Стихотворения от Хари Спасов
Скъпи читателю!
В днешното издание на приложението за литература, изкуство и просвета представяме поезията на Хари Спасов, който за първи път гостува на страниците на ДУМА.
Приятно четене.
Аз съм сълза
Аз съм фино зелено култуче
от сторъката остаряла асма.
Чакам дълго и страхливо се бозая,
да размина резитба добра.
Аз съм нежна и нежна издънка
от столетния габър мъчен.
Чувам брадвата чaтка и дрънка,
дано сухите клони умрат.
Аз съм бистра нетленна сълза
от живота родена, от дните.
Във очите на млада сърна
дето чака патрон от ловците.
Вълшебният покрив
Там надалеч, където е ярко
и мирише на прясно сено,
има къща, подпряла небето,
а до нея - зелено дърво.
Тя е остаряла, от тухли сурови,
подредени от мъжки ръце,
а на покрива щъркели нови
всяка пролет разперват криле.
Този покрив от моето детство
е магически червен капак.
Там под него е мойто завещание,
завещано от нощния мрак.
Там звездите играят на " дама ",
а луната до двайсет брои.
Десет бръмбара двама - по двама
маршируват на крайник до зори.
Наредени на дългите върви
осем чушки приказват на глас,
а по борови дървени стълби
се катери узрелият праз.
Там са моите детски фантазии,
от прозорчето скрито надничат.
Там духът ми свободен лети,
а таванът на сцена наподобява.
Длъжниците
Длъжник съм ти,
и ти си ми длъжница.
Длъжница си,
а аз съм ти дебитор.
Дължа ти капка любов,
а ти дължиш море.
Дължиш ми грам сърце,
а аз дължа по две.
Длъжник съм ти,
длъжница си ми ти.
Дължим и двамата,
изискуем сърце!
Зелените пътеки
Изгубих се в трептящите корони
на дърветата,
трансфорах се в зелено стръкче,
в зелено мислех
и в зелено помечтах.
Говорех с други клончета
за зелените планети.
Денят ми бе зелен,
нощта спокойна,
а бухалът до мен
ми бухаше за хората
изпод.
И така зелено всичко беше,
а облаците толкова близки.
Помахах им в зелено,
с цел да знаят, че ме има.
Да знаят, че загубен бях,
а се открих
в зелените пътеки на сърцето.
Къде си, Българийо?
Къде си, Дунаве тихи,
надолу течеш ли течеш.
Видя ли ти Ботева стиха?
Радецки видя ли? Мълчиш.
Къде си ти, Стара планино?
Под буки вековни растеш?
Къде си ти, моя Родино,
хайдути и спомен не щеш.
Къде си ти, Тракийо равна,
от българки месена пита.
И тъне, тъне в давност
заветът на Дельо комита.
Къде си, Пирин планино?
Войводите твои къде са?
А остарялото българско вино
на непознати гърла е любовница.
Българийо моя, къде си?
Къде са твойте деца?
Щом имаш Ботев и Левски,
ще пристигна за теб пролетта.
Не ни сочете
Не ни сочете с пръст, велможи!
И ние имаме сърца.
Не ни зачерквайте със кръст
и ние носим в себе си душа!
Не ни заплювайте, хулете,
какво, че ни опива бедността.
И ние идваме от вековете
и ние носим скрито Радостта.
Не ни подхвърляйте огризки!
Не сме сирачета! Не сме!
Далеч са благите ни близки,
надалеч зад седмото море.
Но ние носим святата им религия,
само че ние пазим техния завет,
че дори златото догаря,
а пламъкът в сърцето - Не!
Попитай сърцето си
Кога да решиш да починеш,
изтощен до гибел да се спреш.
Недей участта си проклинай!
Попитай! Ти пътя попитай.
Кога да посееш житoто
от зрънца по дребни от момент.
Недей да загърбваш положителното!
Земята! Земята попитай.
Кога да направиш хвърчило,
с него да литнеш и ти.
Недей се предавай унило!
Попитай! Небето попитай.
Кога да се влюбиш още веднъж,
още веднъж да имаш фантазии.
Недей се плаши да опиташ!
Попитай сърцето си ти!
Две девойки
Две девойки песнопойки,
две девойки дългокоси
в равнищата се спрели боси
до полегнали ръкойки.
Две девойки златокоси
ария мамина запели,
по какъв начин се хляба у дома носи.
Пели, пели и се смели,
по какъв начин заспали не разбрали.
От небето облак слязъл
и косите им отрязал.
С тях закичил си снагата
и побегнал над житата.
Две девойки песнопойки
сладко сладичко си спели
до полегнали ръкойки,
облак своеволен не видели.
Вземете ми всичко
Искате парите ми?
Нека.
Други ще изкарам.
Искате панелната дупка?
Нека.
Колиба от тръни ще свия.
Леглото ми желаете?
Нека.
Ще дремя на земята.
Дрехите също?
Нека.
Облак бял ще наметна.
Искате моята религия?
Моля?
Тогава ще викна!
Тогава ще кресна!
Ще падам,
ще ставам!
Напред ще ходя!
Ще стисна юмруци!
Без боязън ще ходя!
Ще чуе полето,
ще чуе града!
Вземете ми всичко,
хей така ви го давам.
Но вярата моя пазете!
За нея пребивавам!
За нея пламтя!
Тя кръст ми е тежък,
звездица в нощта.
Тя - болчица свидна,
пътечка в нощта.
За нея сирoта
бих лазел даже!
Бих сграбчил живота
даже да боли!
Вземете ми всичко.
Носете! Носете!
Там Горе едничко
парче одеяло,
ще апелирам от Господ!
И всичко, и всичко,
ще бъде начало.
ХАРИ СПАСОВ СПАСОВ е роден на 07.11.1967 година в град Берковицa. От дълги години живее, работи и твори в град Пловдив. Завършил е ВТУ " Св. Св. Кирил и Методий " през 1995 година със компетентност " История ". Негови творби са оповестени в редица списания и алманаси. Носител е на влиятелни литературни награди. Автор е на стихосбирката " Под вълшебния покрив " (2021), издателство " Коала Прес ". Негови стихотворения са превеждани на италиански. Член е на Съюза на българските създатели.
В днешното издание на приложението за литература, изкуство и просвета представяме поезията на Хари Спасов, който за първи път гостува на страниците на ДУМА.
Приятно четене.
Аз съм сълза
Аз съм фино зелено култуче
от сторъката остаряла асма.
Чакам дълго и страхливо се бозая,
да размина резитба добра.
Аз съм нежна и нежна издънка
от столетния габър мъчен.
Чувам брадвата чaтка и дрънка,
дано сухите клони умрат.
Аз съм бистра нетленна сълза
от живота родена, от дните.
Във очите на млада сърна
дето чака патрон от ловците.
Вълшебният покрив
Там надалеч, където е ярко
и мирише на прясно сено,
има къща, подпряла небето,
а до нея - зелено дърво.
Тя е остаряла, от тухли сурови,
подредени от мъжки ръце,
а на покрива щъркели нови
всяка пролет разперват криле.
Този покрив от моето детство
е магически червен капак.
Там под него е мойто завещание,
завещано от нощния мрак.
Там звездите играят на " дама ",
а луната до двайсет брои.
Десет бръмбара двама - по двама
маршируват на крайник до зори.
Наредени на дългите върви
осем чушки приказват на глас,
а по борови дървени стълби
се катери узрелият праз.
Там са моите детски фантазии,
от прозорчето скрито надничат.
Там духът ми свободен лети,
а таванът на сцена наподобява.
Длъжниците
Длъжник съм ти,
и ти си ми длъжница.
Длъжница си,
а аз съм ти дебитор.
Дължа ти капка любов,
а ти дължиш море.
Дължиш ми грам сърце,
а аз дължа по две.
Длъжник съм ти,
длъжница си ми ти.
Дължим и двамата,
изискуем сърце!
Зелените пътеки
Изгубих се в трептящите корони
на дърветата,
трансфорах се в зелено стръкче,
в зелено мислех
и в зелено помечтах.
Говорех с други клончета
за зелените планети.
Денят ми бе зелен,
нощта спокойна,
а бухалът до мен
ми бухаше за хората
изпод.
И така зелено всичко беше,
а облаците толкова близки.
Помахах им в зелено,
с цел да знаят, че ме има.
Да знаят, че загубен бях,
а се открих
в зелените пътеки на сърцето.
Къде си, Българийо?
Къде си, Дунаве тихи,
надолу течеш ли течеш.
Видя ли ти Ботева стиха?
Радецки видя ли? Мълчиш.
Къде си ти, Стара планино?
Под буки вековни растеш?
Къде си ти, моя Родино,
хайдути и спомен не щеш.
Къде си ти, Тракийо равна,
от българки месена пита.
И тъне, тъне в давност
заветът на Дельо комита.
Къде си, Пирин планино?
Войводите твои къде са?
А остарялото българско вино
на непознати гърла е любовница.
Българийо моя, къде си?
Къде са твойте деца?
Щом имаш Ботев и Левски,
ще пристигна за теб пролетта.
Не ни сочете
Не ни сочете с пръст, велможи!
И ние имаме сърца.
Не ни зачерквайте със кръст
и ние носим в себе си душа!
Не ни заплювайте, хулете,
какво, че ни опива бедността.
И ние идваме от вековете
и ние носим скрито Радостта.
Не ни подхвърляйте огризки!
Не сме сирачета! Не сме!
Далеч са благите ни близки,
надалеч зад седмото море.
Но ние носим святата им религия,
само че ние пазим техния завет,
че дори златото догаря,
а пламъкът в сърцето - Не!
Попитай сърцето си
Кога да решиш да починеш,
изтощен до гибел да се спреш.
Недей участта си проклинай!
Попитай! Ти пътя попитай.
Кога да посееш житoто
от зрънца по дребни от момент.
Недей да загърбваш положителното!
Земята! Земята попитай.
Кога да направиш хвърчило,
с него да литнеш и ти.
Недей се предавай унило!
Попитай! Небето попитай.
Кога да се влюбиш още веднъж,
още веднъж да имаш фантазии.
Недей се плаши да опиташ!
Попитай сърцето си ти!
Две девойки
Две девойки песнопойки,
две девойки дългокоси
в равнищата се спрели боси
до полегнали ръкойки.
Две девойки златокоси
ария мамина запели,
по какъв начин се хляба у дома носи.
Пели, пели и се смели,
по какъв начин заспали не разбрали.
От небето облак слязъл
и косите им отрязал.
С тях закичил си снагата
и побегнал над житата.
Две девойки песнопойки
сладко сладичко си спели
до полегнали ръкойки,
облак своеволен не видели.
Вземете ми всичко
Искате парите ми?
Нека.
Други ще изкарам.
Искате панелната дупка?
Нека.
Колиба от тръни ще свия.
Леглото ми желаете?
Нека.
Ще дремя на земята.
Дрехите също?
Нека.
Облак бял ще наметна.
Искате моята религия?
Моля?
Тогава ще викна!
Тогава ще кресна!
Ще падам,
ще ставам!
Напред ще ходя!
Ще стисна юмруци!
Без боязън ще ходя!
Ще чуе полето,
ще чуе града!
Вземете ми всичко,
хей така ви го давам.
Но вярата моя пазете!
За нея пребивавам!
За нея пламтя!
Тя кръст ми е тежък,
звездица в нощта.
Тя - болчица свидна,
пътечка в нощта.
За нея сирoта
бих лазел даже!
Бих сграбчил живота
даже да боли!
Вземете ми всичко.
Носете! Носете!
Там Горе едничко
парче одеяло,
ще апелирам от Господ!
И всичко, и всичко,
ще бъде начало.
ХАРИ СПАСОВ СПАСОВ е роден на 07.11.1967 година в град Берковицa. От дълги години живее, работи и твори в град Пловдив. Завършил е ВТУ " Св. Св. Кирил и Методий " през 1995 година със компетентност " История ". Негови творби са оповестени в редица списания и алманаси. Носител е на влиятелни литературни награди. Автор е на стихосбирката " Под вълшебния покрив " (2021), издателство " Коала Прес ". Негови стихотворения са превеждани на италиански. Член е на Съюза на българските създатели.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ