Редица бойни изкуства водят началото си от Китай и Япония.

Редица бойни изкуства водят началото си от Китай и Япония. Азия се оказва континент, който намира приложение на всяка част от тялото и може да я трансформира в оръжие. Покрай нанасянето на удари, множеството майстори откриват и една доста характерна философия, която има за цел да сложи основите на духовното израстване. Покрай тези две страни не би трябвало да пренебрегваме и Индия, където природата и многочислените кланови войни изискват умения за противопоставяне. Едно забавно бойно изкуство, родено точно там е Силамбам.

Според архивите е практикувано още през 1000 година прочие Хр. и даже идва с доста забавна легенда. Силамбам е даден на индийците посредством Бог Муруган, който един ден се дегизирал като дъртак. По пътя срещнал човек на име Агастя и му дава нов способ за медитиране. По-късно откривателят стартира да я практикува и записва всичко научено на палмови листа. Една от практиките е по този начин наречената Кампу Сутра – обучение за пердах с тояги. Според историята, по-късно античните практики се трансформират в модерният Силамбам.

През 4 век прочие Хр. в играта влизат и мечове, с изключение на тоягите, основава се броня за бойците и се уголемява доста. Интересен факт е, че това изкуство е било тествано доста подробно от английските заселници, които до този миг се доверявали на остарялата военна тактичност. Силамбам се оказва доста ефикасно умеене и затова се не разрешава във всяка индийска провинция, която пада под властта на британците. Впрочем това не е единственото бойно изкуство, което се не разрешава.

Ако Индия е основател на Кама Сутра и изкуството на любовта, бойното им изкуство се оказва още по-специфично и акуратно по време на борба. Силамбам се практикува елементарно и единственото належащо помагало за наказване на съперника е бамбукова причка с дължина от 1.68 метра. Според майсторите, другите дължини могат да се употребяват за разнообразни мотиви и според от това какъв брой надалеч би трябвало да бъде съперникът. Малките бамбукови пръчки се крият доста по-лесно. Освен това майсторите доста скоро стартират да употребяват и редица други оръжия. И по този начин, както се употребява бамбукова пръчка за нахлуване, за по-близки дистанции бойците употребяват по този начин нареченото мару – оръжие, което се прави от еленови рога, съединени едно с друго, превръщащи се в шипове.

Снимка: By GamerDadd – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=33232450

Дръжката е покрита с железна тава и по този метод може да доставя положително противопоставяне и за непосредствен пердах. Най-важното е, че с изключение на като щит, мару може да се употребява и за близко обезвреждане на съперника, при положение, че бамбуковата пръчка не може да бъде ефикасна. Обикновено боецът може да употребява в дясната си ръка и куту катай – бокс с шипове на върха си. Разбира се, мечът също участва във въоражаването. Впрочем катарито е оръжие, което може да пробива ризница и се основава по отношение на желанията на практикуващия – от извито острие до право. С добра подготовка, средностатистическият занаятчия може да се трансформира в съществено главоболие за многочислен съперник.

Тренировките също не са изключително леки. За да стане човек – занаятчия би трябвало да премине през няколко етапи на подготовка. В първата се учат базови умения и се минава през тежък физически режим, подобряващ еластичност, издръжливост, съгласуваност, баланс, мощ и скорост. В началото се учат стъпките каалади, които са ориентирани главно към завъртането и салдото, в множеството случаи боецът би трябвало да върти тялото си, само че не и да трансформира позицията на пръчката, на практика той би трябвало да се преценява с нея. В множеството случаи учителите преподават стъпките без използването на оръжие. Дори и по-късно оръжията не се интегрират в тренировката, тъй като идва ред на ръкопашния пердах. Главната стойка изисква пръчката да се държи с една ръка, а другата е прибрана покрай тялото.

По този метод се тренира еластичност на тялото, разнообразни офанзиви и блокирания, а във финалната фаза следва заостряне на бамбука. Основната цел е боецът да се научи да се пази против голям брой съперници, дуелите не съставляват интерес. Липсва нравственос в това бойно изкуство, тъй като индийците са тренирани да целят както главата, по този начин и слабините на съперника, имайки поради здравината на бамбуковите пръчки, неутрализирането на съперник става много бързо. Майсторът на това бойно изкуство би трябвало да има доста здрави китки, тъй като множеството удари се нанасят точно с негова помощ. Друго значимо изкуство по тази линия е използването на варма ади ор марма ади (учение по отношение на точките на напрежение в човешкото тяло). Боецът на практика знае с минимално количество удари да обезврежда бързо и ефикасно своя съперник.

В множеството случаи нанесените удари имат парализиращ резултат до няколко секунди, само че болката идва доста по-късно след борбата. Интересен факт е, че множеството специалисти упражняват боси, затова при двубой даже огромният пръст на крайници е цел. Освен учението за нанасяне на болежка, майсторите преподават и всекидневна медитация за укрепване на духа, не предлагат потреблението на алкохол, пушенето и храни с месо. Единственото, което е належащо за опознаването и завършването на образованието е времето. Някои стилове изискват години за осъвършенстване и опознаване. Силамбам е изкуство, което се практикува и до през днешния ден, майсторите са задължени да го употребяват единствено за отбрана и не за нахлуване. В някои индийски филми можем да видим демонстрацията му. И до през днешния ден се счита, че Салимбам е бойно изкуство, което е охладило редица пристрастености за доминация над Индия и както казахме в горните рeдове, британците са усетили болката най-вече.

Заглавна фотография: By Jdcollins13 – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=27320169