че пра-дядо ми е лежал в лагер, че имуществото му е било отнето от новата комунистическа власт. Въпреки това той е бил обичан от околните му, а споменът за него безмълвно е защитаван за поколенията. Запазени са и неговите завещания – в негова памет дъщерите му приключват образованието си в точните науки физика и математика. А пра-баба ми Цонка до последно държи негова фотография на видно място в стаята си.
През 2022 година с мен се свърза Костадин Зяпков, брат на един от видните дейци на ФАКБ Милош Зяпков. Той ми подари две книги, писани от лагеристи - записките на Димитър Димитров „ Спомени от Трудово-възпитателно общежитие Богданов дол “ и спомените на Борислав Менков „ Без господ, без стопанин “, в които се загатва и името Владо Воденичаров от Сливен. Тези книги разкриха пред мен потресаващи истини за зверствата на комунистите, които е претърпял и моят пра-дядо по време на престоя си като въдворен в ТВУ „ Богданов дол “. Истини, за които би трябвало да имаме памет.
Много са жертвите на комунистическите придвижвания и социалистическия режим в България. На 16 април 1925 е осъществен най-големият терористичен акт в Царство България – атентатът в църквата „ Света Неделя “, лишил живота на 134 души, а близо 500 са ранени, част от които по-късно умират от раните си.
През 20-те и 30-те години деятели на Българска комунистическа партия убиват свои съперници по улиците, в домовете им и по време на разнообразни събития. През първите месеци след 9 септември 1944 година жертвите доста нарастват – тогава, съгласно откриватели и историци, сред 25 000 и 30 000 души са избити без съд и присъда.
Броят на репресираните български жители от комунистическия режим, който се открива в интервала 1944- 1989 нараства неведнъж откакто е основан „ Народния съд ”, работил от декември 1944 до април 1945 година. И до през днешния ден към момента не е открит и броят на въдворените в лагери, разселени и репресирани поради вероизповеданието или етноса си, преследвани от Държавна сигурност.
На 20 декември 1944 година Министерският съвет приема „ Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития за политически рискови лица ”, с който разрешава основаването на
наказателни лагери за политическите съперници
Според член 1 на този закон „ Лица, рискови за държавния ред и сигурност, могат да бъдат наложително настанявани в особени трудововъзпитателни общежития… под надзора на Народната милиция. ”
През тези трудово-възпитателните общежития или още наричани концентрационни лагери, са минали хиляди български жители. Те са заставяни години наред да правят непостижим труд. Подложени са на апетит, побои, убийства, несъответствуващи условия за живот, вследствие на които мнозина умират или остават инвалиди за цялостен живот. Били са заставяни да станат предатели и доносници, само че множеството от тях не са се пречупили.
Такава е и персоналната история на Владимир Воденичаров - мой пра-дядо по майчина линия, която оставя своя отпечатък върху ориста на фамилията ми. Страхът, който с неговото въдворяване в лагер се е вселил в фамилията, е причина дълго време биографията му да бъде потулена и едвам през днешния ден да опиша историята на неговия изстрадан живот.
Владимир Воденичаров е роден в Сливен на 7 април 1903г. Завършва химия в Тулуза. Той е един от първите членове на Федерация на анархо-комунистите в България (ФАКБ). Активно е взел участие в съвещания и конференции, в които са били обсъждани въпроси от теорията и практиката на анархизма, вземали са се решения какви да бъдат дейностите на организацията. Заедно със своя брат Георги взе участие в Испанската революция през края на 30-те години.
След като се завръща в България, пра-дядо ми
инициира произвеждане на фотохартия в София
Бил е известна фигура измежду фотографските среди по това време. Запознава се с учителката по история Надежда и основават семейство. Бягайки от бомбардировките в София по време на Втората международна война, те купуват къща в Котел. До нея основават лична фабрика за фотохартия, където Владимир работи. Именно в Котел се раждат двете им дъщери – моята баба Цонка и сестра й Маргарита. Скоро след налагането на комунистическия режим фабриката е национализирана и разрушена. До през днешния ден на нейно място стои едно пустеещо парче земя, което е общинска или държавна благосъстоятелност.
След 1944 година дейностите на ФАКБ са бодил в очите на държавното управление на Българска комунистическа партия, което търси метод по какъв начин да ликвидира организацията. Забелязва се усилване на печатната активност на федерацията и разпространяването на незаконни издания. Те постоянно употребяват опозиционната преса (предимно в. „ Народно земеделско знаме “ и в. „ Свободен народ “), където разгласяват легална и незаконна анархистка литература. Анархистите намерено подлагат на критика Българска комунистическа партия и държавното управление както в българския, по този начин и в задграничния анархистичен щемпел. Техните публикации и протестни известия са били доста добре признати във Франция, Швеция, Италия, Мексико и други
Членовете на ФАКБ са упрекнати в събиране на членски импорт, употребен за подкрепяне на въдворени в лагери анархисти и техните фамилии. Парите са били употребявани и за печатане и разпространяване на въпросните издания. От ФАКБ постоянно са организирали протестни акции против новата власт и са създавали пречки в провеждането на партийни мероприятия. Обвинени са също в бягство в чужбина, подготовка на проведен протест посредством въоръжаване на членовете, разпространение на концепцията за опозиция измежду популацията. В Пернишко, Радомирско, Дупнишко, Горно-джумайско, Светиврачко, Неврокопско, Петричко и други са били провеждани постоянни конференции за разглеждане на тези въпроси.
На 10 януари 1949 година излизазаповед за арест и въдворяване в Трудово-възпитателно общежитие „ Богданов дол “ на 163 дейци на организацията.
Владимир Воденичаров е на 91-во място в листата
Изведен от вкъщи си, той прекарва няколко години в този лагер, където както всички останали, живее в безчовечен условия и е подложен на жестоки тествания.
В книга на Димитър Димитров (1907 – 1995), член на ФАКБ, озаглавена „ Спомени от Трудово-възпитателно общежитие Богданов дол “, е разказано по какъв начин офицери от лагера са „ обработвали “ лагеристите, принуждавайки ги да „ вършат рецензия на своите разбирания и държание, които са ги довели в концлагера “. Крайната цел на тези „ беседи “ е била лагеристите да одобряват комунистическата идеология и да станат доносници. В книгата е упоменат и пра-дядо ми Владимир, който е измежду хората, които не са се отказали от концепциите си и не са се прекършили пред властта: „ Гершанов се опита към тях да прибави и един анархист, само че удари на камък – Владо Воденичаров, въпреки да беше с разтърсено здраве и през престоя си в лагера беше все болен, не се поддаде и устоя.
Анархист не излезе да подлага на критика концепциите си и да хленчи че е сбъркал
В разследване на суровите условия в концлагера, пра-дядо ми се разболява тежко от туберкулоза. По тази причина е освободен от лагера и през 1951г. се прибира в Котел. Там прекарва последните си години, предавайки знанията си по химия и математика на дъщерите си. Умира от туберкулоза през 1961 година.
Още след ареста му, пра-баба ми Надежда остава да живее сама с двете си дъщери. И трите са сковани от боязън от режима. Те не смеят да намерено да означават рождения ден на Владимир и деня, в който е умрял. Всяка година на 7 април брачната половинка му е подготвя сладки и е споделя, че чества деня на здравния служащ. Подробности от неговия живот не са споделяни даже с майка ми Таня, точно поради уплахата от неговата трагична орис. Шепнешком и без елементи е споделяла, че пра-дядо ми е лежал в лагер, че имуществото му е било отнето от новата комунистическа власт. Въпреки това той е бил обичан от околните му, а споменът за него безмълвно е защитаван за поколенията. Запазени са и неговите завещания – в негова памет дъщерите му приключват образованието си в точните науки физика и математика. А пра-баба ми Цонка до последно държи негова фотография на видно място в стаята си.
През 2022 година с мен се свърза Костадин Зяпков, брат на един от видните дейци на ФАКБ Милош Зяпков. Той ми подари две книги, писани от лагеристи - записките на Димитър Димитров „ Спомени от Трудово-възпитателно общежитие Богданов дол “ и спомените на Борислав Менков „ Без господ, без стопанин “, в които се загатва и името Владо Воденичаров от Сливен. Тези книги разкриха пред мен потресаващи истини за зверствата на комунистите, които е претърпял и моят пра-дядо по време на престоя си като въдворен в ТВУ „ Богданов дол “. Истини, за които би трябвало да имаме памет.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ