Слънчеви зайчета и други зайци е сбирка от импресии, описващи

...
Слънчеви зайчета и други зайци е сбирка от импресии, описващи
Коментари Харесай

`Слънчеви зайчета и други зайци` вече на книжния пазар

" Слънчеви зайчета и други зайци " е колекция от импресии, описващи една младост, минала при започване на втората половина на двадесети век в България. Това е носталгичен взор към отлетялото време, ненавиждано по политически аргументи, само че в същото време и обичано поради неповторимите юношески години. От всеки ред лъха обич към този интервал от живота, който като всеки различен няма да се върне в никакъв случай.

Описаните истории са постоянно извънредно буйни, само че са пресъздадени с изтънчен и автентичен език. Тази стилна композиция е примесена с помитащ комизъм, който дебне от всеки абзац, даже тук-там, при които остроумие не може да се чака. А до момента в който устата на читателя е разтворена в необятна усмивка, изненадващо следват моменти, изпълнени с топлота и радушност, както и такива, подканващи към размисъл за непреходното в живота.

Интересно е да се прочете по какъв начин мощните духом са преодолели епохата, в която са се чувствали като в усмирителна риза, без да позволен младостта им да бъде ограбена. Това трансформира книгата във прослава на човешкия дух, който е в положение да откри път в мрака и без да сътрудничи на дявола.

Поради безпристрастността на ревюто - тук не става дума за парадайс или пъкъл, а за щастливо битие в тъмен затвор, поражда въпросът дали времето, в което се развива повествованието, е било положително или неприятно. Отговорът на този въпрос ще зависи обаче напълно от читателя. Един несъмнено ще каже: " Написано е в прав текст - било е извънредно ", а различен: " За да си претърпял толкоз наслада, би трябвало да е било доста хубаво ". А по какъв начин беше в действителност?

Откъс:

За циганката и листата.

За летящото куче,
което надделя татко ми.

За Дочка – селскостопанската
авиаторка, и ботушите?

Бях три-четиригодишен, когато една простуда ме принуди да вардя къщата. Слава Богу, в хола имаше един голям прозорец и когато ми станеше скучно, през него зяпах огромния пъстър свят. А това в действителност си заслужаваше, тъй като оттова се виждаше най-прекрасното нещо на света – моята градинка.

Беше късна есен, току преди да стартира зимата. Сутринта, за която става дума, беше студена и неприветлива. Ледена мъгла смразяваше гледката и неуютната? влага, примесена с пикантен пушек от комините, проникваше на всички места. Със сигурност не беше ден, в който благочестиви люде биха седнали на някоя скамейка, с цел да поиграят на „ Черен Петър “.

И аз надали щях да следя дълго този застрашителен пейзаж, в случай че там не присъстваше едно цветно леке, което сграбчи вниманието ми и към този момент не го пусна. По непонятен метод посредством него подсъзнателно възприемах хармонията на света, както и могъществото на естествените закони, които ръководят живота. Същевременно посредством това „ леке “ усещах силата, както и нищожността на човешкото създание. Разбира се, по това време не бях в положение да проумея тези понятия, само че магнетичната им същина ме беше обсебила и без да разбирам наличието им. Цветното леке беше една едра циганка на междинна възраст с шарена забрадка на главата и шарени шалвари. Безизразното? лице няма да не помни, до момента в който съм жив. Тя метеше пясъка с метла от клончета, а събраните листа тъпчеше в една странна лопата, чиято долна част представляваше малко ковчеже.

Жената вършеше работата си, без да бърза. Тя знаеше, че темпото на работата? няма да промени дължината на работния? ден, а също и че листата в градинката няма да свършат в никакъв случай. Като стигнеше до единия? край, тя започваше да мете от другия. Ден след ден, година след година. В моето схващане това беше „ нашата циганка от нашата градинка “ и в детските ми показа те бяха неразривно свързани, както и с люлките, пазача и пързалката.

Жената работеше с мудни, равномерни придвижвания и не преставаше да пуши. Спираше да мете единствено с цел да си свие идната цигара, и отново продължаваше. По лицето? не се виждаха никакви усеща, било наслада или скука. То излъчваше единствено увереността, че тя е пристигнала на този свят, с цел да мете листата в нашата градинка. И то тъкмо с тази метла и с тази странна лопата. Метлата оставяше дири по пясъка, които създаваха възприятие за ред и непорочност. Лесно се виждаше къде е пометено и къде още не. Жената пъхаше събраните листа в лопатата ковчеже и когато то биваше цялостно, го изтръскваше в един голям зелен сандък, който стоеше до тротоара. После се връщаше там, където беше престанала да мете, и продължаваше работата си. А когато и огромният сандък беше цялостен, започваше да прави една камара от листа на входа на градинката, която в моите очи добиваше размерите на цяла планина.

Понякога някой палеше купчината листа, евентуално с цел да се освободи входът на градинката, а е допустимо метачката сама да е правила това. Огънят имаше характерен мирис, който се разпознаваше отдалеко – единствено на горящите есенни листа беше разрешено да миришат по този начин. Това беше по-скоро димене, а пламък нормално въобще не се забелязваше – той се таеше надълбоко в листата, като да се криеше от студа. Затова пък пушекът се виждаше отдалеко. Той се виеше нависоко и караше минаващи наоколо дами заради нежеланието им да се умиришат да подрипват далеко и да кривят неблагоприятно напудрените си нослета. По-храбрите от тях пускаха и някоя „ инцидентна “ забележка от рода на: „ Не може ли да се внимава повече с този пушек, бе “ или „ Е, някои няма да се научат в никакъв случай “. Аз обаче обичах тази миризма и когато бях в градинката, стоях наоколо до горящите листа, гледах по какъв начин лютият пушек се вие по волята напразно и го душех като странна порода куче. Понякога по този начин се задавях от него, че колкото да дишах, и тогава бягах встрани.

Когато с някой другар играехме в градинката и бяхме сигурни, че никой не ни вижда (очевидно добре сме знаели, че активността ни не е богоугодна), отивахме до купчината листа и тътрехме краката си в нея. Три неща предизвикваха възторга ни при тази игра: първото беше металното ромолене на сухите листа. На второ място идваше удоволствието от обстоятелството, че подреждаме градинката – влачейки крайници в листата, ние ги разстилахме назад по пясъка, като по този метод сътрудничехме на циганката, само че в противоположен смисъл. А третото наслаждение, евентуално най-голямото, идваше от съзнанието, че вършим нещо неразрешено.

Дълго можех да виждам по какъв начин циганката мете листата и основава ред. Тази панорама изпълваше детското ми създание с задоволство и равновесие. Вероятно това е и повода, без значение че в този спомен нищо не е лъчезарно и не се смее, той да ми е по този начин безценен и всякога да ми се прищява да преживея същото още един път. А може мотив за това да е сантименталната нотка, присъща за моментите от живота, за които се знае, че няма да се повторят в никакъв случай – дамата несъмнено от дълго време не е сред живите, а в градинката вместо ярък пясък в този момент има противен, напукан от корените на дърветата асфалт. Пък и от дълго време не съм виждал някой да мете листа с метла от клончета. Вместо това наследниците на циганката преследват атрибутите на есента с вонящи бензинови уреди от едно място на друго, като подвигат звук до Бога. А от време на време даже наподобява, че намират смисъл в това свое начинание.

Сигурен съм за възрастта ми в този спомен, тъй като помня до каква степен стигах на пукнатия прозорец по това време. А наскоро ревизирах в интернет на какъв брой години са децата, които са толкоз високи. Пукнатината на прозореца пък я помня, тъй като помня и полета на парцаленото куче, когато счупи прозореца. Бяха може би шест-седем метра, което за едно парцалено куче е много положително достижение. След полета си то се намести в дупката, която единствено сътвори, и изглеждаше доста предостатъчно от резултата. Сравнително по-малко удовлетворен от това се оказа обаче татко ми, защото тогава му се наложи да замени местата на куче и счупено парче стъкло, заради което трябваше дълго да клечи пред прозореца. Тогава всички вкъщи разбрахме, че парцаленото куче, на което за целия полет бяха нужни единствено няколко секунди, е доста по-ловко от главата на фамилията ни. Но тъй като никой не се осмели да съпоставя качествата на гореспоменатите, въпросът дали кучето беше по-похватно, или татко ми не случи на добър ден в никакъв случай не се обясни.

За да не възникне в този момент неправилното усещане, че съм израснал в подслон за душевно смутени парцалени кучета с упоритости за хвърчене, ще прибавя, че при животното се касаеше за играчка на децата от фамилията и също така не полетя самo. То даже не беше изразило сходно предпочитание, а бе хвърлено от братовчедка ми. Тя беше най-голямото от трите деца, които в оня миг населявахме жилището, и с тази своя акция реши да покаже на брат ми и на мен, че на света има кучета, които умеят и да летят. А апропо по този начин даде и израз на благодарността си към брат ми за усърдието му да я нервира – изкуство, на което той посвети живота си, и този ден беше избрал нея за спаринг сътрудник. От това елементарно може да се направи изводът, че първичната дестинация на кучето не беше прозорецът, а главата на брат ми. Но тъй като той реши, че в този миг не желае да става писта за приземяване на парцалени кучета, взе, че се сниши. Тогава фамилната играчка, която към този момент беше приведена в положение на придвижване, от основаната инерция профуча над него и продължи полета си до непреодолимата последна точка на жилището ни в северозападна посока, а точно към гореспоменатия прозорец. И както в това време споделих, резултатът беше прозорец с вградено куче.

Има и още една детайлност, която е обвързвана със счупения прозорец. Поминък на огромна част от роднините ми са науката и изкуството. Вероятно това беше и повода мнозина от тях да имат забележително самочувствие, вследствие на което никой не се даваше елементарно и кучетата политаха относително бързо. Последиците от тази фамилна орис се подсилваха от философията на комунизма, който по това време към този момент се беше разплул върху страната сходно на починал великански октопод и задушаваше със зловонното си туловище всичко читаво, което не беше удушил преди този момент с пипалата си. Според тази философия животът на всички трябваше да бъде съпроводен от оптимални ограничения и страдания. Освен неналичието на артикули от първа нужда прозорец, джамджии и други услуги не се полагаха на поробените българи и всеки беше задължен да се оправя, както може.

Като последица от тази античовешка политика в едното помещение на жилището ни живееха вуйна ми и щерка?. В другото, което беше по-голямо, беше моето четиричленно семейство. А в третото, от което имахме крещяща потребност, наложително беше навряно едно непознато семейство чартърен – боен доктор и неговата брачна половинка Дочка, селскостопанска авиаторка. Последната носеше военна униформа и ботуши, които постоянно ставаха мотив за забележки от страна на майка ми и на вуйна ми. Двете евентуално са завиждали на нашата квартирантка за лъскавите? уреди за напредване, само че вместо да си признаят това, шумно обсъждаха аромата им. А по-късно се кикотеха мощно и доброволно. За старанието на двете сестри да разяснят на това семейство какъв брой по-добър ще стане животът му, в случай че напусне жилището ни, няма да описвам на висок глас, защото има неща, чието място е единствено зад фамилния зид.

Автор на " Слънчеви зайчета и други зайци " е Васил Стоин. Книгата се състои от 240 страници и може да бъде закупена на цена от 14 лева.
Източник: offnews.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР