Д-р Тони Филипов, който не отговори на Макс Фриш |
Швейцарският драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има невероятна креативна орис – през годините работи като проектант, публицист, създател на критически студии и сюжети за филми. Като част от своите „ Дневници “ (1966 – 1971), Фриш разгласява поредност въпроси, групирани в няколко елементи. Всяка от тях полемизира избрана тематика – визията ни за нас самите, за човешкия жанр, мъжете, дамите и любовта, за хумора, за живота и гибелта.
Тони Филипов, доктор (1955 – 2021) е псевдоним на Стойко Тонев – учител по социология в Софийския университет, създател на уеб страницата „ Редута “, някогашен основен редактор на вестник „ Новинар “, зам. основен редактор в „ Монитор “ и „ Експрес “ и дълготраен създател на рубриката „ Из делниците на един вманиачен “ (2002 – 2021). Носител на специфичната премия на фондация „ Комунитас “ за „ персонален принос към самостоятелната публицистика “. Един от най-четените и обичани модерни български журналисти и политически сатирици.
Знам, че в случай че можеше, в този живот той би избрал да бъде дърводелец, или да речем - строител. Обичаше да майстори всякакви неща с ръцете си. Обичаше да усеща сладката отмалялост в края дневно, прекаран напълно на крайник. Обичаше да види и пипне сътвореното, да усети твърдостта му. Да се опре на него.
Но по този начин се случи, че цялостен живот дялаше не дърво и камък, а думи. А те думите, не можеш да ги пипнеш и уловиш. Изпадат като семки, завити с фунийка от вестник – тази неделя нов, идната - към този момент пропуснат. И в края на деня, ставаше изтощен от креслото, палеше цигара и се чудеше на този собствен шанс – да си вади хляба с най-неуловимото, най-безплътното – думите.
Ако можеше, щеше да живее в къща на село с огромен зелен двор. Щеше всяка заран на разсъмване да пие кафето си извън, да чака слънцето да разлее великолепието си, а птиците да се надпреварват да му вършат метани.
Но по този начин се случи, че прекара огромна част от живота си в града. И природата към него се свеждаше до няколкото саксии с цветя, които грижливо отглеждаше на балкона си. Заравяше пръсти в пръстта и си мислеше за полето.
Ако можеше, щеше да живее в прелестно усамотение и доста безмълвие. Но по този начин се случи, че трябваше да изпише и изговори доста приказки и името му го трансформира в ярка обществена фигура.
Ако можеше, щеше да е просто Стойко Тонев. Но по този начин се случи, че стана Тони Филипов, доктор.
Използваните в този текст фрагменти са от едно неведнъж започвано, само че останало незавършено изявление по въпросите, заложени от Макс Фриш. Защото измежду нещата, които доктор Филипов умееше, бе и това до последно да се бори с изкушението да приказва за самия себе си.
За себе си
Когато ни е основал, Господ е заложил ориста ни в нашия темперамент. И ни е хвърлил в дълбокото. Аз нямах различен късмет в този живот с изключение на воля и темперамент. Тръгнал съм от село, с обучение за шлосер. Всичко дължа на волята и характера си, колкото и да не е доста. Упоритостта е единственото ми качество, което сигурно заслужава възторженостти. Реша ли нещо, няма човек или мощ, които да ме спрат...
С годините се понаучих да обуздавам силата и да не контузвам другите. Понякога бъркам, само че в никакъв случай не го върша съзнателно. В живота си не съм сторил зло на никого, безусловно на никого...
Истината е, че съм здрава селска изработка. Мога, да вземем за пример, да оправя едно агне от – до, а то си е през целия ден игра! Само не заколвам, въпреки на село това да е всекидневие. Никога не съм заколвал животно. Дядо ми не колеше и ми го съобщи и на мен. Но по-късно – одиране, разчистване, превръщане на червата, (защото дроб сърма без чревца е нула, кръгла нула), попарване на шкембето - толкоз обичам да го върша. За доста хора това надали е фантазия, само че в моите рустикални показа за о̀правен мъж, това е значимо. Аз съм израснал с това, дядо ми ме е учил от дете още. И обичам да го върша. Което не ме трансформира във вандал, не ли...
Когато доктор Филипов готви, след него не остава нищо за миене. Когато сервира яденето, всички тигани и тенджери са към този момент измити. Ненавиждам умивалници, цялостни с мръсни съдове. Ненавиждам всичко мръсно...
Обичам да ставам рано. Обичам изгревите. Небето е чисто. Облаците през прозореца са тънки, потопени по краищата в гълъбово сиво и розово. Слънцето се подвига дружно с мен...
В делниците се усещам по-добре и по-уверен. Празниците ме объркват и постоянно натъжават...
Не, не ме е боязън от нищо. Може да съм самоуверен, само че това е истината. Само от себе си се опасявам - от нервния си „ ифрит “ темперамент, от панагюрската ми тънкообидност, която се възпалява и от най-малкия мотив. Аз съм занаятчия на изработката на слонове. Направо и без муха ги върша...
Има в мен една тъмна и разрушителна страна, която постоянно се надига и търси болката и страданието, с цел да покаже какъв брой е мощна. В душата ми се надига някаква чернилка, която е подготвена да опустоши всичко. Понякога я изпускам от надзор тази моя мрачна същина и тя може да убие всичко.... Предизвиквам бездната. Търся болката, с цел да я победя, с цел да й покажа кой командва парада. И самичък си предизвиквам доста премеждия, само че не мога да се трансформира. Това е звярът в мен, който не може да бъде погубен. Ще си го храня до гроб. Но съм се заклел скрито пред себе си да завърша живота си каго пич, каквото и да ми коства това...
Аз в действителност съм безопасен. Не спекулирам с нищо от себе си. И с възприятието си за комизъм не спекулирам, нито пък със познания се пробвам да светя. Нищо! Просто съм един „ непретенциозен талант “...
Големият метафизичен въпрос към доктор Филипов в действителност е: Дали, в случай че не беше подобен, щеше да е подобен?
За писането, за музиката, за книгите
Толкова години към този момент пиша за живота, който ни живее, че съвсем няма тематика, по която да не съм споделил нещо. И от време на време се изтъквам. Е, от време на време даже на драго сърце, само че не мисля, че е огромен грах, не ли...
Не осъждам никого. Просто не си сътворявам кумири и дребни кумирчета. Така съм организиран. Опитвам се да схвана хората такива, каквито са. Опитвам се и себе си да опознавам. И в двата случая не оставам удовлетворен от наученото. Та не осъждам и нямам право... Но не мога да си показва по какъв начин образован човек може да влезе в ролята на апологет на жив човек...
Много надарени създатели стават жертва на метафорите и хиперболите си. Те им изяждат смисъла. Защото главната им грижа към този момент не е какво ще кажат, а по какъв начин ще го накъдрят... Знам какво приказвам, тъй като то е персонално изстрадано. Тази борба постоянно я повеждам и вътре в мен. И, грях ми на душата, само че се е случвало да жертвам смисъла поради някой хубав израз. Това от време на време е по-силно от създателя. Но пък е редно да има и някакви дребни отклонения - да спрем за малко и да се полюбуваме на гледката/смешката...
Да пишеш, да работиш, в случай че не си талант, не е нищо друго, с изключение на да убиваш времето с машинация. Измамата, че вършиш нещо потребно...
Моят другар Селин споделя и аз му имам вяра: Човек не се бои задоволително от думите… Човек не се бои от думите и го сполетява неволя...
В моите „ отшелнически години “ музиката ми основава един прелестен, измамлив, персонално мой свят...Книгите и музиката! На тях дължа това, че още съм жив и естествен. Музиката обаче може да ме натъжава, да ме разстройва, да ме прави мощно обезпокоителен... Явно повода е в мен, аз по този начин я претърпявам. Просто тъй като в музиката усещам най-силно това, което ми липсва в живота...
Любовта и музиката са едноячни близнаци. Има песни, които са донесли повече бебета, в сравнение с всички ин витро стратегии по целия свят.
За живота и за индивидите
Човек като шпаклова, има доста време за мислене...
Всеки упорит и самокритичен човек завършва живота си на минус - счита, че не е постигнал нищо, че се е провалил. Аз също считам по този начин (това не е поза). На всеки човек нещо не му доближава, нещо не е съумял да реализира. И, тъй като смисълът на живота не ни е прочут, единственото, което знаем е, че имаме дълга да се възпроизвеждаме и да го продължим – да сътворяваме деца, да ги има на този свят и да са по-чудесни от нас...
Аз персонално доста се опасявам, че човек най-точно се разпознава с това, с което се бори. На Прасето му харесва да се бориш с него. Искам да кажа, че с годините помъдрях и към този момент знам, че времето ни е премерено и би трябвало да избираме борбите, в които се хвърляме. Нямаме време и сили за всички борби...
Не можеш да победиш тревата. Тя постоянно побеждава и остава от горната страна. Колкото пъти мина около гробища, толкоз пъти се увещавам, че е по този начин. Но съм възпитаван и просветен да мисля, че интелигентният човек би трябвало наложително да мисли за бъдещето... Обаче, както споделяше един мой другар (настолен), към този момент съм на години, на които мога да си разреша да пикая на бъдещето.
Човек не може да заповядва на желанията си. Може да ги отсрочва, само че те постоянно си отмъщават...
Както споделя доктор Филипов, следвайки Камю, би трябвало да се научим да страдаме равномерно, не трябва по доста едновременно. То и щастието би трябвало да се употребява деликатно, тъй като ориста е триръка - с една ръка дава, с две взема. И тъкмо, когато си мислим, че сме щастливи, ние в действителност изковаваме бъдещата си болежка. Май Толстой бе споделил - щастието е притча, нещастието – роман...
Понякога човек няма защо друго да се хване с изключение на за себе си (в превод от латински " какъвто си го извършите, подобен ще го ползвате " )...
В живота е значим резултатът. Добрите намерения са единствено смекчаващо виновността събитие и то не постоянно...
Голямата подигравка и насмешка в този живот е това, че таман се научиш и то свършило. И освен с живота е по този начин. Със секса, да вземем за пример, е същото..
Докторът е възрастен и умен и добре знае какъв брой неща може да пропусне в този живот човек, който чака втора покана...
За умните хора две точки са линия...
Реализъм е да си признаеш, че падаш. Позитивизъм е да си въобразяваш, че летиш. И в двата случая ще тупнеш, само че прекарванията по пътя ще са разнообразни. Затова някои неточности са по-важни от вярно казаните неща...
За мъжете, за дамите, за любовта
Не желая да съм мъдрец, нито влъхва, нито нищо сходно... Нямам време към този момент да разпадам светлината на съставните ѝ елементи. И не желая. Искам нещо доста по-просто. Искам да съм мъж на място. Колкото и докъдето е допустимо...
Един мъж, достигнал зрялост, може да мине и без яйца, само че единствено с яйца не може... За Великден приказвам...
Жените лъжат по-хубаво. И от тук един интелигентен мъж може да си направи някои умни заключения за дамата. Ако не го мързи, де...
Във „ великото противостоене “ с дамите, либидото е едно от най-крехките и деликатни неща в мъжа...
Само простаците си мислят, че знаят повече от дамите за секса.
Да си жена е доста по-сложно от това да пишкаш клекнал. Това е изкуството да общуваш с мъжа по метод, който го кара да лети…
А, в случай че би трябвало да съм сериозен, тъй като не постоянно би трябвало – доста мъчно е да се обяснят нещата, които Бог е основал единствено да се усещат. Например, с цел да кажат " обичам те " индианците от племето яномами от поречието на Амазонка, споделят " Я пихи иракема ", което значи " Заразен съм със съществото ти " - парченце от теб е влезнала в мен и там живее и пораства...
Да обичаш е свещенодействие! Никой и в никакъв случай не знае за какво! Защо не обичаш един, а обичаш различен. Няма пояснение. И по-добре.
Защото там, където има пояснения, няма обич...
На този свят би трябвало да имаш един човек, с цел да имаш доста други хора. Нямаш ли един, светът просто не съществува. Не знам дали има нещо, което може да се добави към това, без да стане кич...
Светът е това, което си въбразяваме, че е светът. Любовта и обичаният човек са такива, каквито сме си ги измислили. А ние си ги измисляме тъкмо по същия метод, по който си измисляме и боговете – по собствен облик и сходство. Те са победа на илюзиите на сърцето над трезвостта на мозъка. Банално и тривиално правилно.
Трябва да се довериш на любовта. Да затвориш очи и да вярваш, че можеш да вървиш по вода. И че Тя в последния миг ще размишления и вместо със зъбки, ще те поеме с устни.
Аз постоянно съм бил малко бавноразвиващ се. Казвам го без поза. Стигам до значими истини, по-дълбоки, в сравнение с множеството хора могат да доближат, само че по-късно от тях…
И с истината за любовта е по този начин. Трябваше да минат доста години, с цел да схвана, че има три значими условия за любовта: да я срещнеш, да я познаеш, да ѝ се подчиниш. Защото, не помня дали съм го чел или съм си го измислил, само че в Рая пускат единствено хора, които са обичали.
Всеки на тази земя е нечий пропуск за Рая... Това е, друго няма!
Тони Филипов, доктор
ПС
Дано през днешния ден в Рая грее същото кипнало тракийско слънце, сакъзчетата цъфтят до лудост, а рибата скача из сребърните вирове и чака едно пораснало момче с навити крачоли да я улови с голи ръце и занесе на майка си.
Този текст се разгласява със единодушието на фамилията на Стойко Тонев, за което откровено благодарим.
Тони Филипов, доктор (1955 – 2021) е псевдоним на Стойко Тонев – учител по социология в Софийския университет, създател на уеб страницата „ Редута “, някогашен основен редактор на вестник „ Новинар “, зам. основен редактор в „ Монитор “ и „ Експрес “ и дълготраен създател на рубриката „ Из делниците на един вманиачен “ (2002 – 2021). Носител на специфичната премия на фондация „ Комунитас “ за „ персонален принос към самостоятелната публицистика “. Един от най-четените и обичани модерни български журналисти и политически сатирици.
Знам, че в случай че можеше, в този живот той би избрал да бъде дърводелец, или да речем - строител. Обичаше да майстори всякакви неща с ръцете си. Обичаше да усеща сладката отмалялост в края дневно, прекаран напълно на крайник. Обичаше да види и пипне сътвореното, да усети твърдостта му. Да се опре на него.
Но по този начин се случи, че цялостен живот дялаше не дърво и камък, а думи. А те думите, не можеш да ги пипнеш и уловиш. Изпадат като семки, завити с фунийка от вестник – тази неделя нов, идната - към този момент пропуснат. И в края на деня, ставаше изтощен от креслото, палеше цигара и се чудеше на този собствен шанс – да си вади хляба с най-неуловимото, най-безплътното – думите.
Ако можеше, щеше да живее в къща на село с огромен зелен двор. Щеше всяка заран на разсъмване да пие кафето си извън, да чака слънцето да разлее великолепието си, а птиците да се надпреварват да му вършат метани.
Но по този начин се случи, че прекара огромна част от живота си в града. И природата към него се свеждаше до няколкото саксии с цветя, които грижливо отглеждаше на балкона си. Заравяше пръсти в пръстта и си мислеше за полето.
Ако можеше, щеше да живее в прелестно усамотение и доста безмълвие. Но по този начин се случи, че трябваше да изпише и изговори доста приказки и името му го трансформира в ярка обществена фигура.
Ако можеше, щеше да е просто Стойко Тонев. Но по този начин се случи, че стана Тони Филипов, доктор.
Използваните в този текст фрагменти са от едно неведнъж започвано, само че останало незавършено изявление по въпросите, заложени от Макс Фриш. Защото измежду нещата, които доктор Филипов умееше, бе и това до последно да се бори с изкушението да приказва за самия себе си.
За себе си
Когато ни е основал, Господ е заложил ориста ни в нашия темперамент. И ни е хвърлил в дълбокото. Аз нямах различен късмет в този живот с изключение на воля и темперамент. Тръгнал съм от село, с обучение за шлосер. Всичко дължа на волята и характера си, колкото и да не е доста. Упоритостта е единственото ми качество, което сигурно заслужава възторженостти. Реша ли нещо, няма човек или мощ, които да ме спрат...
С годините се понаучих да обуздавам силата и да не контузвам другите. Понякога бъркам, само че в никакъв случай не го върша съзнателно. В живота си не съм сторил зло на никого, безусловно на никого...
Истината е, че съм здрава селска изработка. Мога, да вземем за пример, да оправя едно агне от – до, а то си е през целия ден игра! Само не заколвам, въпреки на село това да е всекидневие. Никога не съм заколвал животно. Дядо ми не колеше и ми го съобщи и на мен. Но по-късно – одиране, разчистване, превръщане на червата, (защото дроб сърма без чревца е нула, кръгла нула), попарване на шкембето - толкоз обичам да го върша. За доста хора това надали е фантазия, само че в моите рустикални показа за о̀правен мъж, това е значимо. Аз съм израснал с това, дядо ми ме е учил от дете още. И обичам да го върша. Което не ме трансформира във вандал, не ли...
Когато доктор Филипов готви, след него не остава нищо за миене. Когато сервира яденето, всички тигани и тенджери са към този момент измити. Ненавиждам умивалници, цялостни с мръсни съдове. Ненавиждам всичко мръсно...
Обичам да ставам рано. Обичам изгревите. Небето е чисто. Облаците през прозореца са тънки, потопени по краищата в гълъбово сиво и розово. Слънцето се подвига дружно с мен...
В делниците се усещам по-добре и по-уверен. Празниците ме объркват и постоянно натъжават...
Не, не ме е боязън от нищо. Може да съм самоуверен, само че това е истината. Само от себе си се опасявам - от нервния си „ ифрит “ темперамент, от панагюрската ми тънкообидност, която се възпалява и от най-малкия мотив. Аз съм занаятчия на изработката на слонове. Направо и без муха ги върша...
Има в мен една тъмна и разрушителна страна, която постоянно се надига и търси болката и страданието, с цел да покаже какъв брой е мощна. В душата ми се надига някаква чернилка, която е подготвена да опустоши всичко. Понякога я изпускам от надзор тази моя мрачна същина и тя може да убие всичко.... Предизвиквам бездната. Търся болката, с цел да я победя, с цел да й покажа кой командва парада. И самичък си предизвиквам доста премеждия, само че не мога да се трансформира. Това е звярът в мен, който не може да бъде погубен. Ще си го храня до гроб. Но съм се заклел скрито пред себе си да завърша живота си каго пич, каквото и да ми коства това...
Аз в действителност съм безопасен. Не спекулирам с нищо от себе си. И с възприятието си за комизъм не спекулирам, нито пък със познания се пробвам да светя. Нищо! Просто съм един „ непретенциозен талант “...
Големият метафизичен въпрос към доктор Филипов в действителност е: Дали, в случай че не беше подобен, щеше да е подобен?
За писането, за музиката, за книгите
Толкова години към този момент пиша за живота, който ни живее, че съвсем няма тематика, по която да не съм споделил нещо. И от време на време се изтъквам. Е, от време на време даже на драго сърце, само че не мисля, че е огромен грах, не ли...
Не осъждам никого. Просто не си сътворявам кумири и дребни кумирчета. Така съм организиран. Опитвам се да схвана хората такива, каквито са. Опитвам се и себе си да опознавам. И в двата случая не оставам удовлетворен от наученото. Та не осъждам и нямам право... Но не мога да си показва по какъв начин образован човек може да влезе в ролята на апологет на жив човек...
Много надарени създатели стават жертва на метафорите и хиперболите си. Те им изяждат смисъла. Защото главната им грижа към този момент не е какво ще кажат, а по какъв начин ще го накъдрят... Знам какво приказвам, тъй като то е персонално изстрадано. Тази борба постоянно я повеждам и вътре в мен. И, грях ми на душата, само че се е случвало да жертвам смисъла поради някой хубав израз. Това от време на време е по-силно от създателя. Но пък е редно да има и някакви дребни отклонения - да спрем за малко и да се полюбуваме на гледката/смешката...
Да пишеш, да работиш, в случай че не си талант, не е нищо друго, с изключение на да убиваш времето с машинация. Измамата, че вършиш нещо потребно...
Моят другар Селин споделя и аз му имам вяра: Човек не се бои задоволително от думите… Човек не се бои от думите и го сполетява неволя...
В моите „ отшелнически години “ музиката ми основава един прелестен, измамлив, персонално мой свят...Книгите и музиката! На тях дължа това, че още съм жив и естествен. Музиката обаче може да ме натъжава, да ме разстройва, да ме прави мощно обезпокоителен... Явно повода е в мен, аз по този начин я претърпявам. Просто тъй като в музиката усещам най-силно това, което ми липсва в живота...
Любовта и музиката са едноячни близнаци. Има песни, които са донесли повече бебета, в сравнение с всички ин витро стратегии по целия свят.
За живота и за индивидите
Човек като шпаклова, има доста време за мислене...
Всеки упорит и самокритичен човек завършва живота си на минус - счита, че не е постигнал нищо, че се е провалил. Аз също считам по този начин (това не е поза). На всеки човек нещо не му доближава, нещо не е съумял да реализира. И, тъй като смисълът на живота не ни е прочут, единственото, което знаем е, че имаме дълга да се възпроизвеждаме и да го продължим – да сътворяваме деца, да ги има на този свят и да са по-чудесни от нас...
Аз персонално доста се опасявам, че човек най-точно се разпознава с това, с което се бори. На Прасето му харесва да се бориш с него. Искам да кажа, че с годините помъдрях и към този момент знам, че времето ни е премерено и би трябвало да избираме борбите, в които се хвърляме. Нямаме време и сили за всички борби...
Не можеш да победиш тревата. Тя постоянно побеждава и остава от горната страна. Колкото пъти мина около гробища, толкоз пъти се увещавам, че е по този начин. Но съм възпитаван и просветен да мисля, че интелигентният човек би трябвало наложително да мисли за бъдещето... Обаче, както споделяше един мой другар (настолен), към този момент съм на години, на които мога да си разреша да пикая на бъдещето.
Човек не може да заповядва на желанията си. Може да ги отсрочва, само че те постоянно си отмъщават...
Както споделя доктор Филипов, следвайки Камю, би трябвало да се научим да страдаме равномерно, не трябва по доста едновременно. То и щастието би трябвало да се употребява деликатно, тъй като ориста е триръка - с една ръка дава, с две взема. И тъкмо, когато си мислим, че сме щастливи, ние в действителност изковаваме бъдещата си болежка. Май Толстой бе споделил - щастието е притча, нещастието – роман...
Понякога човек няма защо друго да се хване с изключение на за себе си (в превод от латински " какъвто си го извършите, подобен ще го ползвате " )...
В живота е значим резултатът. Добрите намерения са единствено смекчаващо виновността събитие и то не постоянно...
Голямата подигравка и насмешка в този живот е това, че таман се научиш и то свършило. И освен с живота е по този начин. Със секса, да вземем за пример, е същото..
Докторът е възрастен и умен и добре знае какъв брой неща може да пропусне в този живот човек, който чака втора покана...
За умните хора две точки са линия...
Реализъм е да си признаеш, че падаш. Позитивизъм е да си въобразяваш, че летиш. И в двата случая ще тупнеш, само че прекарванията по пътя ще са разнообразни. Затова някои неточности са по-важни от вярно казаните неща...
За мъжете, за дамите, за любовта
Не желая да съм мъдрец, нито влъхва, нито нищо сходно... Нямам време към този момент да разпадам светлината на съставните ѝ елементи. И не желая. Искам нещо доста по-просто. Искам да съм мъж на място. Колкото и докъдето е допустимо...
Един мъж, достигнал зрялост, може да мине и без яйца, само че единствено с яйца не може... За Великден приказвам...
Жените лъжат по-хубаво. И от тук един интелигентен мъж може да си направи някои умни заключения за дамата. Ако не го мързи, де...
Във „ великото противостоене “ с дамите, либидото е едно от най-крехките и деликатни неща в мъжа...
Само простаците си мислят, че знаят повече от дамите за секса.
Да си жена е доста по-сложно от това да пишкаш клекнал. Това е изкуството да общуваш с мъжа по метод, който го кара да лети…
А, в случай че би трябвало да съм сериозен, тъй като не постоянно би трябвало – доста мъчно е да се обяснят нещата, които Бог е основал единствено да се усещат. Например, с цел да кажат " обичам те " индианците от племето яномами от поречието на Амазонка, споделят " Я пихи иракема ", което значи " Заразен съм със съществото ти " - парченце от теб е влезнала в мен и там живее и пораства...
Да обичаш е свещенодействие! Никой и в никакъв случай не знае за какво! Защо не обичаш един, а обичаш различен. Няма пояснение. И по-добре.
Защото там, където има пояснения, няма обич...
На този свят би трябвало да имаш един човек, с цел да имаш доста други хора. Нямаш ли един, светът просто не съществува. Не знам дали има нещо, което може да се добави към това, без да стане кич...
Светът е това, което си въбразяваме, че е светът. Любовта и обичаният човек са такива, каквито сме си ги измислили. А ние си ги измисляме тъкмо по същия метод, по който си измисляме и боговете – по собствен облик и сходство. Те са победа на илюзиите на сърцето над трезвостта на мозъка. Банално и тривиално правилно.
Трябва да се довериш на любовта. Да затвориш очи и да вярваш, че можеш да вървиш по вода. И че Тя в последния миг ще размишления и вместо със зъбки, ще те поеме с устни.
Аз постоянно съм бил малко бавноразвиващ се. Казвам го без поза. Стигам до значими истини, по-дълбоки, в сравнение с множеството хора могат да доближат, само че по-късно от тях…
И с истината за любовта е по този начин. Трябваше да минат доста години, с цел да схвана, че има три значими условия за любовта: да я срещнеш, да я познаеш, да ѝ се подчиниш. Защото, не помня дали съм го чел или съм си го измислил, само че в Рая пускат единствено хора, които са обичали.
Всеки на тази земя е нечий пропуск за Рая... Това е, друго няма!
Тони Филипов, доктор
ПС
Дано през днешния ден в Рая грее същото кипнало тракийско слънце, сакъзчетата цъфтят до лудост, а рибата скача из сребърните вирове и чака едно пораснало момче с навити крачоли да я улови с голи ръце и занесе на майка си.
Този текст се разгласява със единодушието на фамилията на Стойко Тонев, за което откровено благодарим.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ