Можем ли да превърнем слънцето в гигантски телескоп?
Разполагаме с няколко необикновено мощни телескопа, които ни дават впечатляващи гледки към Kосмоса и ни разрешават да погледнем обратно към ранните дни на Вселената. Тези обсерватории, като да вземем за пример галактическият телескоп „ Джеймс Уеб “ (JWST), са невероятни инженерни достижения, за които са били нужни милиарди долари и десетилетия работа.
Но какво би станало, в случай че имахме достъп до още по-добър телескоп, който към този момент съществува? Това няма да е характерен телескоп. Той даже няма да е екипиран с обектив. Но щеше да е надалеч най-мощният телескоп, който в миналото сме създавали.
Този телескоп би употребявал самото слънце.
За да си визиите какъв брой мощен би могъл да бъде един безоблачен телескоп, разгледайте JWST. С огледало с диаметър 6,5 метра JWST е кадърен да реализира разграничителна дарба от към една десета от дъговата секунда, което е към 600 пъти по-добре от човешкото око. С тази разграничителна дарба телескопът може да види детайлите на монета, сложена на разстояние 40 км от него, или да улови рисунъка на футболна топка, сложена на разстояние 550 км.
Could we turn the sun into a gigantic telescope?
— Live Science (@LiveScience)
Друг образец е телескопът „ Хоризонт на събитията “, който в действителност съставлява мрежа от обособени принадлежности, разпръснати по цялото земно кълбо. Чрез деликатно съгласуване на детайлите си телескопът ни даде впечатляващи изображения на газовите дискове, заобикалящи великански черни дупки. За да реализира това, той съумя да реализира впечатляващата разграничителна дарба от 20 микроаркисекунди. С тази резолюция телескопът може да забележи портокал, който седи на повърхността на Луната.
Но какво ще стане, в случай че желаеме да създадем още по-голям план? Един по-голям телескоп би се нуждаел от великански чинии или от мрежи от антени, които да летят през Слънчевата система, като и в двата случая ще е нужен голям скок в софтуерните ни благоприятни условия.
За благополучие към този момент има великански телескоп, който се намира тъкмо в центъра на Слънчевата система - Слънцето.
Макар че слънцето не наподобява като обичайната леща или огледало, то има огромна маса. А в общата доктрина на относителността на Айнщайн солидните обекти огъват пространство-времето към себе си. Всяка светлина, която се допира до повърхността на слънцето, се отклонява и вместо да продължи по права линия, се насочва към фокусна точка дружно с цялата друга светлина, която се допира до слънцето по същото време.
Астрономите към този момент употребяват този резултат, наименуван гравитационна леща, за проучване на най-отдалечените галактики във Вселената. Когато светлината от тези галактики минава наоколо до великански куп галактики, масата на този куп усилва и усилва фоновото изображение, което ни разрешава да виждаме доста по-далеч, в сравнение с нормално бихме могли.
„ Слънчевата гравитационна леща “ води до съвсем необикновено висока разграничителна дарба. Сякаш разполагаме с огледало на телескоп с ширината на цялото Слънце. Инструмент, позициониран в вярната фокусна точка, би могъл да употребява гравитационното деформиране на слънчевата гравитация, с цел да ни разреши да следим далечната Вселена със спираща дъха разграничителна дарба от 10 -10 дъгови секунди. Това е почти един милион пъти по-мощно от телескопа Event Horizon.
Разбира се, потреблението на слънчевата гравитационна леща като натурален телескоп се сблъсква с някои провокации. Фокусната точка на цялото това прегъване на светлината е 542 пъти по-голяма от дистанцията сред Земята и Слънцето. То е 11 пъти по-голямо от дистанцията до Плутон и три пъти по-голямо от дистанцията, достигнато от най-далечния галактически уред на човечеството - „ Вояджър 1 “, който беше изстрелян през 1977 година
Така че освен ще би трябвало да изпратим галактически транспортен съд по-далеч от всеки път, само че и ще би трябвало да разполага с задоволително гориво, с цел да остане там и да се движи. Изображенията, основани от слънчевата гравитационна леща, ще бъдат разпръснати на десетки километри пространство, тъй че галактическият уред ще би трябвало да сканира цялото поле, с цел да построи изцяло мозаечно изображение.
Плановете за потребление на слънчевата леща датират още от 70-те години на предишния век. Съвсем неотдавна астрономите предложиха да се създаде флотилия от дребни, леки кубесати, които ще употребяват слънчеви платна, с цел да се ускорят до 542 AU. След като стигнат до такава степен, те ще забавят ход и ще координират маневрите си, ще основат изображение и ще изпратят данните назад на Земята за обработка.
Макар и да наподобява необикновена, концепцията не е прекомерно надалеч от действителността. А какво бихме получили с този тип супертелескоп? Ако той бъде ориентиран към Проксима b, най-близката известна екзопланета, да вземем за пример, ще има разграничителна дарба от 1 километър. Като се има поради, че проектите за наследници на JWST се надяват да реализират благоприятни условия за визуализиране на екзопланети, при които цялата планета се намира в шепа пиксели, слънчевият гравитационен обектив засрамва тези идеи; той е кадърен да обезпечи елегантен портрет на подробните характерности на повърхността на всяка екзопланета в радиус от 100 светлинни години, да не приказваме за всички други астрономически наблюдения, които би могъл да реализира.
Да се каже, че това ще бъде по-добро от всеки прочут телескоп, е подценяване. Той би бил по-добър от всеки телескоп, който бихме могли да построим в бъдеще през идващите няколкостотин години. Телескопът към този момент съществува - просто би трябвало да сложим камерата на вярното място.
Не пропускайте най-важните вести - последвайте ни в
Но какво би станало, в случай че имахме достъп до още по-добър телескоп, който към този момент съществува? Това няма да е характерен телескоп. Той даже няма да е екипиран с обектив. Но щеше да е надалеч най-мощният телескоп, който в миналото сме създавали.
Този телескоп би употребявал самото слънце.
За да си визиите какъв брой мощен би могъл да бъде един безоблачен телескоп, разгледайте JWST. С огледало с диаметър 6,5 метра JWST е кадърен да реализира разграничителна дарба от към една десета от дъговата секунда, което е към 600 пъти по-добре от човешкото око. С тази разграничителна дарба телескопът може да види детайлите на монета, сложена на разстояние 40 км от него, или да улови рисунъка на футболна топка, сложена на разстояние 550 км.
Could we turn the sun into a gigantic telescope?
— Live Science (@LiveScience)
Друг образец е телескопът „ Хоризонт на събитията “, който в действителност съставлява мрежа от обособени принадлежности, разпръснати по цялото земно кълбо. Чрез деликатно съгласуване на детайлите си телескопът ни даде впечатляващи изображения на газовите дискове, заобикалящи великански черни дупки. За да реализира това, той съумя да реализира впечатляващата разграничителна дарба от 20 микроаркисекунди. С тази резолюция телескопът може да забележи портокал, който седи на повърхността на Луната.
Но какво ще стане, в случай че желаеме да създадем още по-голям план? Един по-голям телескоп би се нуждаел от великански чинии или от мрежи от антени, които да летят през Слънчевата система, като и в двата случая ще е нужен голям скок в софтуерните ни благоприятни условия.
За благополучие към този момент има великански телескоп, който се намира тъкмо в центъра на Слънчевата система - Слънцето.
Макар че слънцето не наподобява като обичайната леща или огледало, то има огромна маса. А в общата доктрина на относителността на Айнщайн солидните обекти огъват пространство-времето към себе си. Всяка светлина, която се допира до повърхността на слънцето, се отклонява и вместо да продължи по права линия, се насочва към фокусна точка дружно с цялата друга светлина, която се допира до слънцето по същото време.
Астрономите към този момент употребяват този резултат, наименуван гравитационна леща, за проучване на най-отдалечените галактики във Вселената. Когато светлината от тези галактики минава наоколо до великански куп галактики, масата на този куп усилва и усилва фоновото изображение, което ни разрешава да виждаме доста по-далеч, в сравнение с нормално бихме могли.
„ Слънчевата гравитационна леща “ води до съвсем необикновено висока разграничителна дарба. Сякаш разполагаме с огледало на телескоп с ширината на цялото Слънце. Инструмент, позициониран в вярната фокусна точка, би могъл да употребява гравитационното деформиране на слънчевата гравитация, с цел да ни разреши да следим далечната Вселена със спираща дъха разграничителна дарба от 10 -10 дъгови секунди. Това е почти един милион пъти по-мощно от телескопа Event Horizon.
Разбира се, потреблението на слънчевата гравитационна леща като натурален телескоп се сблъсква с някои провокации. Фокусната точка на цялото това прегъване на светлината е 542 пъти по-голяма от дистанцията сред Земята и Слънцето. То е 11 пъти по-голямо от дистанцията до Плутон и три пъти по-голямо от дистанцията, достигнато от най-далечния галактически уред на човечеството - „ Вояджър 1 “, който беше изстрелян през 1977 година
Така че освен ще би трябвало да изпратим галактически транспортен съд по-далеч от всеки път, само че и ще би трябвало да разполага с задоволително гориво, с цел да остане там и да се движи. Изображенията, основани от слънчевата гравитационна леща, ще бъдат разпръснати на десетки километри пространство, тъй че галактическият уред ще би трябвало да сканира цялото поле, с цел да построи изцяло мозаечно изображение.
Плановете за потребление на слънчевата леща датират още от 70-те години на предишния век. Съвсем неотдавна астрономите предложиха да се създаде флотилия от дребни, леки кубесати, които ще употребяват слънчеви платна, с цел да се ускорят до 542 AU. След като стигнат до такава степен, те ще забавят ход и ще координират маневрите си, ще основат изображение и ще изпратят данните назад на Земята за обработка.
Макар и да наподобява необикновена, концепцията не е прекомерно надалеч от действителността. А какво бихме получили с този тип супертелескоп? Ако той бъде ориентиран към Проксима b, най-близката известна екзопланета, да вземем за пример, ще има разграничителна дарба от 1 километър. Като се има поради, че проектите за наследници на JWST се надяват да реализират благоприятни условия за визуализиране на екзопланети, при които цялата планета се намира в шепа пиксели, слънчевият гравитационен обектив засрамва тези идеи; той е кадърен да обезпечи елегантен портрет на подробните характерности на повърхността на всяка екзопланета в радиус от 100 светлинни години, да не приказваме за всички други астрономически наблюдения, които би могъл да реализира.
Да се каже, че това ще бъде по-добро от всеки прочут телескоп, е подценяване. Той би бил по-добър от всеки телескоп, който бихме могли да построим в бъдеще през идващите няколкостотин години. Телескопът към този момент съществува - просто би трябвало да сложим камерата на вярното място.
Не пропускайте най-важните вести - последвайте ни в
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ