`Сърцееда, ненаситна като ламя и неуморна като дървояд` – Бойка Асиова отговаря на Макс Фриш |
Швейцарският драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има невероятна креативна орис – през годините работи като проектант, публицист, създател на критически студии и сюжети за филми. Популярни в България са романите му „ Щилер “ и „ Хомо Фабер “, както и комедията „ Дон Жуан или любовта към геометрията “.
Като част от своите „ Дневници “ (1966 – 1971), Фриш разгласява поредност въпроси, групирани в няколко елементи. Всяка от тях полемизира избрана тематика – човешкия жанр, брака, вярата, хумора, парите, другарството, родината, собствеността и гибелта.
Бойка Асиова е родена през 1945 година в „ континента Разлог “. По обучение е инженер, само че светът я познава най-много като създател на романи и сборници с разкази (сред тях „ Яловата вдовица “, „ Вълчицата излиза по здрач “, „ Мъжко можене “ „ Рецепта за камбана “), както и на публицистични и документални филми (Жалба по Гоце “, „ Между люлката и гроба “, „ Курбан на Илинден “ и други ). Отскоро в книжарниците е най-новият ѝ разказ „ Роден на Великден “.
Като всяка българска баба Бойка Асиова има вяра в съществуването на съвършени човешки същества – това е внучката Леа, с която измислят истории и вършат книжки с телбод. Често обаче дава отговор на въпросите ми с думи, които е запомнила от своята лична майка и баба. Така нишката на времето и тематиките в този диалог се усукват и оплитат. Къде го чукаш, къде се пука това изявление!
Убедена ли сте, че Ви интересува ориста на човечеството, откакто Вие и всичките Ви обичани хора към този момент няма да са сред живите?
Няма да отговоря на този въпрос и ще обясня за какво. Веднъж попитах един мой воин, който бе на 90 и недостатък години, дали го е боязън от гибелта. Отвърна ми: „ Ако някой ти рече, че не го е боязън – лъже те. “ Аз към този момент съм се запътила към тази възраст. То човек като стартира да чисти в телефона си номерата на умряли приятели… Обаче още не се опасявам. С моята смъртност съм наясно. Но не мога да се помиря, че децата ми са смъртни. Затова не давам отговор на въпроси за далечното бъдеще. И не чета фантастика. А когато попадна на публикация за живота през 2040 година или 2050 година, без да желая преброявам на какъв брой години ще са тогава моите хора.
Защо хората, които умират, не плачат?
Не знам дали е по този начин. Знам, че Ивайло Петров написа, май в „ Преди да се родя и по-късно “, че раждането, сексът и гибелта са грозни и по тази причина най-често се случват през нощта, на мрачно. А за него Радичков споделяше, че е умен като дракон.
Бихте ли вдъхвали подправена вяра на обречен на смърт човек?
Не ми се е налагало. Представяте ли си по какъв начин ме е пощадила ориста? На мен в ръцете ми не е умирал още никой. Но съм склонна да приема такава неистина. По думите на различен мой воин, това е благочестива машинация – да облекчиш края на тялото и душата да си тръгне успокоена и оплакана.
Не знам дали знаете какъв брой мощна е традицията на недоволството по нашите земи. Ние имаме оплакваческа школа по-силна от сватбарската. В последния ми разказ „ Роден на Великден “ една от песните, с които дамите оплакват Гоце Делчев, я измислих сама. Гоце, към този момент мъртъв, лежи ничком 24 часа в село Баница, Серско, лобното му място. Никой не смее да жугне от къщите. Но дамите се престрашават. Това е женска работа - отиват, довличат натрупа му до Баничанска река и го помиват, както си му е редът. Преобличат го с бяла риза и го оплакват. „ Ле-ле Гоце, ле-ле рожбо кукушка! Ка ке те майка прежали? Ка ке те баща не помни? “
Тази моя ария повтаря мелодиката на недоволството, която познавам от дете. Когато бях дребна, имахме една съседка баба Мичья. Тя бе приета оплаквачка в махалата. Канеха я на всички места, тъй като умееше по този начин да опише ориста на умрелия, че докарваше цялата аудитория до рев. А като се върнеше от заравяне, идваше при баба ми и започваше да разправя – по какъв начин мъртвецът не бил облечен добре, по какъв начин цветята в ковчега не били подредени, по какъв начин снахата не е плакала. Това съм го слушала безчет пъти и няма по какъв начин да избягам от него. Аз съм артикул на тази джука традиция. Хората тогава обговаряха живота си. Големи фамилии, общуването с комшиите непрекъснато. Преживяваха и суша, и градуша дружно. Женеха се, раждаха и се погребваха. Имаха стока, деца, рода. Идваха майстори за едно друго в къщата им. Одумваха се, от време на време се караха. Работеха безкрай. Делници, на места празници. Животът подобен, какъвто е, се случваше пред очите ми.
В този живот в случай че обичате някого, бихте ли предпочели той да почине преди Вас, с цел да поемете Вие страданието от загубата?
Страх ме е да го мисля. От моите житейски наблюдения, когато мъж остане самичък, той напряко се сгромолясва. Проличава му още на идващия ден. Сама, дамата все някак се оправя. Моят татко умря ужасяващо млад – на 54 година Тогава мама ни прикътка към себе си и не ни разреши да ревем. Нямаше вайкане, врява, ох та ле-ле. А тази заплаха ни заплашваше, тъй като татко ми бе обществен човек – кмет на града. С неговата гибел разполагаха непознати хора. Направиха му поклонение и заравяне, което не бе по усета на мама. Трябваше да се прикрият едни некрасиви връзки, както биха споделили в този момент – спор на ползи.
Мама го надживя дълго – с него повече, в сравнение с без него, само че не го прежали. Tе са се оженили по обич и тази обич се бе запазила при всичките компликации, беднотия и непостижима работа. Обичаха се по оня прелестен метод – без да го изговарят. Обичаха се и се разбираха с очи. С някакво схващане за виновност споделяше: „ Не верувах, че мога да изкарам без баща ви и една неделе… “
По какво познавате, че обичате някого?
По милостта, която изпитвам към него. По това, че го скърбя и щадя... че се пробвам да му спестя неприятното, да поема товара му. По това, че му прощавам. Няма любов без амнистия. Мислиш, че не можеш да простиш, само че отново прощаваш, тъй като искаш да простиш. Не просто да го издумаш, а от сърце да простиш.
Ако сегашният Ви брак е благополучен, къде виждате повода?
Много се завардвам от думата благополучие. Тя е ужасно претенциозна. Американците, да вземем за пример, доста държат да са „ хепи “. И моят шурей все ме пита за какво не съм хепи. Намръщена съм била. Може да съм намръщена, само че не съм нещастна. А това непрестанно повторение на „ Обичам те “ и „ Щастлив съм “ не ми подхожда. Чувствам се неловко. Той не може да си показа по какъв начин по този начин майка ми не ни е казвала в никакъв случай, че ни обича. Няма по какъв начин да разбере какъв брой смешно и даже непристойно е изглеждало това в нейните очи. Но това да си недопечен или непоколебим човек не значи, че си безчувствен или че не обичаш децата си. Прочее, аз нямам спомен да съм била нещастна като дете. И в този момент си мисля за родителите ми - не да ме обичат, умирали са за мен. Просто от доста работа нямаха време.
А съгласно днешната педагогика – домашна и социална, сакън да няма принуждение над волята на детето. То да каже какво да яде, какво да облече. Никакви отговорности. Внучката ми Леа измислила чудесна дума. Казала на майка си: „ Мамо, ти си тормозилка. Това е майка, която тормози детето си да си прибира играчките “. Синът ми, вуйчото сиреч, се скъса да се смее. „ Цял живот не можах да измисля дума, с която да ти кажа, какъв брой ме тормозиш “. Казва ми той, единец на мама, както се пее в една ария.
То целият живот е принуждение. Ученето е принуждение. Да научиш „ Опълчениците на Шипка “ зер не е принуждение? Значи ли това да не се морим да учим? И да приказваме като някаква Цвета Караянчева, която желала „ да бъде себе си “? Абе, аланкоолу, в случай че не си непокътнат човек, за какво би трябвало да бъдеш себе си? Ами, вземи поправи се.
Смятате ли, че неналичието на секрети е наложителна в брака или сте на мнение, че таман тайната, която двама души крият един от различен, ги пази дружно?
Същностен въпрос – и персонален, и публичен. Преди доста години при командировка в Силистренско една жена ми поръча: „ Кажете на другаря Продев, че стомах ме боли от тази Гласност. В София се карат и в този момент ние на чия страна да застанем? “ Ето, огромните, и те като децата - добре е разправията да им бъде спестена.
Чрез тайната спасяваш другия. Мама споделяше – всеки отнася по една загадка в гроба си. Ей богу, не мога да си показва при толкоз естетика в нейния брак, каква ще да е била нейната загадка. Много постоянно се връщам към това ѝ самопризнание. Може би е желала да ми го каже. Може би е желала да ме защищити от бъдещи мои неточности. Но не съм посмяла да я запитвам.
Да, само че пък дедо ми Юрде изповядваше, че кавгата у дома е за управия. Защото и насъбраните мълчания не са лесни.
Как бихте дефинирали понятията неустрашимост и женственост?
Мъжът е по-честолюбив. Честолюбието е красиво качество, само че с него не се живее елементарно. Честолюбивият няма боязън от нищо. И в случай че му се даде площад, самичък може да се погуби, когато против него са хора с неограничена власт. А всяка власт основава такива хора. Всяка власт основава властници. Това е в тъканта на властта.
Честолюбието прави мъжа неустойчив, уязвим. Той възприема всяка загуба като персонално проваляне. А то да остаряваш значи да губиш – силата си, независимостта си, свободата си. Това е драмата със старостта на мощния човек, който приема остаряването като оскърбление.
С кое свое качество не се гордеете?
С това, че прибързвам да приказвам за себе си. Без да усетя, нарушавам мярата. Имам близка, която в никакъв случай не стартира да ми споделя първо за себе си. Винаги потегля с въпроси към мен. Тя води диалога и тя взема решение по кое време и какво да показа. Това е изключителна хигиена на другарство. Завиждам на хора, които умеят да изчакат, да премислят думите си.
С околните е даже още по-лошо. Защото, когато си с непосредствен човек, ти доста не му мислиш. А с тази моя работа и с книгите си, към този момент съм додеяла на моите. Защото съм заета със себе си. Цялото ми създание е заето с писането и другите неща ми тежат. А то няма накъде. Битът е незаобиколим.
Не се скърбя. Никой не ме насилва да пиша. А и доста получавам от това. Осъзнах, че прототипите, героите, читателите и аз самата – всички сме рода от първи пояс. Ще рече - доста близки по кръв. Заедно участваме в основаването на романите – с преживелиците си, само че и с фантазиите си.
Кой човешки минус бихте дали прошка най-лесно?
Бих дала прошка минус, който не зависи от самия човек. Но в случай че е в негови ръце, нямам амнистия. Мама не прощаваше мързела. За нея това бе заплашителен недостатък. Че и инфектиран от горната страна на всичко. Много ни вардеше да не го прихванем. Приятелка моя, Кипра Добрева, с която постоянно пътувахме в командировки, все повтаряше с надълбоко състрадание: „ Асиова, не познаваш сладостта на мързела. Ти в случай че живееш на Север, където са Белите нощи, няма да се спреш шест месеца “. Тя пък огромна работница ме изкарваше.
Да, само че за положително или зло не живеете на Север. Какво е за Вас Родината, с какво я свързвате?
Тук прецизирам нещо значимо – не зная непознати езици. Руският език не го броя. Категорична съм – за мен родината, това е езикът ми. И за нацията първият индикатор за еднаквост е езикът. Затова доста одобрявам Милан Кундера, тъй като тази тематика е и негова. Носталгията, това е езикът – написа именитият чех. Сънищата разсънват родния език даже, когато той е задремал някъде надълбоко в съзнанието ни. Скоро мислех за това във връзка спомените на превъзходния български стихотворец и преводач Азиз Таш. Той споделя за възродителния развой. Това са спомените на едно дете в отделенията, което претърпява промяната на името си. Защото тя, политиката, не се интересува от нищо. Пердаши напред и няма кой да се спре и да изслуша едно дете, с цел да проумее защо става дума. Какво определение чух от Азиз – българският език ми е роден, а турският ми е майчин. Това е вътрешният спор в сърцето на тези хора. Това раздвояване е страхотна драма.
Коя родна дума Ви е обичана?
Много одобрявам една дума от македонските наречия – „ поднебие “. Нейният смисъл е долина, гнездо, отечество. Но отечество е завладяна дума, вестникарска. Докато поднебие е толкоз красива и толкоз ясна. Затова я въвеждам в романа си „ Роден на Великден “ – Разложкото поднебие. Моето поднебие. Трябва да прикоткваме повече такива изящни думи от говоримия език, благи. Защото ние имаме повече обети, в сравнение с благословии. Страшно мощен е езикът ни на обети. Знам от мама за баба Петра, която клела наред, и децата си даже. Повика детето, то се не обажда, залисано в игра. И тя почва: „ Катерино, Катерино, нека рукна с босильок над тебе… “. Рядко се случва по нашите земи жена да не кълне. Това е нейният метод да оправи сметките си със света, по този начин както мъжът го прави с псувните. Клетвата, както и благословията, е израз на една и съща религия в магическата мощ на словото.
Затова човек би трябвало доста да внимава какво приказва. Думите имат мощ и би трябвало да подхождаме отговорно към тях. Лошите думи имат дълъг живот. Те могат да се навият в душата ти, упорити като тения. Мама не понасяше празен моабет. За нея празните приказки бяха хабене на време. А най-големият подарък, който можем да създадем на един човек, е да му отделим от времето си. Затова въпросът по какъв начин и защо използваме времето си е изначален.
Кое е най-хубавото нещо, сътворено от слово?
Песента. Тя съществува над нас, отвън нас и вътре в нас. Мама споделяше: „ Заклевам те, в никакъв случай да не прекъснеш дете, в случай че рече да запее. “
Тъжно е по какъв начин през днешния ден пред очите ни умират песни. Умират по този начин, както умира индивиди. Когато през 1950-те в гр. Гоце Делчев се основава отбор „ Пирин “ (тогава „ Яне Сандански “), това е Неврокопска околия. Там има над 80 села, цялостни с бежанци от Егейска Македония. Всеки идва със своето произношение, песни, кошуля, менци. И това разнообразие е ужасно красиво. Грехота е тези песни да бъдат заровени.
А в този момент се вършат едни ужасни патриотарски песни без никаква сензитивност към текста. Аз в случай че бях шеф на песните, сигурно щях да вкарам „ Македонско девойче “ в кауша. Това е една нескопосана авторска ария, която върви след сбърканата политика – ту е македонско, ту е българско девойчето. Няма и пиринка майка, дето сякаш я е родила. Веднъж в редакцията направих всеизвестен скандал. В заглавие на мой текст беше турена думата „ пиринци “. Такава дума няма. Дежурният се направил на Александър Теодоров Балан. То в случай че всеки можеше да измисля думи!
Не понасям немърливост към думите. С чиста съвест настоявам, че се боря за всяка смислена дума да си легне на мястото. Опитвам се да се изучавам от най-хубавите мостри.
Последната Ви книга „ Роден на Великден “ изобилства от положителни герои. Добротата въпрос на изпитание и дисциплинираност ли е, или е нещо вродено?
Човек е като пре́сно мле́ко. Пресече ли се един път, връщане обратно няма. Добротата е в това да не пресечеш индивида. Тя се отглежда по този начин, както отглеждаме дървото, детето, езика. Защото човещината не е като карането на колело – един път като я научиш, да ти остане за цялостен живот. Човек до гроб все се учи да е добър. Бори се със себе си.
Но си има и такива хора – сътворени благи. На рана да ги туриш, ще са като мил мас. Мама знаеше рецептата за този мас - восък, сакъз, зехтин, стърготини от бъзова клонка, затопляше го на печката... В дъното на двора имахме бъзов шубрак. Затри се…
Бойка Асиова се умълчава и аз не дръзвам да попитам дали рецептата на майка ѝ е била за лек на тялото или на душата. Вероятно и за двете. Гледам я тихичко и без да желая се сещам за едни думи в книгата ѝ, които си бях подчертала с молив –„ сърцееда, ненаситна като ламя и неуморна като дървояд “. Наричам ги за нея.
Като част от своите „ Дневници “ (1966 – 1971), Фриш разгласява поредност въпроси, групирани в няколко елементи. Всяка от тях полемизира избрана тематика – човешкия жанр, брака, вярата, хумора, парите, другарството, родината, собствеността и гибелта.
Бойка Асиова е родена през 1945 година в „ континента Разлог “. По обучение е инженер, само че светът я познава най-много като създател на романи и сборници с разкази (сред тях „ Яловата вдовица “, „ Вълчицата излиза по здрач “, „ Мъжко можене “ „ Рецепта за камбана “), както и на публицистични и документални филми (Жалба по Гоце “, „ Между люлката и гроба “, „ Курбан на Илинден “ и други ). Отскоро в книжарниците е най-новият ѝ разказ „ Роден на Великден “.
Като всяка българска баба Бойка Асиова има вяра в съществуването на съвършени човешки същества – това е внучката Леа, с която измислят истории и вършат книжки с телбод. Често обаче дава отговор на въпросите ми с думи, които е запомнила от своята лична майка и баба. Така нишката на времето и тематиките в този диалог се усукват и оплитат. Къде го чукаш, къде се пука това изявление!
Убедена ли сте, че Ви интересува ориста на човечеството, откакто Вие и всичките Ви обичани хора към този момент няма да са сред живите?
Няма да отговоря на този въпрос и ще обясня за какво. Веднъж попитах един мой воин, който бе на 90 и недостатък години, дали го е боязън от гибелта. Отвърна ми: „ Ако някой ти рече, че не го е боязън – лъже те. “ Аз към този момент съм се запътила към тази възраст. То човек като стартира да чисти в телефона си номерата на умряли приятели… Обаче още не се опасявам. С моята смъртност съм наясно. Но не мога да се помиря, че децата ми са смъртни. Затова не давам отговор на въпроси за далечното бъдеще. И не чета фантастика. А когато попадна на публикация за живота през 2040 година или 2050 година, без да желая преброявам на какъв брой години ще са тогава моите хора.
Защо хората, които умират, не плачат?
Не знам дали е по този начин. Знам, че Ивайло Петров написа, май в „ Преди да се родя и по-късно “, че раждането, сексът и гибелта са грозни и по тази причина най-често се случват през нощта, на мрачно. А за него Радичков споделяше, че е умен като дракон.
Бихте ли вдъхвали подправена вяра на обречен на смърт човек?
Не ми се е налагало. Представяте ли си по какъв начин ме е пощадила ориста? На мен в ръцете ми не е умирал още никой. Но съм склонна да приема такава неистина. По думите на различен мой воин, това е благочестива машинация – да облекчиш края на тялото и душата да си тръгне успокоена и оплакана.
Не знам дали знаете какъв брой мощна е традицията на недоволството по нашите земи. Ние имаме оплакваческа школа по-силна от сватбарската. В последния ми разказ „ Роден на Великден “ една от песните, с които дамите оплакват Гоце Делчев, я измислих сама. Гоце, към този момент мъртъв, лежи ничком 24 часа в село Баница, Серско, лобното му място. Никой не смее да жугне от къщите. Но дамите се престрашават. Това е женска работа - отиват, довличат натрупа му до Баничанска река и го помиват, както си му е редът. Преобличат го с бяла риза и го оплакват. „ Ле-ле Гоце, ле-ле рожбо кукушка! Ка ке те майка прежали? Ка ке те баща не помни? “
Тази моя ария повтаря мелодиката на недоволството, която познавам от дете. Когато бях дребна, имахме една съседка баба Мичья. Тя бе приета оплаквачка в махалата. Канеха я на всички места, тъй като умееше по този начин да опише ориста на умрелия, че докарваше цялата аудитория до рев. А като се върнеше от заравяне, идваше при баба ми и започваше да разправя – по какъв начин мъртвецът не бил облечен добре, по какъв начин цветята в ковчега не били подредени, по какъв начин снахата не е плакала. Това съм го слушала безчет пъти и няма по какъв начин да избягам от него. Аз съм артикул на тази джука традиция. Хората тогава обговаряха живота си. Големи фамилии, общуването с комшиите непрекъснато. Преживяваха и суша, и градуша дружно. Женеха се, раждаха и се погребваха. Имаха стока, деца, рода. Идваха майстори за едно друго в къщата им. Одумваха се, от време на време се караха. Работеха безкрай. Делници, на места празници. Животът подобен, какъвто е, се случваше пред очите ми.
В този живот в случай че обичате някого, бихте ли предпочели той да почине преди Вас, с цел да поемете Вие страданието от загубата?
Страх ме е да го мисля. От моите житейски наблюдения, когато мъж остане самичък, той напряко се сгромолясва. Проличава му още на идващия ден. Сама, дамата все някак се оправя. Моят татко умря ужасяващо млад – на 54 година Тогава мама ни прикътка към себе си и не ни разреши да ревем. Нямаше вайкане, врява, ох та ле-ле. А тази заплаха ни заплашваше, тъй като татко ми бе обществен човек – кмет на града. С неговата гибел разполагаха непознати хора. Направиха му поклонение и заравяне, което не бе по усета на мама. Трябваше да се прикрият едни некрасиви връзки, както биха споделили в този момент – спор на ползи.
Мама го надживя дълго – с него повече, в сравнение с без него, само че не го прежали. Tе са се оженили по обич и тази обич се бе запазила при всичките компликации, беднотия и непостижима работа. Обичаха се по оня прелестен метод – без да го изговарят. Обичаха се и се разбираха с очи. С някакво схващане за виновност споделяше: „ Не верувах, че мога да изкарам без баща ви и една неделе… “
По какво познавате, че обичате някого?
По милостта, която изпитвам към него. По това, че го скърбя и щадя... че се пробвам да му спестя неприятното, да поема товара му. По това, че му прощавам. Няма любов без амнистия. Мислиш, че не можеш да простиш, само че отново прощаваш, тъй като искаш да простиш. Не просто да го издумаш, а от сърце да простиш.
Ако сегашният Ви брак е благополучен, къде виждате повода?
Много се завардвам от думата благополучие. Тя е ужасно претенциозна. Американците, да вземем за пример, доста държат да са „ хепи “. И моят шурей все ме пита за какво не съм хепи. Намръщена съм била. Може да съм намръщена, само че не съм нещастна. А това непрестанно повторение на „ Обичам те “ и „ Щастлив съм “ не ми подхожда. Чувствам се неловко. Той не може да си показа по какъв начин по този начин майка ми не ни е казвала в никакъв случай, че ни обича. Няма по какъв начин да разбере какъв брой смешно и даже непристойно е изглеждало това в нейните очи. Но това да си недопечен или непоколебим човек не значи, че си безчувствен или че не обичаш децата си. Прочее, аз нямам спомен да съм била нещастна като дете. И в този момент си мисля за родителите ми - не да ме обичат, умирали са за мен. Просто от доста работа нямаха време.
А съгласно днешната педагогика – домашна и социална, сакън да няма принуждение над волята на детето. То да каже какво да яде, какво да облече. Никакви отговорности. Внучката ми Леа измислила чудесна дума. Казала на майка си: „ Мамо, ти си тормозилка. Това е майка, която тормози детето си да си прибира играчките “. Синът ми, вуйчото сиреч, се скъса да се смее. „ Цял живот не можах да измисля дума, с която да ти кажа, какъв брой ме тормозиш “. Казва ми той, единец на мама, както се пее в една ария.
То целият живот е принуждение. Ученето е принуждение. Да научиш „ Опълчениците на Шипка “ зер не е принуждение? Значи ли това да не се морим да учим? И да приказваме като някаква Цвета Караянчева, която желала „ да бъде себе си “? Абе, аланкоолу, в случай че не си непокътнат човек, за какво би трябвало да бъдеш себе си? Ами, вземи поправи се.
Смятате ли, че неналичието на секрети е наложителна в брака или сте на мнение, че таман тайната, която двама души крият един от различен, ги пази дружно?
Същностен въпрос – и персонален, и публичен. Преди доста години при командировка в Силистренско една жена ми поръча: „ Кажете на другаря Продев, че стомах ме боли от тази Гласност. В София се карат и в този момент ние на чия страна да застанем? “ Ето, огромните, и те като децата - добре е разправията да им бъде спестена.
Чрез тайната спасяваш другия. Мама споделяше – всеки отнася по една загадка в гроба си. Ей богу, не мога да си показва при толкоз естетика в нейния брак, каква ще да е била нейната загадка. Много постоянно се връщам към това ѝ самопризнание. Може би е желала да ми го каже. Може би е желала да ме защищити от бъдещи мои неточности. Но не съм посмяла да я запитвам.
Да, само че пък дедо ми Юрде изповядваше, че кавгата у дома е за управия. Защото и насъбраните мълчания не са лесни.
Как бихте дефинирали понятията неустрашимост и женственост?
Мъжът е по-честолюбив. Честолюбието е красиво качество, само че с него не се живее елементарно. Честолюбивият няма боязън от нищо. И в случай че му се даде площад, самичък може да се погуби, когато против него са хора с неограничена власт. А всяка власт основава такива хора. Всяка власт основава властници. Това е в тъканта на властта.
Честолюбието прави мъжа неустойчив, уязвим. Той възприема всяка загуба като персонално проваляне. А то да остаряваш значи да губиш – силата си, независимостта си, свободата си. Това е драмата със старостта на мощния човек, който приема остаряването като оскърбление.
С кое свое качество не се гордеете?
С това, че прибързвам да приказвам за себе си. Без да усетя, нарушавам мярата. Имам близка, която в никакъв случай не стартира да ми споделя първо за себе си. Винаги потегля с въпроси към мен. Тя води диалога и тя взема решение по кое време и какво да показа. Това е изключителна хигиена на другарство. Завиждам на хора, които умеят да изчакат, да премислят думите си.
С околните е даже още по-лошо. Защото, когато си с непосредствен човек, ти доста не му мислиш. А с тази моя работа и с книгите си, към този момент съм додеяла на моите. Защото съм заета със себе си. Цялото ми създание е заето с писането и другите неща ми тежат. А то няма накъде. Битът е незаобиколим.
Не се скърбя. Никой не ме насилва да пиша. А и доста получавам от това. Осъзнах, че прототипите, героите, читателите и аз самата – всички сме рода от първи пояс. Ще рече - доста близки по кръв. Заедно участваме в основаването на романите – с преживелиците си, само че и с фантазиите си.
Кой човешки минус бихте дали прошка най-лесно?
Бих дала прошка минус, който не зависи от самия човек. Но в случай че е в негови ръце, нямам амнистия. Мама не прощаваше мързела. За нея това бе заплашителен недостатък. Че и инфектиран от горната страна на всичко. Много ни вардеше да не го прихванем. Приятелка моя, Кипра Добрева, с която постоянно пътувахме в командировки, все повтаряше с надълбоко състрадание: „ Асиова, не познаваш сладостта на мързела. Ти в случай че живееш на Север, където са Белите нощи, няма да се спреш шест месеца “. Тя пък огромна работница ме изкарваше.
Да, само че за положително или зло не живеете на Север. Какво е за Вас Родината, с какво я свързвате?
Тук прецизирам нещо значимо – не зная непознати езици. Руският език не го броя. Категорична съм – за мен родината, това е езикът ми. И за нацията първият индикатор за еднаквост е езикът. Затова доста одобрявам Милан Кундера, тъй като тази тематика е и негова. Носталгията, това е езикът – написа именитият чех. Сънищата разсънват родния език даже, когато той е задремал някъде надълбоко в съзнанието ни. Скоро мислех за това във връзка спомените на превъзходния български стихотворец и преводач Азиз Таш. Той споделя за възродителния развой. Това са спомените на едно дете в отделенията, което претърпява промяната на името си. Защото тя, политиката, не се интересува от нищо. Пердаши напред и няма кой да се спре и да изслуша едно дете, с цел да проумее защо става дума. Какво определение чух от Азиз – българският език ми е роден, а турският ми е майчин. Това е вътрешният спор в сърцето на тези хора. Това раздвояване е страхотна драма.
Коя родна дума Ви е обичана?
Много одобрявам една дума от македонските наречия – „ поднебие “. Нейният смисъл е долина, гнездо, отечество. Но отечество е завладяна дума, вестникарска. Докато поднебие е толкоз красива и толкоз ясна. Затова я въвеждам в романа си „ Роден на Великден “ – Разложкото поднебие. Моето поднебие. Трябва да прикоткваме повече такива изящни думи от говоримия език, благи. Защото ние имаме повече обети, в сравнение с благословии. Страшно мощен е езикът ни на обети. Знам от мама за баба Петра, която клела наред, и децата си даже. Повика детето, то се не обажда, залисано в игра. И тя почва: „ Катерино, Катерино, нека рукна с босильок над тебе… “. Рядко се случва по нашите земи жена да не кълне. Това е нейният метод да оправи сметките си със света, по този начин както мъжът го прави с псувните. Клетвата, както и благословията, е израз на една и съща религия в магическата мощ на словото.
Затова човек би трябвало доста да внимава какво приказва. Думите имат мощ и би трябвало да подхождаме отговорно към тях. Лошите думи имат дълъг живот. Те могат да се навият в душата ти, упорити като тения. Мама не понасяше празен моабет. За нея празните приказки бяха хабене на време. А най-големият подарък, който можем да създадем на един човек, е да му отделим от времето си. Затова въпросът по какъв начин и защо използваме времето си е изначален.
Кое е най-хубавото нещо, сътворено от слово?
Песента. Тя съществува над нас, отвън нас и вътре в нас. Мама споделяше: „ Заклевам те, в никакъв случай да не прекъснеш дете, в случай че рече да запее. “
Тъжно е по какъв начин през днешния ден пред очите ни умират песни. Умират по този начин, както умира индивиди. Когато през 1950-те в гр. Гоце Делчев се основава отбор „ Пирин “ (тогава „ Яне Сандански “), това е Неврокопска околия. Там има над 80 села, цялостни с бежанци от Егейска Македония. Всеки идва със своето произношение, песни, кошуля, менци. И това разнообразие е ужасно красиво. Грехота е тези песни да бъдат заровени.
А в този момент се вършат едни ужасни патриотарски песни без никаква сензитивност към текста. Аз в случай че бях шеф на песните, сигурно щях да вкарам „ Македонско девойче “ в кауша. Това е една нескопосана авторска ария, която върви след сбърканата политика – ту е македонско, ту е българско девойчето. Няма и пиринка майка, дето сякаш я е родила. Веднъж в редакцията направих всеизвестен скандал. В заглавие на мой текст беше турена думата „ пиринци “. Такава дума няма. Дежурният се направил на Александър Теодоров Балан. То в случай че всеки можеше да измисля думи!
Не понасям немърливост към думите. С чиста съвест настоявам, че се боря за всяка смислена дума да си легне на мястото. Опитвам се да се изучавам от най-хубавите мостри.
Последната Ви книга „ Роден на Великден “ изобилства от положителни герои. Добротата въпрос на изпитание и дисциплинираност ли е, или е нещо вродено?
Човек е като пре́сно мле́ко. Пресече ли се един път, връщане обратно няма. Добротата е в това да не пресечеш индивида. Тя се отглежда по този начин, както отглеждаме дървото, детето, езика. Защото човещината не е като карането на колело – един път като я научиш, да ти остане за цялостен живот. Човек до гроб все се учи да е добър. Бори се със себе си.
Но си има и такива хора – сътворени благи. На рана да ги туриш, ще са като мил мас. Мама знаеше рецептата за този мас - восък, сакъз, зехтин, стърготини от бъзова клонка, затопляше го на печката... В дъното на двора имахме бъзов шубрак. Затри се…
Бойка Асиова се умълчава и аз не дръзвам да попитам дали рецептата на майка ѝ е била за лек на тялото или на душата. Вероятно и за двете. Гледам я тихичко и без да желая се сещам за едни думи в книгата ѝ, които си бях подчертала с молив –„ сърцееда, ненаситна като ламя и неуморна като дървояд “. Наричам ги за нея.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ