Пеканов проговори. Ще прави ли партия?
Служебният вицепремиер по ръководство на еврофондовете Атанас Пеканов проговори дали ще прави партия. В медейното пространство плъзна слух, че той готви дясноцентристки план " Ново начало ", който щял да бъде контрапункт на " Продължаваме промяната ".
Атанас Пеканов излезе с пост във Facebook. " Нека да не се занимаваме с жълтини и спекулации, а да се опитваме да приказваме за проблемите пред нас, пред страната ни ", написа Пеканов. И продължи със изчерпателен разбор на инфлацията и икономическата обстановка у нас.
Ето цялата позиция на Атанас Пеканов:
Нека да не се занимаваме с жълтини и спекулации, а да се опитваме да приказваме за проблемите пред нас, пред страната ни.
Един подобен проблем сега е инфлацията и ще ви споделя в едно дълго четиво малко от университетския спор по тематиката. В последните месеци в развитите страни инфлацията е на мъчително нараснали равнища, невиждани от много години.
Нормално е това да тормози жителите, защото ерозира покупателната им дарба и действителните им приходи, и по тази причина ще се опитам да дам малко светлина по този проблем, към този момент в ролята ми на специалист и макроикономист, изключително предвид на последните диспути, включително и на тазгодишната конференция на Американската икономическа асоциация (AEA). Темата е изключително значима и деликатна по исторически аргументи в България, само че би трябвало да опитваме да приказваме обективно точно по такива тематики, по които имаме терзания, тъй като другояче постоянно те биват представяни през една опростена призма, която може да ни даде единствено неверни решения.
Повишена инфлация като цяло беше предстояща през 2021, въпреки и не в подобен размер. Почти всички известни макроикономически теории щяха да плануват още преди 12 месеца увеличена инфлация (от преобладаващия сега нео-кейнсианизъм, през пояснения свързани с отклонението от капацитета на икономиката/максималната претовареност – т.е. свързани с възобновяване на икономическата интензивност от ниската база на спешната 2020, и до към този момент по-скоро остарелия типичен монетаризъм и визии, свързани с паричната маса).
Основните фактори зад подема в инфлацията през 2021 бяха:
- базовите резултати (фактът, че по време на локдауните през 2020 икономическата интензивност беше замразена, цените даже бяха понижени в някои браншове, и надлежно през 2021 се възвърнаха до предходните си пре-пандемични стойности)
- икономическото възобновяване, подтиквано от комбинацията от парична и фискална политика
- непредвидените разстройства в доставките по света, изключително от Азия към Северна Америка и Западна Европа, което докара даже до дефицит на редица артикули
- както и главният феномен – шоковото повишаване в цените на силата
Тези четири фактора са мотори на настоящите инфлационни трендове, като първите два бяха предстоящи, а развиването на последните два беше най-изненадващо и авторитетно като размер, и в същото време най-трудно за прогнозиране. Именно последните два придвижиха инфлацията надалеч над предстоящите стойности обаче в Европа и Съединени американски щати.
Продължава да има две разнообразни визии по тематиката – една композиция от причини, които споделят, че настоящата нараснала инфлация е единствено краткотраен феномен, и други причини, които сочат, че нарасналата инфлация ще се задържи. Доскоро множеството модели и икономисти по-скоро предричаха инфлацията да е краткотрайна - защото базовият резултат ще изчезне през 2022 (сравнението сред изключителната и наситена с локдауни 2020 и релативно естествената 2021), и защото имаше упования за усмиряване на енергийните цени и проблемите при доставките на артикули.
Прогнозирането на последните два фактора е извънредно мъчно – частично те зависят от геополитически фактори. При цените на силата се следиха исторически отклонения – най-хубавото резюме по тематиката може да намерите на блога на Adam Tooze. Малко са хората, които преди година с акуратност са планували развитията в цените на природния газ, на петрола и на втечнения газ (LNG), с цел да предлагат централните банки да затегнат своята парична политика за да обезвреждат покачването на цените. Това би било и контрапродуктивно – би било стъпка, с която преднамерено да се понижи икономическата интензивност като фактор вероятно способствуващ в обстановката за инфлацията, за да се балансира различен фактор – енергийните цени, които са изцяло отвън компетенциите на централната банка.
В общи линии това би означавало посредством централната банка да се понижи съвкупното търсене в стопанската система (по-високи лихви –> по-ниски вложения и по-ниско потребление) с цел да се излекува проблем, обвързван с прекомерно ниското предложение в стопанската система (на някои артикули и на евтина енергия).
Както във всички полемики, имаше и други гласове несъмнено, които предупреждаваха от опасности да не се прекали със стимулирането на стопанската система – че плануваните фискални и парични тласъци могат да бъдат прекомерно огромни, да покачат прекомерно икономическата интензивност и да „ прегреят “ стопанската система. Главният икономист на британската централна банка Анди Халдейн да вземем за пример предизвести, че прекомерно мощните парични и фискални тласъци могат да повлияят на дълготрайните упования за инфлация (нещо, което още не се е случило, пазарите не престават да считат, че инфлацията ще се успокои скоро).
Оливие Бланшар и Лари Съмърс предишния февруари предупреждаваха, че фискалният пакет на президента Байдън надвишава размера на рецесията и ще прегрее стопанската система на Щатите – предизвестие, което пост-фактум се оказа правилно, по тази причина и в Щатите понижават както големите фискалните тласъци (мерките за подкрепяне на бизнеса), по този начин и паричните тласъци от страна на Федералния запас.
Важно е обаче, че в тази рецесия разногласието не беше във връзка с това дали са нужни фискални и парични ограничения в помощ на стопанската система, а техния прецизен размер. В макроикономическата политика намирането на салдото постоянно е предизвикателство – и точно тук стоят страните в Европа сега, включително и България – дали сме прекалили със стимулирането на стопанската система и дали това способства за повишение на инфлацията в допълнение на това, което идва от другите три фактора – базовите резултати, енергийните цени и проблемите с доставките. Само в случай че това е по този начин, и умерено можем да отсъдим, че стопанската система ни се е върнала на капацитета си, че безработицата е задоволително ниска, макроикономическата политика на тласъци – която се състои от парична и фискална политика, може да стартира да се стяга.
Обвинението, че паричната политика е главен фактор за повишение на цените (чрез така наречен отпечатване на пари както споделят медийните коментатори – нещо, което не се случва от десетилетия на практика) е релативно несъстоятелно – банковите салда на централните банки се увеличаваха солидно през последните 10 години, лихвените проценти бяха извънредно ниски доста дълго, и това нямаше никакъв резултат върху инфлацията – тъкмо противоположното, тя за последното десетилетие в Еврозоната беше съвсем непрекъснато под мечтаните и ефикасни от икономическа позиция 2% годишна инфлация.
Десетки конференции, стотици стопански проучвания в последните години бяха отдадени на това – за какво в действителност инфлацията беше толкоз ниска. В този смисъл насочването на недоволството тъкмо към паричната, вместо към фискалната политика, сега е по-скоро голословно.
Какво може да се направи обаче в Европа и в Еврозоната?
На първо място е значимо да се разбере, че апелите централната банка да увеличи лихвените проценти с цел да успокои инфлацията!днес! демонстрират по-скоро недоумение на паричната политика и нейните резултати. Паричната политика работи с дълго и дълготрайно закъснение (a long and variable lag) върху икономическата интензивност и цените.
В еврозоната това закъснение е към година, година и половина. Това значи, че повишение на лихвените проценти в този момент ще повлияе през дълъг трансмисионен механизъм на инфлацията едвам след година, година и половина (накратко по-високите лихвени проценти ще доведат до по-ниско търсене на заеми, ще понижат капиталовата интензивност на компаниите, ще понижат потреблението на семействата, ще натиснат надолу цените на парцелите, всичко това ще докара до вторични резултати, и понижената икономическа интензивност ще се отрази при договарянето на заплатите и надлежно при ценообразуването от страна на компаниите – само че всичко това лишава много време като процес).
В този смисъл значим принцип за централните банки е да не реагират на промени, които те правят оценка като краткотрайни. Ако централната банка усеща, че има риск прекомерно доста и продължително да надвиши инфлационната си цел от 2% в средносрочен аспект – единствено тогава тя би трябвало да стартира интензивно да подвига лихвените проценти.
Концентрацията върху паричната политика сега е неправилна фиксация, която може да донесе повече вреди за жителите. Нужно е да се разбере, че прекомерно бързото повишение на лихвените проценти е нищо повече от прекъсване на икономическото възобновяване в неговия зародиш. Повишаването на лихвените проценти, с изключение на до понижаване на новите вложения и ползване, води до по-високи лихвени заплащания от страна на семействата и компаниите, които към този момент имат дълг. Голямата част от компаниите са минали през рецесията точно посредством взимане на заем – повишението на лихвените проценти за една компания се равнява на увеличение на нейните разноски – не по-различно от увеличение на разноските й за ток. В последна сметка част от тези нараснали месечни разноски може да се предадат и на крайните консуматори.
Какво може да се направи тогава?
Ако в действителност считаме, че стопанската система прегрява, и това способства за покачването на цените – тогава държавното управление през своята фискална политика може по принцип да вземе доста по-бързите ограничения. Аз персонално не считам, че сме достигнали този миг към момента. А в случай че фискалната политика остане експанзивна – т.е. помагаща на стопанската система – тя би трябвало да стане доста по-добре таргетирана единствено към тези, които имат потребност – компании от потърпевши браншове, както и във връзка с инфлацията да индексира единствено там, където се покриват обществени или базови потребности – ниските пенсии и обществените помощи, само че не всички заплащания. Ако тласъците се понижават това би трябвало да минава през по-ясно фокусиране върху най-нуждаещите се, защото общественият проблем в България продължава да бъде мъчително ясно изразен.
Безспорно е, че в даден миг ще би трябвало да се премине към нормализация на паричната политика и централните банки ще би трябвало да понижат тласъците към стопанската система. Въпросът тук е по какъв начин по най-фин метод това да се случи, без да торпилира така и така нежното възобновяване в Европа предвид на огромната неустановеност пред компаниите във връзка с пандемията. В икономическите среди спорим развълнувано по тези въпроси, използваме модели – теоретични и емпирични, с цел да търсим отговорите.
В сегашната обстановка те са извънредно предизвикателство, само че една от главните задания би трябвало да бъде и жителите да бъдат вярно осведомени по този проблем – а не да им бъдат предлагани ограничения, които в действителност ще им навредят, като преждевременното стягане на тласъците и надлежно удряне на спирачките на стопанската система.
Атанас Пеканов излезе с пост във Facebook. " Нека да не се занимаваме с жълтини и спекулации, а да се опитваме да приказваме за проблемите пред нас, пред страната ни ", написа Пеканов. И продължи със изчерпателен разбор на инфлацията и икономическата обстановка у нас.
Ето цялата позиция на Атанас Пеканов:
Нека да не се занимаваме с жълтини и спекулации, а да се опитваме да приказваме за проблемите пред нас, пред страната ни.
Един подобен проблем сега е инфлацията и ще ви споделя в едно дълго четиво малко от университетския спор по тематиката. В последните месеци в развитите страни инфлацията е на мъчително нараснали равнища, невиждани от много години.
Нормално е това да тормози жителите, защото ерозира покупателната им дарба и действителните им приходи, и по тази причина ще се опитам да дам малко светлина по този проблем, към този момент в ролята ми на специалист и макроикономист, изключително предвид на последните диспути, включително и на тазгодишната конференция на Американската икономическа асоциация (AEA). Темата е изключително значима и деликатна по исторически аргументи в България, само че би трябвало да опитваме да приказваме обективно точно по такива тематики, по които имаме терзания, тъй като другояче постоянно те биват представяни през една опростена призма, която може да ни даде единствено неверни решения.
Повишена инфлация като цяло беше предстояща през 2021, въпреки и не в подобен размер. Почти всички известни макроикономически теории щяха да плануват още преди 12 месеца увеличена инфлация (от преобладаващия сега нео-кейнсианизъм, през пояснения свързани с отклонението от капацитета на икономиката/максималната претовареност – т.е. свързани с възобновяване на икономическата интензивност от ниската база на спешната 2020, и до към този момент по-скоро остарелия типичен монетаризъм и визии, свързани с паричната маса).
Основните фактори зад подема в инфлацията през 2021 бяха:
- базовите резултати (фактът, че по време на локдауните през 2020 икономическата интензивност беше замразена, цените даже бяха понижени в някои браншове, и надлежно през 2021 се възвърнаха до предходните си пре-пандемични стойности)
- икономическото възобновяване, подтиквано от комбинацията от парична и фискална политика
- непредвидените разстройства в доставките по света, изключително от Азия към Северна Америка и Западна Европа, което докара даже до дефицит на редица артикули
- както и главният феномен – шоковото повишаване в цените на силата
Тези четири фактора са мотори на настоящите инфлационни трендове, като първите два бяха предстоящи, а развиването на последните два беше най-изненадващо и авторитетно като размер, и в същото време най-трудно за прогнозиране. Именно последните два придвижиха инфлацията надалеч над предстоящите стойности обаче в Европа и Съединени американски щати.
Продължава да има две разнообразни визии по тематиката – една композиция от причини, които споделят, че настоящата нараснала инфлация е единствено краткотраен феномен, и други причини, които сочат, че нарасналата инфлация ще се задържи. Доскоро множеството модели и икономисти по-скоро предричаха инфлацията да е краткотрайна - защото базовият резултат ще изчезне през 2022 (сравнението сред изключителната и наситена с локдауни 2020 и релативно естествената 2021), и защото имаше упования за усмиряване на енергийните цени и проблемите при доставките на артикули.
Прогнозирането на последните два фактора е извънредно мъчно – частично те зависят от геополитически фактори. При цените на силата се следиха исторически отклонения – най-хубавото резюме по тематиката може да намерите на блога на Adam Tooze. Малко са хората, които преди година с акуратност са планували развитията в цените на природния газ, на петрола и на втечнения газ (LNG), с цел да предлагат централните банки да затегнат своята парична политика за да обезвреждат покачването на цените. Това би било и контрапродуктивно – би било стъпка, с която преднамерено да се понижи икономическата интензивност като фактор вероятно способствуващ в обстановката за инфлацията, за да се балансира различен фактор – енергийните цени, които са изцяло отвън компетенциите на централната банка.
В общи линии това би означавало посредством централната банка да се понижи съвкупното търсене в стопанската система (по-високи лихви –> по-ниски вложения и по-ниско потребление) с цел да се излекува проблем, обвързван с прекомерно ниското предложение в стопанската система (на някои артикули и на евтина енергия).
Както във всички полемики, имаше и други гласове несъмнено, които предупреждаваха от опасности да не се прекали със стимулирането на стопанската система – че плануваните фискални и парични тласъци могат да бъдат прекомерно огромни, да покачат прекомерно икономическата интензивност и да „ прегреят “ стопанската система. Главният икономист на британската централна банка Анди Халдейн да вземем за пример предизвести, че прекомерно мощните парични и фискални тласъци могат да повлияят на дълготрайните упования за инфлация (нещо, което още не се е случило, пазарите не престават да считат, че инфлацията ще се успокои скоро).
Оливие Бланшар и Лари Съмърс предишния февруари предупреждаваха, че фискалният пакет на президента Байдън надвишава размера на рецесията и ще прегрее стопанската система на Щатите – предизвестие, което пост-фактум се оказа правилно, по тази причина и в Щатите понижават както големите фискалните тласъци (мерките за подкрепяне на бизнеса), по този начин и паричните тласъци от страна на Федералния запас.
Важно е обаче, че в тази рецесия разногласието не беше във връзка с това дали са нужни фискални и парични ограничения в помощ на стопанската система, а техния прецизен размер. В макроикономическата политика намирането на салдото постоянно е предизвикателство – и точно тук стоят страните в Европа сега, включително и България – дали сме прекалили със стимулирането на стопанската система и дали това способства за повишение на инфлацията в допълнение на това, което идва от другите три фактора – базовите резултати, енергийните цени и проблемите с доставките. Само в случай че това е по този начин, и умерено можем да отсъдим, че стопанската система ни се е върнала на капацитета си, че безработицата е задоволително ниска, макроикономическата политика на тласъци – която се състои от парична и фискална политика, може да стартира да се стяга.
Обвинението, че паричната политика е главен фактор за повишение на цените (чрез така наречен отпечатване на пари както споделят медийните коментатори – нещо, което не се случва от десетилетия на практика) е релативно несъстоятелно – банковите салда на централните банки се увеличаваха солидно през последните 10 години, лихвените проценти бяха извънредно ниски доста дълго, и това нямаше никакъв резултат върху инфлацията – тъкмо противоположното, тя за последното десетилетие в Еврозоната беше съвсем непрекъснато под мечтаните и ефикасни от икономическа позиция 2% годишна инфлация.
Десетки конференции, стотици стопански проучвания в последните години бяха отдадени на това – за какво в действителност инфлацията беше толкоз ниска. В този смисъл насочването на недоволството тъкмо към паричната, вместо към фискалната политика, сега е по-скоро голословно.
Какво може да се направи обаче в Европа и в Еврозоната?
На първо място е значимо да се разбере, че апелите централната банка да увеличи лихвените проценти с цел да успокои инфлацията!днес! демонстрират по-скоро недоумение на паричната политика и нейните резултати. Паричната политика работи с дълго и дълготрайно закъснение (a long and variable lag) върху икономическата интензивност и цените.
В еврозоната това закъснение е към година, година и половина. Това значи, че повишение на лихвените проценти в този момент ще повлияе през дълъг трансмисионен механизъм на инфлацията едвам след година, година и половина (накратко по-високите лихвени проценти ще доведат до по-ниско търсене на заеми, ще понижат капиталовата интензивност на компаниите, ще понижат потреблението на семействата, ще натиснат надолу цените на парцелите, всичко това ще докара до вторични резултати, и понижената икономическа интензивност ще се отрази при договарянето на заплатите и надлежно при ценообразуването от страна на компаниите – само че всичко това лишава много време като процес).
В този смисъл значим принцип за централните банки е да не реагират на промени, които те правят оценка като краткотрайни. Ако централната банка усеща, че има риск прекомерно доста и продължително да надвиши инфлационната си цел от 2% в средносрочен аспект – единствено тогава тя би трябвало да стартира интензивно да подвига лихвените проценти.
Концентрацията върху паричната политика сега е неправилна фиксация, която може да донесе повече вреди за жителите. Нужно е да се разбере, че прекомерно бързото повишение на лихвените проценти е нищо повече от прекъсване на икономическото възобновяване в неговия зародиш. Повишаването на лихвените проценти, с изключение на до понижаване на новите вложения и ползване, води до по-високи лихвени заплащания от страна на семействата и компаниите, които към този момент имат дълг. Голямата част от компаниите са минали през рецесията точно посредством взимане на заем – повишението на лихвените проценти за една компания се равнява на увеличение на нейните разноски – не по-различно от увеличение на разноските й за ток. В последна сметка част от тези нараснали месечни разноски може да се предадат и на крайните консуматори.
Какво може да се направи тогава?
Ако в действителност считаме, че стопанската система прегрява, и това способства за покачването на цените – тогава държавното управление през своята фискална политика може по принцип да вземе доста по-бързите ограничения. Аз персонално не считам, че сме достигнали този миг към момента. А в случай че фискалната политика остане експанзивна – т.е. помагаща на стопанската система – тя би трябвало да стане доста по-добре таргетирана единствено към тези, които имат потребност – компании от потърпевши браншове, както и във връзка с инфлацията да индексира единствено там, където се покриват обществени или базови потребности – ниските пенсии и обществените помощи, само че не всички заплащания. Ако тласъците се понижават това би трябвало да минава през по-ясно фокусиране върху най-нуждаещите се, защото общественият проблем в България продължава да бъде мъчително ясно изразен.
Безспорно е, че в даден миг ще би трябвало да се премине към нормализация на паричната политика и централните банки ще би трябвало да понижат тласъците към стопанската система. Въпросът тук е по какъв начин по най-фин метод това да се случи, без да торпилира така и така нежното възобновяване в Европа предвид на огромната неустановеност пред компаниите във връзка с пандемията. В икономическите среди спорим развълнувано по тези въпроси, използваме модели – теоретични и емпирични, с цел да търсим отговорите.
В сегашната обстановка те са извънредно предизвикателство, само че една от главните задания би трябвало да бъде и жителите да бъдат вярно осведомени по този проблем – а не да им бъдат предлагани ограничения, които в действителност ще им навредят, като преждевременното стягане на тласъците и надлежно удряне на спирачките на стопанската система.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ