5 истории на български писатели
Със единодушието на създателя Чавдар Добрев историите са определени от книгата му " Под сянката на преустройството ", която е последната от неговата поредност от 44 книги.
-------------------------------
1. Опасният Ивайло Петров
Преди да се появи " Хайка за вълци " (1982 година - б.р.) в кафенето на писателите се разнесе слух, че Ивайло Петров е написал крупна романна творба, чието издание управляващите се готвели да забранят заради безпощадната рецензия на осъществените безобразия по време на социализма. Поетът Димитър Методиев, който не си пестеше мнението, намерено отсичаше: романът " Хайка за вълци " на Ивайло е идейно нездравословен. Научих, че оказал напън върху управлението на издателство " Български публицист " да не отпечатва творбата на прозаика.
След 10 ноември 1989 година от политика Георги Йорданов разбрах кое по какъв начин било станало. На регулярна среща партийни секретари на окръзи вършат изказвания, че писателят Ивайло Петровсе готви да разгласява предизвикателен разказ, ориентиран против кооперативния ни строй. Живков, правилен на своя манталитет, решил да ревизира истинността на получената информация. Извиква в кабинета си Йорданов - тогава министър на културата, с гледище да го осведоми по-ветайлно за романа. Министърът, необятно образована персона, прибягва до остроумен " маньовър ". Казва на Живков, че " Хайка за вълци " е първа част на разказ в два тома, като във втората му част ще бъде3 дадена вярната историко-идеологическа оценка и на събитията, и на героите. Посочил му за по-голяма меродавност биографията на романа на Михаил Шолохов " Тихият Дон ". На Живков този мотив му прозвучал правдиво и дал карт бланш за издание на романа.
2. Раздялата с Георги Марков
Звъни телефонът у дома. На телефона - Георги Марков. Предлага ми да се забележим на другия ден сутринта в известното културно заведение " Бамбука ". Срещата ни стана към 10 или единадесет часа преди обяд. Седнахме на масичка, току до изхода. Той поръча на двама ни корав алкохол, коства ми се коняк. Изпихме го на мудни глътки. По едно време Джери наруши тона на диалога, с цел да ми каже, че моята студия била пожеланият от него текст за творчеството му. Не след доста стана от масичката, стиснахме си ръце, той позабави прощаването, след това пое към " Славейков ". На идващия ден научих, че (на 15 юни 1969 година - б.р.) е отпътувал в Италия при брат си, откъдето започнаха емигрантските му години, и че срещата ни е имала и различен, обреден смисъл.
Много пъти съм се питал за какво Джери, подобен, какъвто го познавах, емигрира и стана неримирим критик на " зрелия социализъм " и ръководството на Тодор Живков. Моята интерпретация:
Според мен Георги Марков отпътува към Италия при заможния си съгласно мълвата брат, тъй като се почувства в България неуютно и обезпокоеното. Той не е могъл да изтърпи лицемерието и двойните стандарти, обогатяването и привилегироването на едни за сметка на други, наченките на несправедливата класова диференциация, умишлено налагания нов фетиш към личността. Деформирането на идеала го е отвратило в по-ожесточена форма, в сравнение с нас, останалите, които също искахме да открием " човешкото лице " на идеала, в който вярвахме.
3. Богомил Райнов против Андрей Гуляшки
Още един, само че към този момент анекдотичен епизод. Събира ни (главният редактор - б.р.) Богомил Райнов, най-вече критиците, работещи във вестника ( " Литературен фронт " - б.р.), и в детайли изяснява, че престъпните романи на Андрей Гуляшки не костват, написани са неприятно, занаятчийски, в героите му се вложени квазиконфликтност и квазиактивност, че наш дълг е да пресечем това принизяване на социалистическата просвета. Ние, редакторите, мислехме почти същото, без да обръщаме внимание на онази част от речта на Богомил, която приличаше на началническа инструкция. Така или другояче публикувахме материали по метода " да убиеш килъра ". Какво беше изумлението ми, когато скоро по-късно (през 1967 година - б.р.) Богомил Райнов стартира да издава поредицата си престъпни романи с основен воин разузнавача Емил Боев.
През 1969 година управлението на Съюза на българските писатели реши да стартира публикуването на сборник " Съвременник ", дебело издание, изпълнено с белетристични творби. Имах съмнение, че започнаха да го списват поради бъдещия му основен редактор Андрей Гуляшки, дълго време преди този момент основен редактор на списание " Пламък ", сега останал без управителен пост в съюза. Назначиха ме за заместник-главен редактор, а Светлозар Игов - за редактор.
Бай Андрей се ползваше с престиж на прочут публицист. До този миг беше разгласил доста романи и повести. През тези години престъпните му романи се купуваха всеобщо, в нарицателно име се трансформира неговият престъпен контрольор Авакум Захов. Пишеха се драматизации за театрите в страната, спектаклите имаха аудитория, правеха по криминалетата му сюжети. Неговата драма съгласно мен е, че върху гърба му тежаха произведения, които той съчини, спазил катехизиса на соцреализма за позитивния воин, за намаляване на споровете в новото общество, за социалистическия хепиенд и прочие
След 10 ноември 1989 година бай Андрей остана във Франция при щерка си. Според мен, обрече се на умишлено отшелничество. Там и умря (на 3 юли 1995 година - б.р.).
4. Малшанс за Недялко Йорданов
Започнаха вечерите на театралния обзор (през 1969 година - б.р.). Почти всички представления на извънстоличните театри се играеха на сцената на Народния спектакъл. Дотук добре. Докато не се стигна до спектакъла на Бургаския спектакъл " Ние сме на 25 ": създател на пиесата Недялко Йорданов, режисьор Асен Шопов. Смятахме, че тази режисура ще провокира бравурен триумф, още повече че беше получила наскоро премията на Централен комитет на Комсомола.
Бях гледал представлението авансово в Бургас. Натоварих се със брачната половинка си в малко самолетче " Ан-24 ", над Карнобат единият от двата му мотора пламтя в пламъци, откри се, че сбъркали типа гориво при зареждането. В Бургас въпреки всичко пристигнахме - с угасен мотор, със съкрушени пасажери, самолетът неугледен от гъстия дим. Ще има глава да пати - прошумя ми през мозъка.
Спектакълът на бургазлии ми хареса, най-много безапелационното показване на спора сред хората с овехтяло догматично мислене и младите, носители на нови, целебни за социализма хрумвания. Силен драматизъм, заостреност във взаимоотношенията, внезапно фокусирани центрове на държание, експпресивна сгъстеност и прочие Публикувах във в. " Народна просвета " публикация за пхостановката, написана в духа на одобряване и солидаризиране с мисленето на драматурга, режисьора и актьорите.
Но не по този начин мислеше Живков, който изгледа постановката от ложата (в Народния спектакъл - б.р.) и преди финала на представлението стана от мястото си и напусна театъра в символ на отрицание. Всички фенове, а и самите участници в спектакъла бяхме сюрпризирани.
На другия ден във всички вестници - отпечатани на първа страница разгромни уводни колонки, осъждащи антипартийната устременост на спектакъла " Ние сме на 25 ".
Мъчех се през това време да си обясня постъпката на Тодор Живков - нетактична, неизгодна за него. Обяснението не го намирах. Едва след диалози с другари за Пражката пролет, за чешките събития от края на 60-те години, ми просветна. Живков тогава се изплашил, че полемиките по отношение на грешките през социализма могат и у нас да доведат до всеобщи безредици и протести. И е желал да предизвести хората на българската просвета, че в нашата страна няма да бъде позволен сериозен прочит на съвременността, както се случва в Чехословакия.
5. Анархистът Емилиян Станев
С Емилиян Станев сме седели няколко пъти дружно в кафенето на Съюза на писателите. Държеше се доброволно с нас, младите писатели, само че и подигравателно, хитровато ни преценяваше през очилата си. Не разказваше ловните си истории, само че когато станеше дума за лов, се държеше като господ на ловците. Любимата му тематика беше България - всичките й несгоди идвали от богомилите. Те били фракция съблазнители, разюздани, безконтролно разрушили една велика средновековна империя, ликвидирали исторически нужното йерархическо устройство на страната ни, объркали реда в нея, подкопали моралните й устои. Общо взето, подготвили успеха на османлиите. В същото време белетристът не криеше благосклонностите си към анархистите - най-големите врагове на институцията страна.
За прозаика представлявах интерес, а и обект на положителни усеща, тъй като съм роден в Ямбол, за който той твърдеше, че е център на българското анархистично придвижване. От него за първи път чух да се споделят обществено толкоз ласкави и съпричастни думи за Георги Шейтанов. Разказваше за одисеята му във Великотърновския край, за огромната му обич Мариола. Към мен се обръщаше с " ямболско анархистче ", отнасяше се като към сходство на Кольо Рачика.
През тези времена не знаех, че в действителност огромният прозаик е към този момент проучил от " а " до " я " житието-битието на Шейтанов: в Романа " Иван Кондарев " първообраз на основния воин несъмнено се явява огромният интелектуалец, лидерът на българския анархизъм и анархокомунизъм Георги Шейтанов.
-------------------------------
1. Опасният Ивайло Петров
Преди да се появи " Хайка за вълци " (1982 година - б.р.) в кафенето на писателите се разнесе слух, че Ивайло Петров е написал крупна романна творба, чието издание управляващите се готвели да забранят заради безпощадната рецензия на осъществените безобразия по време на социализма. Поетът Димитър Методиев, който не си пестеше мнението, намерено отсичаше: романът " Хайка за вълци " на Ивайло е идейно нездравословен. Научих, че оказал напън върху управлението на издателство " Български публицист " да не отпечатва творбата на прозаика.
След 10 ноември 1989 година от политика Георги Йорданов разбрах кое по какъв начин било станало. На регулярна среща партийни секретари на окръзи вършат изказвания, че писателят Ивайло Петровсе готви да разгласява предизвикателен разказ, ориентиран против кооперативния ни строй. Живков, правилен на своя манталитет, решил да ревизира истинността на получената информация. Извиква в кабинета си Йорданов - тогава министър на културата, с гледище да го осведоми по-ветайлно за романа. Министърът, необятно образована персона, прибягва до остроумен " маньовър ". Казва на Живков, че " Хайка за вълци " е първа част на разказ в два тома, като във втората му част ще бъде3 дадена вярната историко-идеологическа оценка и на събитията, и на героите. Посочил му за по-голяма меродавност биографията на романа на Михаил Шолохов " Тихият Дон ". На Живков този мотив му прозвучал правдиво и дал карт бланш за издание на романа.
2. Раздялата с Георги Марков
Звъни телефонът у дома. На телефона - Георги Марков. Предлага ми да се забележим на другия ден сутринта в известното културно заведение " Бамбука ". Срещата ни стана към 10 или единадесет часа преди обяд. Седнахме на масичка, току до изхода. Той поръча на двама ни корав алкохол, коства ми се коняк. Изпихме го на мудни глътки. По едно време Джери наруши тона на диалога, с цел да ми каже, че моята студия била пожеланият от него текст за творчеството му. Не след доста стана от масичката, стиснахме си ръце, той позабави прощаването, след това пое към " Славейков ". На идващия ден научих, че (на 15 юни 1969 година - б.р.) е отпътувал в Италия при брат си, откъдето започнаха емигрантските му години, и че срещата ни е имала и различен, обреден смисъл.
Много пъти съм се питал за какво Джери, подобен, какъвто го познавах, емигрира и стана неримирим критик на " зрелия социализъм " и ръководството на Тодор Живков. Моята интерпретация:
Според мен Георги Марков отпътува към Италия при заможния си съгласно мълвата брат, тъй като се почувства в България неуютно и обезпокоеното. Той не е могъл да изтърпи лицемерието и двойните стандарти, обогатяването и привилегироването на едни за сметка на други, наченките на несправедливата класова диференциация, умишлено налагания нов фетиш към личността. Деформирането на идеала го е отвратило в по-ожесточена форма, в сравнение с нас, останалите, които също искахме да открием " човешкото лице " на идеала, в който вярвахме.
3. Богомил Райнов против Андрей Гуляшки
Още един, само че към този момент анекдотичен епизод. Събира ни (главният редактор - б.р.) Богомил Райнов, най-вече критиците, работещи във вестника ( " Литературен фронт " - б.р.), и в детайли изяснява, че престъпните романи на Андрей Гуляшки не костват, написани са неприятно, занаятчийски, в героите му се вложени квазиконфликтност и квазиактивност, че наш дълг е да пресечем това принизяване на социалистическата просвета. Ние, редакторите, мислехме почти същото, без да обръщаме внимание на онази част от речта на Богомил, която приличаше на началническа инструкция. Така или другояче публикувахме материали по метода " да убиеш килъра ". Какво беше изумлението ми, когато скоро по-късно (през 1967 година - б.р.) Богомил Райнов стартира да издава поредицата си престъпни романи с основен воин разузнавача Емил Боев.
През 1969 година управлението на Съюза на българските писатели реши да стартира публикуването на сборник " Съвременник ", дебело издание, изпълнено с белетристични творби. Имах съмнение, че започнаха да го списват поради бъдещия му основен редактор Андрей Гуляшки, дълго време преди този момент основен редактор на списание " Пламък ", сега останал без управителен пост в съюза. Назначиха ме за заместник-главен редактор, а Светлозар Игов - за редактор.
Бай Андрей се ползваше с престиж на прочут публицист. До този миг беше разгласил доста романи и повести. През тези години престъпните му романи се купуваха всеобщо, в нарицателно име се трансформира неговият престъпен контрольор Авакум Захов. Пишеха се драматизации за театрите в страната, спектаклите имаха аудитория, правеха по криминалетата му сюжети. Неговата драма съгласно мен е, че върху гърба му тежаха произведения, които той съчини, спазил катехизиса на соцреализма за позитивния воин, за намаляване на споровете в новото общество, за социалистическия хепиенд и прочие
След 10 ноември 1989 година бай Андрей остана във Франция при щерка си. Според мен, обрече се на умишлено отшелничество. Там и умря (на 3 юли 1995 година - б.р.).
4. Малшанс за Недялко Йорданов
Започнаха вечерите на театралния обзор (през 1969 година - б.р.). Почти всички представления на извънстоличните театри се играеха на сцената на Народния спектакъл. Дотук добре. Докато не се стигна до спектакъла на Бургаския спектакъл " Ние сме на 25 ": създател на пиесата Недялко Йорданов, режисьор Асен Шопов. Смятахме, че тази режисура ще провокира бравурен триумф, още повече че беше получила наскоро премията на Централен комитет на Комсомола.
Бях гледал представлението авансово в Бургас. Натоварих се със брачната половинка си в малко самолетче " Ан-24 ", над Карнобат единият от двата му мотора пламтя в пламъци, откри се, че сбъркали типа гориво при зареждането. В Бургас въпреки всичко пристигнахме - с угасен мотор, със съкрушени пасажери, самолетът неугледен от гъстия дим. Ще има глава да пати - прошумя ми през мозъка.
Спектакълът на бургазлии ми хареса, най-много безапелационното показване на спора сред хората с овехтяло догматично мислене и младите, носители на нови, целебни за социализма хрумвания. Силен драматизъм, заостреност във взаимоотношенията, внезапно фокусирани центрове на държание, експпресивна сгъстеност и прочие Публикувах във в. " Народна просвета " публикация за пхостановката, написана в духа на одобряване и солидаризиране с мисленето на драматурга, режисьора и актьорите.
Но не по този начин мислеше Живков, който изгледа постановката от ложата (в Народния спектакъл - б.р.) и преди финала на представлението стана от мястото си и напусна театъра в символ на отрицание. Всички фенове, а и самите участници в спектакъла бяхме сюрпризирани.
На другия ден във всички вестници - отпечатани на първа страница разгромни уводни колонки, осъждащи антипартийната устременост на спектакъла " Ние сме на 25 ".
Мъчех се през това време да си обясня постъпката на Тодор Живков - нетактична, неизгодна за него. Обяснението не го намирах. Едва след диалози с другари за Пражката пролет, за чешките събития от края на 60-те години, ми просветна. Живков тогава се изплашил, че полемиките по отношение на грешките през социализма могат и у нас да доведат до всеобщи безредици и протести. И е желал да предизвести хората на българската просвета, че в нашата страна няма да бъде позволен сериозен прочит на съвременността, както се случва в Чехословакия.
5. Анархистът Емилиян Станев
С Емилиян Станев сме седели няколко пъти дружно в кафенето на Съюза на писателите. Държеше се доброволно с нас, младите писатели, само че и подигравателно, хитровато ни преценяваше през очилата си. Не разказваше ловните си истории, само че когато станеше дума за лов, се държеше като господ на ловците. Любимата му тематика беше България - всичките й несгоди идвали от богомилите. Те били фракция съблазнители, разюздани, безконтролно разрушили една велика средновековна империя, ликвидирали исторически нужното йерархическо устройство на страната ни, объркали реда в нея, подкопали моралните й устои. Общо взето, подготвили успеха на османлиите. В същото време белетристът не криеше благосклонностите си към анархистите - най-големите врагове на институцията страна.
За прозаика представлявах интерес, а и обект на положителни усеща, тъй като съм роден в Ямбол, за който той твърдеше, че е център на българското анархистично придвижване. От него за първи път чух да се споделят обществено толкоз ласкави и съпричастни думи за Георги Шейтанов. Разказваше за одисеята му във Великотърновския край, за огромната му обич Мариола. Към мен се обръщаше с " ямболско анархистче ", отнасяше се като към сходство на Кольо Рачика.
През тези времена не знаех, че в действителност огромният прозаик е към този момент проучил от " а " до " я " житието-битието на Шейтанов: в Романа " Иван Кондарев " първообраз на основния воин несъмнено се явява огромният интелектуалец, лидерът на българския анархизъм и анархокомунизъм Георги Шейтанов.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ