Диоптрите от вчера
Разтворих новата книга на Христо Добротинов. Някога имах табиет да чета разказите и повестите в противоположен ред - почвах от края, от последното заглавие. Внушил съм си, че писателите и поетите приключват сборниците си с най-силното, постоянно и с най-любимото свое четиво. После открих, че съм идеализирал събратята си и че няма смисъл да си последвам заблужденията. И в този момент понечих да отворя на последния текст, само че дисциплинирано обърнах начело. Това беше ход с последици: още първият роман ме откъсна от действителността и ме запрати в оня загубен свят, който можем да открием единствено в завинаги отлетялото време.
Христо Добротинов през днешния ден е от тези майстори на „ положителната остаряла ” прозаичност, които в никакъв случай не са били болшинство. Този израз в наши дни е съвсем неуместен, тъй като не осъзнаваме, че добра и остаряла е прозата на предишното, само че и на бъдещето. Утре тази прозаичност ще продължи да радва читателя, както го е радвала и през предишния век. (Раждат се към нас такива разказвачи, въпреки за днешната литературна оптика те да наподобяват невидими.) Има нещо съвсем свръхестествено в тази прозаичност: „ влизаш ” в описа, а след това излизаш на кръстопът...
Един мъж трябвало да участва, когато в остарялото гробище разкопават гроба на дядо му. Между тленни остатъци и остатъци от заравяне отпреди осемдесет години се разкрили и едни старомодни очила. Героят на описа, роден много по-късно отдавнашно заравяне, прибира очилата и се надява през тях да види това, което неговият предшественик е гледал в миналото. Не очаквайте, че ще ви предавам тук какво се е случило. (Има го в описа „ Очилата ” от сборника „ В търсене на холивудския лакей ”.) Накратко - излязох и аз на кръстопътя. Кръстопътя на загатна.
Когато баща ми умря, майка ми не запомнила да му постави очилата в джоба. Притесняваше се и се упрекваше, известно време бе даже неутешима. Но след гибелта му тя беше неутешима за всичко, тъй че тъкмо тази тъга - за очилата, не изпъкваше доста. Те стояха на нощното шкафче, където и бяха забравени от нея. Чувах я да разсъждава, че Там, където всичко би трябвало да е напълно, надали някой страда от късогледство и тогава на баща няма да са му потребни очила. Сигурно не можеше да си елементарни грешката и по този начин бореше угризенията. Аз - наобратно, мъчно си го представях без тях даже Оттатък. Беше счетоводител и над цифрите рано-рано бе похабил някакви диоптри от зрението си. Впрочем у дома всички носеха очила - без мене. Не се замислях върху това, нямах визия какво е човек да ги изгуби даже за часове. Майка ми знаеше, вероятно поради това и страдаше.
После тя стартира да ги носи. Обясни ми, че счупила своите. Според мен не беше толкоз просто. Подозирам, че искаше да види живота, какъвто го бе виждал той, подобен, какъвто го е възприемал, когато я бе упътвал, предпазвал или гълчал. Бяха го гледали през разнообразни очила и той го бе виждал по-добре. Липсваше й този негов взор, тя му се бе доверявала, уповавала и покорявала и в този момент евентуално се надяваше през неговите стъкълца да се вглежда по-резултатно, да разграничава по-ясно лица и инциденти и да се оправя сама със ориста, която й го бе взела. Или пък не бе така наивна, знаеше, че в старостта всичко е дефинитивно, тъй като един път ми сподели: „ Чудна работа, с тези очила баща ти ми вдяваше иглата, а аз и с тях не мога. ” Не можеше, само че с тях тя доживя дните си и, несъмнено, никой от нас не свари да ги постави в ковчега й за оня свят. Остава да имаме вяра също като нея, че от небето нашите мъртви ни гледат „ с невъоръжено око ” и виждат задоволително, с цел да ни състрадават или укоряват.
Онези очила изчезнаха от погледа ни още след гибелта на мама и в никакъв случай повече не се откриха. Къщата в Беглеж, където бе намерила подслон в последните години, е разграбена от ромите, изнесени са мебелите, портретите, книгите даже. Празна е, като преметена. Няма очила. Сигурно е имало смисъл да ги запазим, откакто не сме ги изпратили с нея. Мами това, притегля - да погледнем света, да погледнем себе си с очилата на своите родители. И да открием какво те са виждали в нас през тях, каква религия или отчаяние сме им донесли в техните тихи старини. Сега ми се коства, че не са окончателно изгубени тези очила, че безусловно ще изскочат отнякъде, стига човек да ги помни и чака. Дори от някоя хубава книга, както този път.
Нали това в действителност е едно от безбройните смисли на книгата - чифт очила, през които можеш да надникнеш в живота си, да прозреш в бъдещето, само че и в предишното, да осветиш и да огледаш скъпите изгубени места, лица и гробове. Даже в случай че си човек като мен, който и до през днешния ден чете без очила и обича да се хвали с това. Някакви диоптри в добавка постоянно са потребни - даже в случай че ще гледаме в себе си...
Христо Добротинов през днешния ден е от тези майстори на „ положителната остаряла ” прозаичност, които в никакъв случай не са били болшинство. Този израз в наши дни е съвсем неуместен, тъй като не осъзнаваме, че добра и остаряла е прозата на предишното, само че и на бъдещето. Утре тази прозаичност ще продължи да радва читателя, както го е радвала и през предишния век. (Раждат се към нас такива разказвачи, въпреки за днешната литературна оптика те да наподобяват невидими.) Има нещо съвсем свръхестествено в тази прозаичност: „ влизаш ” в описа, а след това излизаш на кръстопът...
Един мъж трябвало да участва, когато в остарялото гробище разкопават гроба на дядо му. Между тленни остатъци и остатъци от заравяне отпреди осемдесет години се разкрили и едни старомодни очила. Героят на описа, роден много по-късно отдавнашно заравяне, прибира очилата и се надява през тях да види това, което неговият предшественик е гледал в миналото. Не очаквайте, че ще ви предавам тук какво се е случило. (Има го в описа „ Очилата ” от сборника „ В търсене на холивудския лакей ”.) Накратко - излязох и аз на кръстопътя. Кръстопътя на загатна.
Когато баща ми умря, майка ми не запомнила да му постави очилата в джоба. Притесняваше се и се упрекваше, известно време бе даже неутешима. Но след гибелта му тя беше неутешима за всичко, тъй че тъкмо тази тъга - за очилата, не изпъкваше доста. Те стояха на нощното шкафче, където и бяха забравени от нея. Чувах я да разсъждава, че Там, където всичко би трябвало да е напълно, надали някой страда от късогледство и тогава на баща няма да са му потребни очила. Сигурно не можеше да си елементарни грешката и по този начин бореше угризенията. Аз - наобратно, мъчно си го представях без тях даже Оттатък. Беше счетоводител и над цифрите рано-рано бе похабил някакви диоптри от зрението си. Впрочем у дома всички носеха очила - без мене. Не се замислях върху това, нямах визия какво е човек да ги изгуби даже за часове. Майка ми знаеше, вероятно поради това и страдаше.
После тя стартира да ги носи. Обясни ми, че счупила своите. Според мен не беше толкоз просто. Подозирам, че искаше да види живота, какъвто го бе виждал той, подобен, какъвто го е възприемал, когато я бе упътвал, предпазвал или гълчал. Бяха го гледали през разнообразни очила и той го бе виждал по-добре. Липсваше й този негов взор, тя му се бе доверявала, уповавала и покорявала и в този момент евентуално се надяваше през неговите стъкълца да се вглежда по-резултатно, да разграничава по-ясно лица и инциденти и да се оправя сама със ориста, която й го бе взела. Или пък не бе така наивна, знаеше, че в старостта всичко е дефинитивно, тъй като един път ми сподели: „ Чудна работа, с тези очила баща ти ми вдяваше иглата, а аз и с тях не мога. ” Не можеше, само че с тях тя доживя дните си и, несъмнено, никой от нас не свари да ги постави в ковчега й за оня свят. Остава да имаме вяра също като нея, че от небето нашите мъртви ни гледат „ с невъоръжено око ” и виждат задоволително, с цел да ни състрадават или укоряват.
Онези очила изчезнаха от погледа ни още след гибелта на мама и в никакъв случай повече не се откриха. Къщата в Беглеж, където бе намерила подслон в последните години, е разграбена от ромите, изнесени са мебелите, портретите, книгите даже. Празна е, като преметена. Няма очила. Сигурно е имало смисъл да ги запазим, откакто не сме ги изпратили с нея. Мами това, притегля - да погледнем света, да погледнем себе си с очилата на своите родители. И да открием какво те са виждали в нас през тях, каква религия или отчаяние сме им донесли в техните тихи старини. Сега ми се коства, че не са окончателно изгубени тези очила, че безусловно ще изскочат отнякъде, стига човек да ги помни и чака. Дори от някоя хубава книга, както този път.
Нали това в действителност е едно от безбройните смисли на книгата - чифт очила, през които можеш да надникнеш в живота си, да прозреш в бъдещето, само че и в предишното, да осветиш и да огледаш скъпите изгубени места, лица и гробове. Даже в случай че си човек като мен, който и до през днешния ден чете без очила и обича да се хвали с това. Някакви диоптри в добавка постоянно са потребни - даже в случай че ще гледаме в себе си...
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ