130 години българска опера и 125 години от рождението на първия български оперен режисьор
Щастливо съвпадане, нали?! Христо или още Хитьо Попов / 1891 – 1968/ е освен първият професионален оперен постановчик, само че и един от стълбовете на нашия музикален спектакъл / оперен и оперетен/ от 20-те до 60-те години на предишния век, с големи заслуги за националната опера и оперета, а също и за театрите в страната. Той работи с няколко генерации наши актьори и среща българската аудитория с огромен брой заглавия от класиката и съвременността, а също и от български създатели. Около 120 са оперите и оперетите, които показа той в София и страната и може да се каже, че близо половината от постановките от този интервал са негово дело. Много от тях за първи път у нас.
Роден е на 23 септември 1891 година, под знака на артистичните Везни, в София, в културно семейство. Баща му е арбитър, а майка му гимназиална учителка. От дете се влюбва в театъра. Шестнадесетгодишен е към този момент признат в трупата на Пловдивския трагичен спектакъл, най- остарелия у нас, след това за малко играе и във Видинския. Баща му го поддържа в кариерата и го изпраща да учи в школата на фамозния Московски живописен спектакъл. Там Хитьо Попов има огромния късмет да учи при такива колоси като Константин Станиславски и Владимир Немирович Данченко. По това време в Москва е и бъдещият основен режисьор на Народния спектакъл Николай Масалитинов. През 1910 година учи и в актьорската школа на фамозния Анри Масе в Париж. После още веднъж се връща в Москва, с цел да продължи образованието си и да се дипломира там. През 1913 година е към този момент в България, помощник- режисьор в Оперната дружба, където работи дружно с създателите Константин Михайлов- Стоян и Драгомир Казаков. С тях осъществя „ Кармен” на Бизе и „ Гергана” на Маестро Атанасов, две постановки, които се радват на голям триумф измежду публиката в цяла България. През декември 1919 година прави независимия си дебют като режисьор на „ Евгений Онегин” от Чайковски. След това слага „ Миньон” на Амброаз Тома и „ Хофманови разкази” на Жак Офенбах. През 1924- 1925 е изпратен от държавното управление да специализация в Западна Европа – за по няколко месеци е в миланската Ла Скала, парижките Гран опера и Опера Комик, берлинската Щатсопер и Виенската опера. След това е режисьор в Софийската опера, основен режисьор от 1933 до 1937, когато е пенсиониран прибързано, само че продължава да работи – дружно с маестро Тодор Хаджиев / първият професионален оперен диригент у нас/ основава първата българска Студия за млади артисти / 1937- 1942/. От 1943 до 1947 е режисьор в Художествения оперетен спектакъл, а по-късно и в Народната оперета / ДМТ „ Стефан Македонски”/, където е основен режисьор / 1948- 1954/ и шеф / 1954- 1957/. Същевременно е непрекъснат гост- режисьор на оперните театри на Русе, Варна и Стара Загора и за един сезон шеф на Варненската опера. Една дълга и плодотворна за българската музикална сцена кариера.
Убеден последовател на реалистичния музикален спектакъл, ученик на школата на Станиславски, Хитьо Попов построява своите спектакли със здрав, стегнат отбор, с блестящо обрисувани обстановки и спорове и добре разкрити и психически плътни характери на героите, при необятно разгърнати, пределно раздвижени всеобщи подиуми, в които всеки участник – до последния хорист е със своя задача. Тясно обвързван с общи естетически позиции и подобие на усета с диригента Тодор Хаджиев и нашите първи художници- сценографи Александър Миленков и Иван Пенков, той основава една добра основа, оставя една добра традиция, поета и доразвита от постановчиците след него, множеството от тях също учили в Русия и Европа.
Голямата класика – славянска и западна му дава опция да разкрие пълноценно гения си на постановчик и да сътвори спектакли- жалони в историята на българската опера като: „ Садко”, „ Хованщина”, „ Снежанка”, „ Аида”, „ Цар Салтан”, „ Еврейката”, „ Турандот”. Сериозно, задълбочено работи той с артистите- артисти. Под негово управление построяват редица от най- мощните си функции забележителните Петър Золотович, Христо Бръмбаров, Събчо Събев, Цветана Табакова, Констанца Кирова, Катя Спиридонова, Мария Милкова-Золотович. Тук особено би трябвало да споменем и безспорната премиера на „ Цар Калоян” на 20 април 1936 година, избрана от тогавашната рецензия като „ величествена”, само че свалена по гледище на Борис Трети след деветото зрелище. Този първи прочит, заслужен за шедьовъра на Владигеров от него, от диригента Асен Найденов, художниците Александър Миленков и Иван Пенков и балетмайсторката Мария Димова, е нов, повратен миг в историята на Софийската опера и въобще на българска просвета.
Роден е на 23 септември 1891 година, под знака на артистичните Везни, в София, в културно семейство. Баща му е арбитър, а майка му гимназиална учителка. От дете се влюбва в театъра. Шестнадесетгодишен е към този момент признат в трупата на Пловдивския трагичен спектакъл, най- остарелия у нас, след това за малко играе и във Видинския. Баща му го поддържа в кариерата и го изпраща да учи в школата на фамозния Московски живописен спектакъл. Там Хитьо Попов има огромния късмет да учи при такива колоси като Константин Станиславски и Владимир Немирович Данченко. По това време в Москва е и бъдещият основен режисьор на Народния спектакъл Николай Масалитинов. През 1910 година учи и в актьорската школа на фамозния Анри Масе в Париж. После още веднъж се връща в Москва, с цел да продължи образованието си и да се дипломира там. През 1913 година е към този момент в България, помощник- режисьор в Оперната дружба, където работи дружно с създателите Константин Михайлов- Стоян и Драгомир Казаков. С тях осъществя „ Кармен” на Бизе и „ Гергана” на Маестро Атанасов, две постановки, които се радват на голям триумф измежду публиката в цяла България. През декември 1919 година прави независимия си дебют като режисьор на „ Евгений Онегин” от Чайковски. След това слага „ Миньон” на Амброаз Тома и „ Хофманови разкази” на Жак Офенбах. През 1924- 1925 е изпратен от държавното управление да специализация в Западна Европа – за по няколко месеци е в миланската Ла Скала, парижките Гран опера и Опера Комик, берлинската Щатсопер и Виенската опера. След това е режисьор в Софийската опера, основен режисьор от 1933 до 1937, когато е пенсиониран прибързано, само че продължава да работи – дружно с маестро Тодор Хаджиев / първият професионален оперен диригент у нас/ основава първата българска Студия за млади артисти / 1937- 1942/. От 1943 до 1947 е режисьор в Художествения оперетен спектакъл, а по-късно и в Народната оперета / ДМТ „ Стефан Македонски”/, където е основен режисьор / 1948- 1954/ и шеф / 1954- 1957/. Същевременно е непрекъснат гост- режисьор на оперните театри на Русе, Варна и Стара Загора и за един сезон шеф на Варненската опера. Една дълга и плодотворна за българската музикална сцена кариера.
Убеден последовател на реалистичния музикален спектакъл, ученик на школата на Станиславски, Хитьо Попов построява своите спектакли със здрав, стегнат отбор, с блестящо обрисувани обстановки и спорове и добре разкрити и психически плътни характери на героите, при необятно разгърнати, пределно раздвижени всеобщи подиуми, в които всеки участник – до последния хорист е със своя задача. Тясно обвързван с общи естетически позиции и подобие на усета с диригента Тодор Хаджиев и нашите първи художници- сценографи Александър Миленков и Иван Пенков, той основава една добра основа, оставя една добра традиция, поета и доразвита от постановчиците след него, множеството от тях също учили в Русия и Европа.
Голямата класика – славянска и западна му дава опция да разкрие пълноценно гения си на постановчик и да сътвори спектакли- жалони в историята на българската опера като: „ Садко”, „ Хованщина”, „ Снежанка”, „ Аида”, „ Цар Салтан”, „ Еврейката”, „ Турандот”. Сериозно, задълбочено работи той с артистите- артисти. Под негово управление построяват редица от най- мощните си функции забележителните Петър Золотович, Христо Бръмбаров, Събчо Събев, Цветана Табакова, Констанца Кирова, Катя Спиридонова, Мария Милкова-Золотович. Тук особено би трябвало да споменем и безспорната премиера на „ Цар Калоян” на 20 април 1936 година, избрана от тогавашната рецензия като „ величествена”, само че свалена по гледище на Борис Трети след деветото зрелище. Този първи прочит, заслужен за шедьовъра на Владигеров от него, от диригента Асен Найденов, художниците Александър Миленков и Иван Пенков и балетмайсторката Мария Димова, е нов, повратен миг в историята на Софийската опера и въобще на българска просвета.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ