Българо-турският пограничен район предлага неочаквани възможности за туризъм
С “комшо” или “аркадаш” и усмивка приключва всяка имитация на мъжа, сервиращ турското кафе. Насреща стърчат минаретата на перлата на Одрин – джамията Селимие, от чиито високоговорители таман е завършила една от петте молебствия. Лъскач на обувки, този практикувал се до неотдавна и у нас поминък, седи до масите на кафенето и търка обувки, а на притежателя им е услужил с чехли за баня. Това, че клиентът от България желае турското си кафе единствено с една бучка “шекер”, а не няколко, буди изненада. Турците обичат кафето си сладко, само че още повече обичат чай.
Тави с червен ябълков чай в стъклени чашки наподобяващи лале се разнасят от заран до вечер по магазините в безистените, улиците и на всички места. Момчета разносвачи лавират сред тълпата, избираща шарени платове, ризи, насипни подправки, бурканчета тахан, наргилета, домакинска посуда, злато, локуми, пишмание и още, и още. Търговията в Одрин през погледа на чужденец процъфтява – магазинчетата са едно до друго, стоката е “бол”, одобряват се и турски лири, и левове, и долари, и евро, а цените могат и да паднат, в случай че умееш да се пазариш. Пазаренето в западния свят се приема за невъзпитано, само че за множеството народи от Турция чак до Индонезия, то е неизменима част от културата.
Човек търси далечна екзотика, а от време на време тя е в прилежащия двор. Познаваме до елементи география, политика, просвета и общество на страни оттатък Атлантика или Индийския океан, а Балканите са ни комплицирани и незнайни. С нискотарифните авиолинии можем да отскочим до Лондон, Рим или Франкфурт на цената на автобусен билет София-Бургас, само че до Загреб, Скопие или Тирана и цената става солена и отново би трябвало да се мине през Централна или Западна Европа за прикачване. Създава се чувството, че в случай че не е морето на Гърция и в случай че не са пазарите на Одрин и Истанбул, то няма какво друго да се прави там. А напълно не е по този начин.
Районът на югоизточна България и европейска Турция е непопулярна туристическа дестинация, само че предлага всевъзможни благоприятни условия за културен, рекреационен, екологичен и селски туризъм. Кулинарен също! Одрин е известен с лютивичките си кюфтета от телешко месо, само че признакът на града в хранително измерение е “тава джигер” – пържен дроб. През пролетта даже има фестивал на този деликатес. Както си е из Балканите, порциите не са гурме, а са значителни, и се сервират с доста зеленчуци, само че и люти чушки, кисело мляко а хлябът не се заплаща в допълнение. В горещината на Одрин алкохолът не е за предпочитане, а както във всяка мюсюлманска страна, е и ъгъл. Много заведения не оферират даже и бира. Но вечерите, на студенина, върви турската анасонова ракия.
През почивните дни Обсадата на Одрин от 1913 година от българите като че ли се възпроизвежда. Из комерсиалните зони в града с население от 160 000 души непрекъснато могат да се срещнат коли с регистрации от Хасково, Ямбол, Бургас, Шумен, Стара Загора, Търговище. От същите градове потеглят и така наречен пазарски еднодневни екскурзии с рейсове. Вечер по граничните пунктове при Лесово и Капитан Андреево се разнасят чували тоалетна хартия, течни прахове за пране, алуминиеви тенджери и саралии, а чакането трае с часове. Покупки и храна са добре, обаче Одрин предлага и напълно други по вид прекарвания.
На хвърлей от града, от другия бряг на река Тунджа, в махалата “Йенимарет”е комплексът с джамия на султан Баязид II. Там, в тогавашна османска болница и здравно учебно заведение от 16-и век, се намира Музеят на здравето. Реалистични фигури демонстрират старовремски преподаватели с пояси и тюрбани, издърпващи изкълчени крака на пациенти, със студенти насядали по турски към тях и записващи с перо новопридобитите познания. Други пък изстискват отровата от змии и подготвят лекарства. Информация на турски и на британски, дружно с илюстрации от старите османски медицински учебници, допълват картината и разкриват историческия подтекст. Представени са даже учителската стая и екарисажа на болничното заведение. Из двора, напичани и от горната страна, и с отразена топлота от белите каменни стени на комплекса, цъфтят рози и се вият асми.
Слабост на актуалния младеж, изключително в случай че рядко се рови в историята, е вярата, че всичко цивилизовано потегля от неговото потомство, или най-малко поколението на родителите му. А всичко до тогава е черно-бяло, нехигиенично, стигматизирано, недоразвито. Да не приказваме за мрачните епохи на Османската империя. Само че – и това намираме в болничната част от Музея на здравето – османските турци напълно не са били старомодни за времето си. Изварявали са розови листенца и други благоухания за това, което през днешния ден назоваваме арома терапия. А струнен състав свирел успокояваща музика “макам” за лекуване на болните. Тоналностите работят по друг метод върху човешката душeвност. “Раст макам”, да вземем за пример, внася наслада и утешение, “саба макам” носи мощ и кураж, а “кючек макам”, изненадващо – меланхолични усеща и тъга. Посетителите на музея също могат да се вслушат в музиката и да преценяват за себе си.
Представени са образци и за козметични интервенции, практикувани от османските хирурзи, като да вземем за пример премахване на мастната тъкан от мъжки гърди, унищожаване на брадавици, на спомагателни пръсти, коригиране деформации на клепачите, вагинални сраствания и други Всички сходни способи са били разказани с картинки в османските учебници, които са изложени. Интересен факт е, че имунизацията за дребна шарка потегля точно от локалната турска процедура. През 18-и век британската аристократка лейди Мери Монтегу донася и разпространява османската ваксина в Лондон.
Друга огромна горделивост на турците е Мимар Синан. Главен султански проектант, работил през съвсем целия 16-и век, доживял дълбока напреднала възраст от 98 години, за които се сменят трима султани. Турците не го назовават просто проектант (мимар), а “Геният Синан”. Започнал като строител на военни уреди и мостове, той основава някои от огромните образци на ислямската архитектура из империята. “Сюлейманийе джамия”, извисяваща се над Истанбул, е негово създание. Джамиите “Баня баши” и “Коджа дервиш Мехмед паша” (днешната черква “Св. Седмочисленици”) в София са също проектирани от Синан. Негова е и големия комплекс в сърцето на Одрин – “Селимие джамия”.
Джамията на султан Селим II е считана от самия Синан за най-високото му архитектурно достижение. Украсена е с червени мраморни блокове, доставени от Египет и бели от покрайнините на Истанбул. Михрабът, нишата в стената, която демонстрира посоката към Мека и към която би трябвало да се обръщат молещите се, е забележима от всяка част от вътрешността на молитвения дом и това я отличава от другите джамии. Няма вътрешни колони, които да я закриват. Уникално за две от минаретата е, че имат по три входа, като всеки води до друга височина. Виещите се стълби в тях нямат връзка.
Вместо върху твърда основа, джамията и постройките към нея са издигнати върху пясъчен насип, което ги прави устойчиви на трусове. Едва през последните десетилетия откриватели са разкрили, че надълбоко под основата на комплекса Синан е основал дренажна система, която да отстранява влагата. А тя напълно не е незначителна в град на 42 метра надморска височина, край който се срещат Арда, Тунджа и Марица. За отводнителна цел служи и кладенецът в средата на двора, в който молещите се измиват преди да влязат в джамията.
Но най-впечатляващ е куполът с диаметър от 31,25 м. Мимар Синан самичък си задава предизвикателство куполът на молитвения дом да е по-голям от този на “Света София”. Успехът му е непретенциозен – в диаметър той е с 50 см по-голям от купола на издигнатата хилядолетие по-рано християнска базилика. Любопитен подробност за наследството на архитекта е, че негови възпитаници вземат участие в проектирането на Тадж Махал. За мавзолея на брачната половинка на Шах Джахан са употребявани правила, въведени в архитектурата от османския “гений Синан”. Само в Одрин има цели девет негови паметника.
И в случай че джамиите и ислямският дух са пристигнали допълнително на екскурзианта, може да се премине на християнска вълна. Православието не е непознато на Одрин. Две български църкви има в града – “Св. Св. Константин и Елена” (построена през 1869) и “Св. вмчк. Георги” (построена през 1880). За българите в Одрин, въпреки и от друга позиция, припомня и военният музей на хълма над града. Експозицията споделя за Балканската война и подчертава върху обсадата на Одрин, при която българите завладяват турската цитадела.
След религиозно-архитектурно-военния туризъм може би е време за дондурма (сладолед) по основната улица, за какво не с обичайните локални усети тахан и шамфъстък? Или още една порция джигер тава… Този път със мощния мирис на турска анасонова ракия. И под зоркия взор на Кемал Ататюрк, който гледа от всяко помещение в страната и припомня за какво турците са турци, а не османци.
Материалът е основан след опознавателен тур за публицисти, проведен от Министерството на туризма. Очаквайте в идващите дни втора част, с цел да разберете за какво Кемал Ататюрк има къща в Кърклареле, по какъв начин посрещат гостите си певческите баби в странджанското село Бръшлян, за какво в Несебър има толкоз доста църкви и къде е античният енергиен източник на сегашен Ямбол.
Тави с червен ябълков чай в стъклени чашки наподобяващи лале се разнасят от заран до вечер по магазините в безистените, улиците и на всички места. Момчета разносвачи лавират сред тълпата, избираща шарени платове, ризи, насипни подправки, бурканчета тахан, наргилета, домакинска посуда, злато, локуми, пишмание и още, и още. Търговията в Одрин през погледа на чужденец процъфтява – магазинчетата са едно до друго, стоката е “бол”, одобряват се и турски лири, и левове, и долари, и евро, а цените могат и да паднат, в случай че умееш да се пазариш. Пазаренето в западния свят се приема за невъзпитано, само че за множеството народи от Турция чак до Индонезия, то е неизменима част от културата.
Човек търси далечна екзотика, а от време на време тя е в прилежащия двор. Познаваме до елементи география, политика, просвета и общество на страни оттатък Атлантика или Индийския океан, а Балканите са ни комплицирани и незнайни. С нискотарифните авиолинии можем да отскочим до Лондон, Рим или Франкфурт на цената на автобусен билет София-Бургас, само че до Загреб, Скопие или Тирана и цената става солена и отново би трябвало да се мине през Централна или Западна Европа за прикачване. Създава се чувството, че в случай че не е морето на Гърция и в случай че не са пазарите на Одрин и Истанбул, то няма какво друго да се прави там. А напълно не е по този начин.
Районът на югоизточна България и европейска Турция е непопулярна туристическа дестинация, само че предлага всевъзможни благоприятни условия за културен, рекреационен, екологичен и селски туризъм. Кулинарен също! Одрин е известен с лютивичките си кюфтета от телешко месо, само че признакът на града в хранително измерение е “тава джигер” – пържен дроб. През пролетта даже има фестивал на този деликатес. Както си е из Балканите, порциите не са гурме, а са значителни, и се сервират с доста зеленчуци, само че и люти чушки, кисело мляко а хлябът не се заплаща в допълнение. В горещината на Одрин алкохолът не е за предпочитане, а както във всяка мюсюлманска страна, е и ъгъл. Много заведения не оферират даже и бира. Но вечерите, на студенина, върви турската анасонова ракия.
През почивните дни Обсадата на Одрин от 1913 година от българите като че ли се възпроизвежда. Из комерсиалните зони в града с население от 160 000 души непрекъснато могат да се срещнат коли с регистрации от Хасково, Ямбол, Бургас, Шумен, Стара Загора, Търговище. От същите градове потеглят и така наречен пазарски еднодневни екскурзии с рейсове. Вечер по граничните пунктове при Лесово и Капитан Андреево се разнасят чували тоалетна хартия, течни прахове за пране, алуминиеви тенджери и саралии, а чакането трае с часове. Покупки и храна са добре, обаче Одрин предлага и напълно други по вид прекарвания.
На хвърлей от града, от другия бряг на река Тунджа, в махалата “Йенимарет”е комплексът с джамия на султан Баязид II. Там, в тогавашна османска болница и здравно учебно заведение от 16-и век, се намира Музеят на здравето. Реалистични фигури демонстрират старовремски преподаватели с пояси и тюрбани, издърпващи изкълчени крака на пациенти, със студенти насядали по турски към тях и записващи с перо новопридобитите познания. Други пък изстискват отровата от змии и подготвят лекарства. Информация на турски и на британски, дружно с илюстрации от старите османски медицински учебници, допълват картината и разкриват историческия подтекст. Представени са даже учителската стая и екарисажа на болничното заведение. Из двора, напичани и от горната страна, и с отразена топлота от белите каменни стени на комплекса, цъфтят рози и се вият асми.
Слабост на актуалния младеж, изключително в случай че рядко се рови в историята, е вярата, че всичко цивилизовано потегля от неговото потомство, или най-малко поколението на родителите му. А всичко до тогава е черно-бяло, нехигиенично, стигматизирано, недоразвито. Да не приказваме за мрачните епохи на Османската империя. Само че – и това намираме в болничната част от Музея на здравето – османските турци напълно не са били старомодни за времето си. Изварявали са розови листенца и други благоухания за това, което през днешния ден назоваваме арома терапия. А струнен състав свирел успокояваща музика “макам” за лекуване на болните. Тоналностите работят по друг метод върху човешката душeвност. “Раст макам”, да вземем за пример, внася наслада и утешение, “саба макам” носи мощ и кураж, а “кючек макам”, изненадващо – меланхолични усеща и тъга. Посетителите на музея също могат да се вслушат в музиката и да преценяват за себе си.
Представени са образци и за козметични интервенции, практикувани от османските хирурзи, като да вземем за пример премахване на мастната тъкан от мъжки гърди, унищожаване на брадавици, на спомагателни пръсти, коригиране деформации на клепачите, вагинални сраствания и други Всички сходни способи са били разказани с картинки в османските учебници, които са изложени. Интересен факт е, че имунизацията за дребна шарка потегля точно от локалната турска процедура. През 18-и век британската аристократка лейди Мери Монтегу донася и разпространява османската ваксина в Лондон.
Друга огромна горделивост на турците е Мимар Синан. Главен султански проектант, работил през съвсем целия 16-и век, доживял дълбока напреднала възраст от 98 години, за които се сменят трима султани. Турците не го назовават просто проектант (мимар), а “Геният Синан”. Започнал като строител на военни уреди и мостове, той основава някои от огромните образци на ислямската архитектура из империята. “Сюлейманийе джамия”, извисяваща се над Истанбул, е негово създание. Джамиите “Баня баши” и “Коджа дервиш Мехмед паша” (днешната черква “Св. Седмочисленици”) в София са също проектирани от Синан. Негова е и големия комплекс в сърцето на Одрин – “Селимие джамия”.
Джамията на султан Селим II е считана от самия Синан за най-високото му архитектурно достижение. Украсена е с червени мраморни блокове, доставени от Египет и бели от покрайнините на Истанбул. Михрабът, нишата в стената, която демонстрира посоката към Мека и към която би трябвало да се обръщат молещите се, е забележима от всяка част от вътрешността на молитвения дом и това я отличава от другите джамии. Няма вътрешни колони, които да я закриват. Уникално за две от минаретата е, че имат по три входа, като всеки води до друга височина. Виещите се стълби в тях нямат връзка.
Вместо върху твърда основа, джамията и постройките към нея са издигнати върху пясъчен насип, което ги прави устойчиви на трусове. Едва през последните десетилетия откриватели са разкрили, че надълбоко под основата на комплекса Синан е основал дренажна система, която да отстранява влагата. А тя напълно не е незначителна в град на 42 метра надморска височина, край който се срещат Арда, Тунджа и Марица. За отводнителна цел служи и кладенецът в средата на двора, в който молещите се измиват преди да влязат в джамията.
Но най-впечатляващ е куполът с диаметър от 31,25 м. Мимар Синан самичък си задава предизвикателство куполът на молитвения дом да е по-голям от този на “Света София”. Успехът му е непретенциозен – в диаметър той е с 50 см по-голям от купола на издигнатата хилядолетие по-рано християнска базилика. Любопитен подробност за наследството на архитекта е, че негови възпитаници вземат участие в проектирането на Тадж Махал. За мавзолея на брачната половинка на Шах Джахан са употребявани правила, въведени в архитектурата от османския “гений Синан”. Само в Одрин има цели девет негови паметника.
И в случай че джамиите и ислямският дух са пристигнали допълнително на екскурзианта, може да се премине на християнска вълна. Православието не е непознато на Одрин. Две български църкви има в града – “Св. Св. Константин и Елена” (построена през 1869) и “Св. вмчк. Георги” (построена през 1880). За българите в Одрин, въпреки и от друга позиция, припомня и военният музей на хълма над града. Експозицията споделя за Балканската война и подчертава върху обсадата на Одрин, при която българите завладяват турската цитадела.
След религиозно-архитектурно-военния туризъм може би е време за дондурма (сладолед) по основната улица, за какво не с обичайните локални усети тахан и шамфъстък? Или още една порция джигер тава… Този път със мощния мирис на турска анасонова ракия. И под зоркия взор на Кемал Ататюрк, който гледа от всяко помещение в страната и припомня за какво турците са турци, а не османци.
Материалът е основан след опознавателен тур за публицисти, проведен от Министерството на туризма. Очаквайте в идващите дни втора част, с цел да разберете за какво Кемал Ататюрк има къща в Кърклареле, по какъв начин посрещат гостите си певческите баби в странджанското село Бръшлян, за какво в Несебър има толкоз доста църкви и къде е античният енергиен източник на сегашен Ямбол.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ