Как рицарят ставал рицар
С течение на вековете, колкото повече рицарството се обвивало с ореола на популярност и искра, толкоз по-сложен ставал процесът за приемане на млади претенденти, искащи да получат това благородно званиие. Само аристократ по рождение, достигнал 21-годишна възраст, можел да стане рицар. В доста редки случаи и за особени заслуги, кралят можел да прогласи и мъж, който не бил роден в благородническо семейство.
Но единствено благородният генезис надалеч не бил задоволителен. Било належащо да се научат из основа всички рицарски отговорности. Чрез превъзмогване на продължителни тествания на по-ниски степени, претендентът трябвало да потвърди, че неговата храброст и смелост са в положение да поддържат достойнството и славата на съсловието, в което желаел да постъпи.
Подходящото образование на човек, комуто предстояло да стане рицар, започвало още от детството. Игрите и заниманията на момчето трябвало да развият у него враждебен дух. Въоръжено с сопа, имитираща копие, и представяйки си всяко дърво като зложелател, то се сражавало с оградата на родовото си имение и по този начин изпитвало своята зараждаща се мощ за бъдещи победи на бойното поле.
Зимата допринасяла изключително доста за този тип занимания: децата се събирали, строели укрепления и кули от снега, обсаждали ги и се защитавали.
На 7-годишна възраст, момчето бивало отделяно от майката и с неговото образование се заемал бащата. След първичните уроци под родителския покрив, то било изпращано в някой от замъците на по-видните рицари, родственици или другари на фамилията. Техните препоръки и образец представлявали същинското и дефинитивно образование. Било особена чест за един рицар, в случай че някой татко му доверявал да довърши възпитанието и образованието на своя наследник.
При раздялата, майката на юношата му давала кесийка с малко пари и връзвала на шията му муска с реликви, с цел да го защищава от уроки и други несгоди. Юношата отпътувал с военен кон, съпроводен от остарял прислужник. При идването в замъка на своя настойник, той получавал званието паж или валет.
Задълженията на пажа не включвали нищо унизително, въпреки той, всъщнос, да изпълнявал работата на днешния прислужник – само че това било услуга за услуга.
Пажовете придружавали своя патрон и неговата брачна половинка по време на лов, на посетители, при разходки, служели като куриери и даже сервирали на масата. Почтително, с наведен взор, младият паж се подчинявал, учел се да заповядва и да дава отговор мъдро на въпросите, само че нормално пазел безмълвие. Той помагал в замъка, през зимата трябвало да застила стаята на настойника си със плява, а лете – с рогозки, да поддържа в ред бронята му и конската екипировка, да приготвя измиването на гостуващи рицари.
Първите уроци на пажа били свързани с богословието – той трябвало освен да бъде добър християнин, само че да пази своята вяра на живот и гибел. Преподавател по този значим въпрос нормално била една от най-благородните, благочестиви и добродетелни дами в замъка. Уроците по богословие вдъхвали голямо почитание към тази свещена тематика, а в това време, кротостта, учтивостта и достолепията на учителките будели почитание към нежния пол, което било отличителна линия на рицарството. Примерът на дамите и рицарите, на които служели пажовете, непрекъснато поддържали в тях невзискателност и благоприличие. Но на първо място, възпитателите се опитвали да развият у пажовете почитание към величествения темперамент на рицарството и страхопочитание към тези доблести, които издигали до това звание.
Пажовете взели участие в най-различни шампионати и изпълнявали рицарски отговорности: обяздвали непокорни коне, тичали в тежки брони, прескачали огради, хвърляли дротици, учели се да се бият с копия и дървени мечове. Понякога строели дребни дървени градчета и ги превземали с припадък. Наричали ги с имената на някои региони в Палестина: обсаждали глинен Вавилон, превземали Антиохия от буци тор, а Мемфис – от тръстика. Поляните ги снабдявали с декорации за шлемовете, а горичките – със стрели: всичко това било зората на бъдещата им популярност.
След военните игри се водели диалози за война и лов, за изкуството да се опитомяват птици и дресират кучета. Понякога учели младия паж да играе шах или да пее в акомпанимент на лира, ария за обич или бойна популярност. Постепенно, у пажа се зараждало предпочитание да премине на работа при различен, по-известен и почитан рицар, или пък да стане оръженосец: постоянно това било последната стъпка към посвещаването в рицарство.
Дворците и замъците били превъзходни учебни заведения по вежливост, вежливост и други достолепия, освен за пажове и оръженосци, само че и за младите благородни девойки. Там те изучавали бъдещите си отговорности от ранна възраст, развивали и усъвършенствали грацията си и тези нежни усеща, за които били основани от самата природа. Младите девойки се учели да оказват на бъдещите си съпрузи тези услуги, които един боец чака от нежната си брачна половинка. Те били първите, които измивали праха и кръвта на рицарите, завърнали се от борба или шампионат. Дамите и девойките изучавали ботаника и хирургия, с цел да могат да дават първа помощ на ранените.
За да покажат на младежите предназначението на меча, при прекосяване от паж към оръженосец се правил църковен ритуал. Родителите или настойниците на пажа го завеждали при олтара, като държели восъчни свещи. Свещеникът вземал меч и колан от престола в олтара, благославял ги няколко пъти и препасвал младия аристократ.
Посвещение. Едмънд Лейтън, 1901
Оръженосците се разделяли на рангове съгласно наложените им отговорности: оръженосец на рицаря или брачната половинка му (този на рицаря стоял по-високо), стайни оръженосци – камерхери, конюши (при конете) и т. н. Най-високата позиция си оставала оръженосец на рицаря – досега, в който самият оръженосец ставал подобен. Тогава неговите обслужващи отговорности приключвали и той тръгвал по пътя на славата.
Статуетка на рицар
