Парижки потайности
Seine. Rive Gauche. Наситено кобалтово синьо. Арт деко орнаменти по фасадата. Входът е предпазлив. Тесни стръмни стълби (защото в миналото са били слугинските) водят нагоре. Полумрак, всички сетива се напрягат. Златисти светлинни ореоли, обрисувани от рамките на вратите, дават посоката. Отнякъде се чува звук от ди 
плите на муселинови рокли, гиздав женски смях звучи отдалеч, полуотварям врата, след това втора, трета.Тук жена с шапка като цветна градина е заела победоносна стойка пред мъж на колене, който моли за мъничко отзивчивост. Там се лее бургундско вино, оставило румени петна по лицето на млада госпожица с голи плещи, ръцете треперят – първа среща с почитан господин, името му е Романов, да, от съветското царско семейство. Смях на кокотки, дивани от алено кадифе, дебели килими, копринени тапети, полилеи с топла светлина отпускат и отварят вратите на насладата.Някъде по-нататък слушам Александър Дюма да споделя на Ърнест Хемингуей за своята Дама с камелиите, за любовната си пристрастеност към една „ безпътна “, „ паднала “ жена, която е завладяла сърцето му завинаги, за невъзможността на тази обич. Незнайно от кое място се появява Верди и той ще възпее тази обич, разчувстван от силата ѝ, в най-красивата си опера, „ Травиата “.О, не бих пропуснала никога и огромния Уинстън Чърчил в диалог с Гюстав Флобер пред чаша обичано Кюве и пура, несъмнено. 
Къщата на удоволствията Възможно ли е всичко това, или съм в приказния свят на Уди Алън в „ Полунощ в Париж “? Филмът е прелестен, само че аз съм тук, където всичко това се е случвало, измежду духовете на жителите на „ Къщата на удоволствията “. И пред очите ми минават стопкадри от дългата ѝ над 150-годишна история, миксират се по приказен метод, пресичат столетия с лекост. Клиентите ѝ, едни от най-светлите мозъци на европейския интелектуален хайлайф, я намират за най-романтичното място в света (Париж е Градът на любовта неслучайно), с наслада се събират тук със сродни тям души, на диалози, обменят хрумвания, гарнирани с най-изискани френски блюда, само че също и с цел да получат доза премиум клас платена обич от фамозните кралици на половото наслаждение, парижките куртизанки. Този град постоянно е бил друг, кадърен е да провокира целия свят с ексцентричните си хрумвания, което го прави толкоз неповторим и забавен. Нека единствено си напомним лятната олимпиада тази година.
Предприемчивият мосю Лаперуз Сенки на времето витаят в близост. Виното е великолепно, храната е изискана, публиката е елитна. Мосю Льофевър, виночерпецът на крал Луи XV, който през 1766 година отваря претенциозна винарна за дегустация на класни виновност, би бил удовлетворен да види развиването на своята концепция от мосю Жул Лаперуз, дал името си на основания от него ресторант, с упоритостта да го трансформира в място, отразяващо културния дух на Париж. Мечтата му се сбъднала. Това е първият ресторант в Париж, първият, позволил женско наличие, първият, почетен с 3 звезди „ Мишлен “, които държал близо 30 години. Именно тук Огюст Ескофие, кралят на готвачите и основният готвач на кралете, храни кралски особи, политици и други звезди, до момента в който издига френската гастрономия до забележителни вкусови висоти.
плите на муселинови рокли, гиздав женски смях звучи отдалеч, полуотварям врата, след това втора, трета.Тук жена с шапка като цветна градина е заела победоносна стойка пред мъж на колене, който моли за мъничко отзивчивост. Там се лее бургундско вино, оставило румени петна по лицето на млада госпожица с голи плещи, ръцете треперят – първа среща с почитан господин, името му е Романов, да, от съветското царско семейство. Смях на кокотки, дивани от алено кадифе, дебели килими, копринени тапети, полилеи с топла светлина отпускат и отварят вратите на насладата.Някъде по-нататък слушам Александър Дюма да споделя на Ърнест Хемингуей за своята Дама с камелиите, за любовната си пристрастеност към една „ безпътна “, „ паднала “ жена, която е завладяла сърцето му завинаги, за невъзможността на тази обич. Незнайно от кое място се появява Верди и той ще възпее тази обич, разчувстван от силата ѝ, в най-красивата си опера, „ Травиата “.О, не бих пропуснала никога и огромния Уинстън Чърчил в диалог с Гюстав Флобер пред чаша обичано Кюве и пура, несъмнено. Къщата на удоволствията Възможно ли е всичко това, или съм в приказния свят на Уди Алън в „ Полунощ в Париж “? Филмът е прелестен, само че аз съм тук, където всичко това се е случвало, измежду духовете на жителите на „ Къщата на удоволствията “. И пред очите ми минават стопкадри от дългата ѝ над 150-годишна история, миксират се по приказен метод, пресичат столетия с лекост. Клиентите ѝ, едни от най-светлите мозъци на европейския интелектуален хайлайф, я намират за най-романтичното място в света (Париж е Градът на любовта неслучайно), с наслада се събират тук със сродни тям души, на диалози, обменят хрумвания, гарнирани с най-изискани френски блюда, само че също и с цел да получат доза премиум клас платена обич от фамозните кралици на половото наслаждение, парижките куртизанки. Този град постоянно е бил друг, кадърен е да провокира целия свят с ексцентричните си хрумвания, което го прави толкоз неповторим и забавен. Нека единствено си напомним лятната олимпиада тази година.
Предприемчивият мосю Лаперуз Сенки на времето витаят в близост. Виното е великолепно, храната е изискана, публиката е елитна. Мосю Льофевър, виночерпецът на крал Луи XV, който през 1766 година отваря претенциозна винарна за дегустация на класни виновност, би бил удовлетворен да види развиването на своята концепция от мосю Жул Лаперуз, дал името си на основания от него ресторант, с упоритостта да го трансформира в място, отразяващо културния дух на Париж. Мечтата му се сбъднала. Това е първият ресторант в Париж, първият, позволил женско наличие, първият, почетен с 3 звезди „ Мишлен “, които държал близо 30 години. Именно тук Огюст Ескофие, кралят на готвачите и основният готвач на кралете, храни кралски особи, политици и други звезди, до момента в който издига френската гастрономия до забележителни вкусови висоти.
Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ