Пълното издание на "Произходът на тоталитаризма" - вече и на български
Произходът на тоталитаризма " - основополагащият труд на Хана Арент (Hannah Arendt), за първи път излиза на български език в негова целокупност, като са включени трите му съществени елементи: Антисемитизмът, Империализмът, Тоталитаризмът. Издател е " Колибри ", преводът е на Камен Лозев и Ирина Васева. Корицата е дело на художника Кирил Златков.
Книгата ще има премиера, проведена от Дипломатическия институт към Министерство на външните работи и издателство " Колибри ", на 6 юни, вторник, от 19 часа в столичния център за изкусва " Топлоцентрала ".
" Произходът на тоталитаризма " е най-ранният труд на американския мъдрец и политолог Хана Арент. Той е оповестен през 1951 година. Книгата бързо провокира необятна полемика в научните среди с интерпретациите, които не се вписват в дотогаващите парадигми. Разгледани са предпоставките за възникването и последвалия напредък на антисемитизма в Европа през XIX век; пътят на новия империализъм от 1884 година до началото на Първата международна война, появяването на расизма като идеология и актуалното му приложение като идеологическо оръжие. Тоталитаризмът е дефиниран като " нова форма на ръководство ", която се разграничава от други форми на политическо подтисничество, като абсолютизъм, робия и тирания. Съветският и нацисткият тоталитарен режим, оценени редом, са избрани като по-късна и злокобна промяна на европейския колониализъм.
Le Monde слага " Произходът на тоталитаризма " измежду 100-те най-значими книги на XX век, а National Review я класира на 15-о място в своя лист на най-хубавите нехудожествени книги на века.
Хана Арент (1906 - 1975) е измежду най-влиятелните политически мислители на XX век. Родена е в Линден, в този момент част от Хановер (Германия). Следва философия в университетите в Марбург, Фрайбург и Хайделберг, където нейни учители са Мартин Хайдегер, Едмунд Хусерл, Карл Ясперс. През 1933 година емигрира от нацистка Германия в Париж, а през 1941 година в Съединени американски щати. Била е теоретичен шеф на Conference on Jewish Relation; основен редактор на издателство Schocken Books; изпълнителен шеф на Jewish Cultural Reconstruction, Inc. Преподавала е в редица американски университети - в Бъркли, Принстън (първата жена, определена за постоянен професор през 1959 г.), Чикаго, в нюйоркското New School of Social Research. Сред най-известните ѝ творби са " Произходът на тоталитаризма ", " Човешката обстановка ", " Айхман в Йерусалим ", " Между предишното и бъдещето ", " Човечеството в тъмни времена " и други
Из " Произходът на тоталитаризма " от Хана Арент
Откъс от предговора към третата част
Произходът на тоталитаризмаС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Първоначалният ръкопис на " Произходът на тоталитаризма " бе приключен през есента на 1949 година, повече от четири години след разгрома на Хитлерова Германия и по-малко от четири лета преди гибелта на Сталин.
Първото издание на книгата излезе от щемпел през 1951 година. Сега, като си помисля, годините, през които писах този труд, от 1945 година насетне, сякаш бяха първият интервал на релативно успокоение след десетилетия ужас, неразбория и неприкрит смут - революциите след Първата международна война, появяването на тоталитарните придвижвания и подкопаването на парламентарното ръководство, последвани от всевъзможни модерни форми на абсолютизъм, фашистки и полуфашистки, еднопартийни и военни диктатури, довели до устойчиво на пръв взор определяне на тоталитарни ръководства, ползващи се с всеобща поддръжка: в Русия през 1929 (днес постоянно наричана годината на " втората гражданска война " ) и в Германия през 1933 година.
С разгрома на нацистка Германия бе затворена една от многото страници на историята . В този момент като че ли за пръв път стана допустимо човек да огледа актуалните събития с безпристрастието на историк и аналитичното старание на политолог, да се опита да вникне в това, което се бе случило, и да го изрази - към момента не sine ira et studio [без яд и пристрастия], а с тъгата и болката от претърпяното, пораждащи и известна податливост към огорчение, само че и без предходната безмълвна гняв и безпомощен смут.
Ако не друго, това бе първата опция човек да зададе и да разгърне въпросите, с които моето потомство бе насила да живее през по-голямата част от съзнателния си живот: Какво се случи? Защо? Как можа да се случи? Защото след разгрома на Германия, който остави след себе си една страна в отломки и една нация с възприятието, че е достигнала " нулевата точка " в своето историческо развиване, се появиха и купища съвсем недокоснати документи, неимоверно обилие от обстоятелства за всички аспекти на просъществувалия едвам дванайсет години Хитлеров Tausendjähriges Reich [хилядолетен Райх].
Първите по-подробни данни от това embarras de richesses [затрудняващо обилие], което и до ден сегашен не е оповестено и проучено както би трябвало, започнаха да се появяват по отношение на Нюрнбергския развой против основните военнопрестъпници през 1946 година в дванайсеттомното издание Nazy Conspiracy and Aggression.
Много повече документи и други материали, свързани с нацисткия режим, към този момент бяха обогатили библиотеки и архиви, когато се появи второто издание (с меки корици) през 1958 година. Тогава научих много забавни обстоятелства, само че те не постановяваха основни промени било в разбора, било в аргументацията на първичния вид на книгата. Стори ми се подходящо да прибавя редица данни и да разместя цитатите в обяснителните бележки, от което текстът осезателно набъбна. Но всички промени бяха механически.
През 1949 година бяха известни едвам част от Нюрнбергските документи , освен това в превод на британски, а стотици книги, памфлети и списания, издавани в Германия сред 1933 и 1945 година, оставаха недостъпни. При редица допълнения взех под внимание и някои по-важни събития след гибелта на Сталин - последвалата рецесия и речта на Хрушчов на Двайсетия партиен конгрес, както и нови данни за режима на Сталин от последните изявления.
Нещо повече, натъкнах се на някои чисто теоретични проникновения, тясно свързани с моя разбор на детайлите на тоталното владичество, с които не бях осведомена при подготовката на първичния ръкопис, завършващ с много неопределени " Заключителни бележки ". В настоящoто издание последната глава - " Идеология и гнет ", замести тези " Бележки ", които пък, доколкото към момента ми се костват годни, са пренесени в други глави.
Към второто издание прибавих и завършек, в който в резюме се разглеждаше въвеждането на съветската система в страните спътници, както и Унгарската гражданска война. Този коментар, написан доста по-късно, звучеше по-различно, защото засягаше модерни събития и с течение на времето редица детайлности към този момент бяха остарели. В актуалното издание го отстраних и това е единствената основна отлика сред него и второто.
Очевидно краят на войната не докара до унищожаване на тоталитарното ръководство в Русия. Обратното - последва го болшевизация на Източна Европа, т.е. разпространяване на тоталитарното ръководство, като мирът, въпреки и значим, бе просто повратна точка при разбора на приликите и отликите сред методите и институциите на двата тоталитарни режима. Решаваща роля изигра не краят на войната, а гибелта на Сталин - осем години по-късно.
От позицията на днешния ден тази гибел като че ли бе последвана не просто от рецесия и краткотрайно " стопляне " до одобряването на нов лидер, а от истински, въпреки и в никакъв случай еднопосочен, развой на детоталитаризация.
Ето за какво от позиция на събитията не се постановяваше да актуализирам тази част от книгата. Що се отнася до това какво знаем и какво не знаем, нещата не са се трансформирали чак толкоз, че да изискват обстойна преправка и допълнения.
За разлика от Германия, където Хитлер умишлено употребява войната, с цел да развие и сякаш да усъвършенства тоталитарното ръководство, интервалът на войната в Русия е интервал на краткотрайна неустойчивост на тоталното владичество. За задачите на моето изследване най-важни са годините от 1929 до 1941 и от 1945 до 1953 , а източниците за тях са все така нищожни и всъщност не по-различни от известните през 1949 година. Нито понастоящем, нито за в бъдеще има възможност да се случи нещо, което да ни изправи пред толкоз категоричен завършек на събитията или пред така ужасяващо ясно и необоримо удостоверение, заслужаващо да бъде документирано, какъвто бе казусът с нацистка Германия.
Единствените съществени разкрития от по-ново време - Смоленският списък (публикуван през 1958 година от Мърл Фейнсод) - демонстрираха доколко оскъдицата на обикновени документални и статистически материали ще бъде и отсега нататък съществена пречка при всяко изследване на този интервал от съветската история. Защото въпреки архивите (открити в Смоленския партиен щаб от немското разузнаване и по-късно попаднали в ръцете на американските окупационни сили в Германия) да съдържат към 200 000 страници документи за интервала 1917-1938 година и да са останали съвсем незасегнати, учудващо е какъв брой доста обстоятелства липсват в тях .
Дори измежду " необозримото обилие данни за чистките " от 1929 до 1937 година на никое място не се упоменава нито броят на жертвите, нито каквато и да било друга съществена статистическа големина. Когато въобще се показват числа, те са необикновено спорни - всяка от другите организации сочи разнообразни индикатори и единственият безспорен факт, който може да се извлече от тях, е, че доста от данните, в случай че въобще са съществували, са били спотаявани по държавно разпореждане.
Архивите не съдържат никаква информация за връзките сред обособените клонове на властта, " сред партията, военните и Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) " или сред партията и държавното управление, както и за каналите за връзка и предписание. Накратко, не научаваме нищо за организационната конструкция на режима, за която, що се отнася до нацистка Германия, знаем толкоз доста. С други думи, от много време е известно, че формалният руски щемпел служи за пропагандни цели и че на неговата меродавност въобще не може да се разчита, само че се оказва, че достоверните източници и статистически данни, наподобява, в никакъв случай и на никое място не са и съществували.
Много по-сериозен е въпросът дали едно проучване на тоталитаризма може да си разреши да пренебрегне това, което стана и към момента става в Китай. За събитията там разполагаме с още по-несигурна информация даже в сравнение с за Русия през трийсетте години - ненапълно тъй като след успеха на революцията страната съумя доста по-рязко да се изолира от външния свят, а ненапълно и тъй като към момента отстъпници от висшите кръгове на Китайската комунистическа партия не са ни съдействали - което, несъмнено, единствено по себе си е задоволително доказателство.
Малкото неоспорими данни, с които разполагахме в течение на седемнайсет години, сочеше основни отлики: след първичните съществени кръвопролития (броят на жертвите през първите години на тирания с приблизителност се пресмята на петнайсет милиона, към три % от популацията на страната през 1949 година, което е доста по-малко от загубите, понесени от популацията вследствие на Сталиновата " втора гражданска война " ) и след разтурянето на проведената съпротива там не се следи увеличаване на терора, няма
всеобщи убийства на почтени хора, не съществува категорията " справедлив зложелател ", няма показни процеси - макар многочислените обществени самопризнания и " самокритики ", няма отявлени закононарушения.
Прочутата тирада на Мао от 1957 година - " За вярното превъзмогване на несъгласията сред хората " , известна повече под подвеждащото название " Да разцъфтят 100 цветя ", никога не е зов за независимост, само че в нея фактически се признава неантагонистичният темперамент на несъгласията сред класите и още по-важно - сред народа и държавното управление, даже при комунистическа тирания. Опонентите биват подлагани на " поправяне на мисловността " - обширен способ за непрекъснато образуване и влияние върху съзнанието, на който в една или друга степен бива подложено цялото население.
Така и не узнахме тъкмо по какъв начин се е показало това във всекидневието, кой е бил фаворизиран - т.е. кой е направил " въздействието " ; нямаме и визия за резултатите от " промиването на мозъци ": дали е било трайно, дали фактически е водело до смяна на личността. Доколкото можем да се доверим на сегашните известия на китайското управление, то е породило единствено неимоверно по мащабите си двуличие , " плодородна почва за контрареволюция ".
Ако това е гнет, което е повече от несъмнено, то този гнет е друг в своята същина и без значение от резултатите не е довел до физическото изтриване на една десета от популацията. Този гнет очевидно държи сметка за националните ползи , разрешава на страната да се развива спокойно, да употребява потомците на предходните ръководещи съсловия като извор на знания и да поддържа университетски и професионални стандарти. Накратко, явно " мисълта " на Мао Дзедун не следва линията, обрисувана от Сталин и Хитлер по същия проблем, и той не е палач по природа, а националистичните усеща, намерили израз при всички революционни талази в някогашните колонии, са задоволително мощни, с цел да наложат ограничавания на тоталното владичество. Всичко това като че ли опонира на някои опасения, изразени в тази книга.
От друга страна, след успеха си Китайската комунистическа партия незабавно си слага за цел да е " интернационална по организация, всеобхватна като идеология и световна в политическите си домогвалия ", т.е. тоталитаристичните ѝ белези се демонстрират още през цялото време. Тези белези се демонстрират по-явно в хода на спора сред Китай и Съюз на съветските социалистически републики, въпреки самият той евентуално да е бил жарък по-скоро от национални, в сравнение с от идеологически подбуди.
Настоятелността на Китай Сталин да бъде оправдан и отхвърлянето на съветските опити за детоталитаризация като " ревизионистичен " уклон бяха задоволително злокобни, още повече че бяха съпроводени от безусловно безскрупулна, въпреки към този момент несполучлива външна политика, целяща инфилтрирането на китайски сътрудници във всички революционни придвижвания и възобновяване на Коминтерна под върховенството на Пекин.
В настоящия миг към момента е мъчно да се оценят всички тези трендове: от една страна, тъй като не знаем задоволително за тях, от друга - тъй като към момента събитията не са се уталожили. Към тази несигурност, заложена в самата същина на обстановката, ние злополучно прибавяме и свои спънки - ни минимум не подкрепяме било теорията, било практиката с наследената от интервала на Студената война публична " контраидеология " на антикомунизма, който също демонстрира податливост към изчерпателност в домогванията си и ни изкушава да си изградим една нереалност, отхвърляща по принцип разликите сред комунистическите еднопартийни диктатури, пред които ни изправя действителността, и достоверното тоталитарно ръководство и възможното му развиване, въпреки и в по-различна форма в Китай.
Въпросът, естествено, не е, че комунистически Китай е друг от комунистическа Русия или че Сталинска Русия е друга от Хитлерова Германия. Пиянството и некадърността, които са споменавани на всяка страница в което и да било изложение на Русия през двайсетте и трийсетте години и които и през днешния ден се ширят там, не играят безусловно никаква роля в ориста на нацистка Германия, до момента в който неизразимата безпричинна свирепост в немските концентрационни лагери като че ли не е била дотолкоз публикувана в съветските, където пандизчиите са умирали по-скоро тъй като са били занемарявани, а не изтезавани.
Корупцията - проклятието на съветската администрация още от самото ѝ възникване - съществува през последните години на нацисткия режим , само че от нея няма и помен в Китай след революцията. Може да се изброят още доста и доста сходни отлики, които са извънредно значими и са неразделна част от националната история на съответните страни, само че нямат директно отношение към формата на ръководство.
Без подозрение, безспорните монархии в Испания, Франция, Англия и Прусия не са едни и същи и все пак на всички места те съставляват една и съща форма на ръководство. Основното съгласно изложената теза е, че тоталитарното ръководство се разграничава от типовете диктатури и абсолютизъм и умеенето тези форми да се разграничават надалеч не е просто теоретичен проблем , който умерено може да се остави на " теоретиците ", тъй като тоталното владичество е единствената форма на ръководство, с която е невероятно взаимно битие.
Ето за какво налице са всички учредения да използваме понятието " тоталитарен " спестовно и внимателно . От друга страна, имаме всички учредения за съществено безпокойствие. В наши дни сме очевидци на първите партийни чистки из цялостен Китай с открити закани за всеобщи кланета. Ако тези закани се осъществят, те като нищо ще доведат до същите условия, така добре познати ни от времето на Сталин в Русия. Не знаем какво породи този неочакван процес, " за който се твърди, че е сварил даже опитните публични управляващи на Китай неподготвени " (Макс Франкел, New York Times, 26 юни 1966) - дали е резултат на деликатно укривана настъпателна битка, или на последните сривове в китайската външна политика.
Но истеричните изказвания за явно несъществуваща " буржоазна контрареволюция ", подпомагана и подстрекавана от " ревизионистичните антипартийни " детайли в самата партия, за " гърмящи змии " и " отровни плевели " измежду интелектуалците елементарно могат да доведат до същата промяна на режима, сходна на " втората гражданска война ", унищожила диктатурата на Ленин и открила тоталитарното ръководство на Сталин.
Тъй или другояче, сходни наблюдения са единствено размисли, а фактът, че за Китай към момента се знае по-малко, в сравнение с за Русия през най-тежкия ѝ интервал, си остава. Би било самоуверено дори да се опитаме да проучваме актуалната форма на ръководство там, даже единствено поради това, че тя към момента не е открита.
Айхман в ЙерусалимС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
За разлика от оскъдните надеждни нови източници на фактологическа информация за тоталитарното ръководство, броят на проучванията за всички модерни разновидности на тирания, без значение дали са тоталитарни или не, през последните петнайсет години неимоверно набъбна. Това, несъмнено, се отнася с особена мощ за нацистка Германия и Съветска Русия.
Вече разполагаме с редица писания, без които по-нататъшното проучване и по-нататъшният разбор на казуса в действителност биха били невъзможни и с които аз надлежно се постарах да попълня предходната си книгопис (второто издание нямаше библиография). С някои изключения съзнателно не включих единствено безчетните записки на нацистки генерали и висши функционери, оповестени след края на войната.
Близко до мозъка е, че от сходен жанр апологетични трудове надалеч не блика откровеност и не трябва умозаключенията ни да се въздействат от тях. А и неразборията във връзка с въпроса какво в действителност се е случило и каква е била ролята на самите им създатели в хода на събитията, изпълваща подобен жанр мемоари, в действителност е невъобразима и ги лишава от всякаква изследователска стойност, с изключение може би на прочут психически интерес.
" Айхман в Йерусалим " от Хана Аренд има ново издание
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Книгата ще има премиера, проведена от Дипломатическия институт към Министерство на външните работи и издателство " Колибри ", на 6 юни, вторник, от 19 часа в столичния център за изкусва " Топлоцентрала ".
" Произходът на тоталитаризма " е най-ранният труд на американския мъдрец и политолог Хана Арент. Той е оповестен през 1951 година. Книгата бързо провокира необятна полемика в научните среди с интерпретациите, които не се вписват в дотогаващите парадигми. Разгледани са предпоставките за възникването и последвалия напредък на антисемитизма в Европа през XIX век; пътят на новия империализъм от 1884 година до началото на Първата международна война, появяването на расизма като идеология и актуалното му приложение като идеологическо оръжие. Тоталитаризмът е дефиниран като " нова форма на ръководство ", която се разграничава от други форми на политическо подтисничество, като абсолютизъм, робия и тирания. Съветският и нацисткият тоталитарен режим, оценени редом, са избрани като по-късна и злокобна промяна на европейския колониализъм.
Le Monde слага " Произходът на тоталитаризма " измежду 100-те най-значими книги на XX век, а National Review я класира на 15-о място в своя лист на най-хубавите нехудожествени книги на века.
Хана Арент (1906 - 1975) е измежду най-влиятелните политически мислители на XX век. Родена е в Линден, в този момент част от Хановер (Германия). Следва философия в университетите в Марбург, Фрайбург и Хайделберг, където нейни учители са Мартин Хайдегер, Едмунд Хусерл, Карл Ясперс. През 1933 година емигрира от нацистка Германия в Париж, а през 1941 година в Съединени американски щати. Била е теоретичен шеф на Conference on Jewish Relation; основен редактор на издателство Schocken Books; изпълнителен шеф на Jewish Cultural Reconstruction, Inc. Преподавала е в редица американски университети - в Бъркли, Принстън (първата жена, определена за постоянен професор през 1959 г.), Чикаго, в нюйоркското New School of Social Research. Сред най-известните ѝ творби са " Произходът на тоталитаризма ", " Човешката обстановка ", " Айхман в Йерусалим ", " Между предишното и бъдещето ", " Човечеството в тъмни времена " и други
Из " Произходът на тоталитаризма " от Хана Арент
Откъс от предговора към третата част
Първоначалният ръкопис на " Произходът на тоталитаризма " бе приключен през есента на 1949 година, повече от четири години след разгрома на Хитлерова Германия и по-малко от четири лета преди гибелта на Сталин.
Първото издание на книгата излезе от щемпел през 1951 година. Сега, като си помисля, годините, през които писах този труд, от 1945 година насетне, сякаш бяха първият интервал на релативно успокоение след десетилетия ужас, неразбория и неприкрит смут - революциите след Първата международна война, появяването на тоталитарните придвижвания и подкопаването на парламентарното ръководство, последвани от всевъзможни модерни форми на абсолютизъм, фашистки и полуфашистки, еднопартийни и военни диктатури, довели до устойчиво на пръв взор определяне на тоталитарни ръководства, ползващи се с всеобща поддръжка: в Русия през 1929 (днес постоянно наричана годината на " втората гражданска война " ) и в Германия през 1933 година.
С разгрома на нацистка Германия бе затворена една от многото страници на историята . В този момент като че ли за пръв път стана допустимо човек да огледа актуалните събития с безпристрастието на историк и аналитичното старание на политолог, да се опита да вникне в това, което се бе случило, и да го изрази - към момента не sine ira et studio [без яд и пристрастия], а с тъгата и болката от претърпяното, пораждащи и известна податливост към огорчение, само че и без предходната безмълвна гняв и безпомощен смут.
Ако не друго, това бе първата опция човек да зададе и да разгърне въпросите, с които моето потомство бе насила да живее през по-голямата част от съзнателния си живот: Какво се случи? Защо? Как можа да се случи? Защото след разгрома на Германия, който остави след себе си една страна в отломки и една нация с възприятието, че е достигнала " нулевата точка " в своето историческо развиване, се появиха и купища съвсем недокоснати документи, неимоверно обилие от обстоятелства за всички аспекти на просъществувалия едвам дванайсет години Хитлеров Tausendjähriges Reich [хилядолетен Райх].
Първите по-подробни данни от това embarras de richesses [затрудняващо обилие], което и до ден сегашен не е оповестено и проучено както би трябвало, започнаха да се появяват по отношение на Нюрнбергския развой против основните военнопрестъпници през 1946 година в дванайсеттомното издание Nazy Conspiracy and Aggression.
Много повече документи и други материали, свързани с нацисткия режим, към този момент бяха обогатили библиотеки и архиви, когато се появи второто издание (с меки корици) през 1958 година. Тогава научих много забавни обстоятелства, само че те не постановяваха основни промени било в разбора, било в аргументацията на първичния вид на книгата. Стори ми се подходящо да прибавя редица данни и да разместя цитатите в обяснителните бележки, от което текстът осезателно набъбна. Но всички промени бяха механически.
През 1949 година бяха известни едвам част от Нюрнбергските документи , освен това в превод на британски, а стотици книги, памфлети и списания, издавани в Германия сред 1933 и 1945 година, оставаха недостъпни. При редица допълнения взех под внимание и някои по-важни събития след гибелта на Сталин - последвалата рецесия и речта на Хрушчов на Двайсетия партиен конгрес, както и нови данни за режима на Сталин от последните изявления.
Нещо повече, натъкнах се на някои чисто теоретични проникновения, тясно свързани с моя разбор на детайлите на тоталното владичество, с които не бях осведомена при подготовката на първичния ръкопис, завършващ с много неопределени " Заключителни бележки ". В настоящoто издание последната глава - " Идеология и гнет ", замести тези " Бележки ", които пък, доколкото към момента ми се костват годни, са пренесени в други глави.
Към второто издание прибавих и завършек, в който в резюме се разглеждаше въвеждането на съветската система в страните спътници, както и Унгарската гражданска война. Този коментар, написан доста по-късно, звучеше по-различно, защото засягаше модерни събития и с течение на времето редица детайлности към този момент бяха остарели. В актуалното издание го отстраних и това е единствената основна отлика сред него и второто.
Очевидно краят на войната не докара до унищожаване на тоталитарното ръководство в Русия. Обратното - последва го болшевизация на Източна Европа, т.е. разпространяване на тоталитарното ръководство, като мирът, въпреки и значим, бе просто повратна точка при разбора на приликите и отликите сред методите и институциите на двата тоталитарни режима. Решаваща роля изигра не краят на войната, а гибелта на Сталин - осем години по-късно.
От позицията на днешния ден тази гибел като че ли бе последвана не просто от рецесия и краткотрайно " стопляне " до одобряването на нов лидер, а от истински, въпреки и в никакъв случай еднопосочен, развой на детоталитаризация.
Ето за какво от позиция на събитията не се постановяваше да актуализирам тази част от книгата. Що се отнася до това какво знаем и какво не знаем, нещата не са се трансформирали чак толкоз, че да изискват обстойна преправка и допълнения.
За разлика от Германия, където Хитлер умишлено употребява войната, с цел да развие и сякаш да усъвършенства тоталитарното ръководство, интервалът на войната в Русия е интервал на краткотрайна неустойчивост на тоталното владичество. За задачите на моето изследване най-важни са годините от 1929 до 1941 и от 1945 до 1953 , а източниците за тях са все така нищожни и всъщност не по-различни от известните през 1949 година. Нито понастоящем, нито за в бъдеще има възможност да се случи нещо, което да ни изправи пред толкоз категоричен завършек на събитията или пред така ужасяващо ясно и необоримо удостоверение, заслужаващо да бъде документирано, какъвто бе казусът с нацистка Германия.
Единствените съществени разкрития от по-ново време - Смоленският списък (публикуван през 1958 година от Мърл Фейнсод) - демонстрираха доколко оскъдицата на обикновени документални и статистически материали ще бъде и отсега нататък съществена пречка при всяко изследване на този интервал от съветската история. Защото въпреки архивите (открити в Смоленския партиен щаб от немското разузнаване и по-късно попаднали в ръцете на американските окупационни сили в Германия) да съдържат към 200 000 страници документи за интервала 1917-1938 година и да са останали съвсем незасегнати, учудващо е какъв брой доста обстоятелства липсват в тях .
Дори измежду " необозримото обилие данни за чистките " от 1929 до 1937 година на никое място не се упоменава нито броят на жертвите, нито каквато и да било друга съществена статистическа големина. Когато въобще се показват числа, те са необикновено спорни - всяка от другите организации сочи разнообразни индикатори и единственият безспорен факт, който може да се извлече от тях, е, че доста от данните, в случай че въобще са съществували, са били спотаявани по държавно разпореждане.
Архивите не съдържат никаква информация за връзките сред обособените клонове на властта, " сред партията, военните и Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) " или сред партията и държавното управление, както и за каналите за връзка и предписание. Накратко, не научаваме нищо за организационната конструкция на режима, за която, що се отнася до нацистка Германия, знаем толкоз доста. С други думи, от много време е известно, че формалният руски щемпел служи за пропагандни цели и че на неговата меродавност въобще не може да се разчита, само че се оказва, че достоверните източници и статистически данни, наподобява, в никакъв случай и на никое място не са и съществували.
Много по-сериозен е въпросът дали едно проучване на тоталитаризма може да си разреши да пренебрегне това, което стана и към момента става в Китай. За събитията там разполагаме с още по-несигурна информация даже в сравнение с за Русия през трийсетте години - ненапълно тъй като след успеха на революцията страната съумя доста по-рязко да се изолира от външния свят, а ненапълно и тъй като към момента отстъпници от висшите кръгове на Китайската комунистическа партия не са ни съдействали - което, несъмнено, единствено по себе си е задоволително доказателство.
Малкото неоспорими данни, с които разполагахме в течение на седемнайсет години, сочеше основни отлики: след първичните съществени кръвопролития (броят на жертвите през първите години на тирания с приблизителност се пресмята на петнайсет милиона, към три % от популацията на страната през 1949 година, което е доста по-малко от загубите, понесени от популацията вследствие на Сталиновата " втора гражданска война " ) и след разтурянето на проведената съпротива там не се следи увеличаване на терора, няма
всеобщи убийства на почтени хора, не съществува категорията " справедлив зложелател ", няма показни процеси - макар многочислените обществени самопризнания и " самокритики ", няма отявлени закононарушения.
Прочутата тирада на Мао от 1957 година - " За вярното превъзмогване на несъгласията сред хората " , известна повече под подвеждащото название " Да разцъфтят 100 цветя ", никога не е зов за независимост, само че в нея фактически се признава неантагонистичният темперамент на несъгласията сред класите и още по-важно - сред народа и държавното управление, даже при комунистическа тирания. Опонентите биват подлагани на " поправяне на мисловността " - обширен способ за непрекъснато образуване и влияние върху съзнанието, на който в една или друга степен бива подложено цялото население.
Така и не узнахме тъкмо по какъв начин се е показало това във всекидневието, кой е бил фаворизиран - т.е. кой е направил " въздействието " ; нямаме и визия за резултатите от " промиването на мозъци ": дали е било трайно, дали фактически е водело до смяна на личността. Доколкото можем да се доверим на сегашните известия на китайското управление, то е породило единствено неимоверно по мащабите си двуличие , " плодородна почва за контрареволюция ".
Ако това е гнет, което е повече от несъмнено, то този гнет е друг в своята същина и без значение от резултатите не е довел до физическото изтриване на една десета от популацията. Този гнет очевидно държи сметка за националните ползи , разрешава на страната да се развива спокойно, да употребява потомците на предходните ръководещи съсловия като извор на знания и да поддържа университетски и професионални стандарти. Накратко, явно " мисълта " на Мао Дзедун не следва линията, обрисувана от Сталин и Хитлер по същия проблем, и той не е палач по природа, а националистичните усеща, намерили израз при всички революционни талази в някогашните колонии, са задоволително мощни, с цел да наложат ограничавания на тоталното владичество. Всичко това като че ли опонира на някои опасения, изразени в тази книга.
От друга страна, след успеха си Китайската комунистическа партия незабавно си слага за цел да е " интернационална по организация, всеобхватна като идеология и световна в политическите си домогвалия ", т.е. тоталитаристичните ѝ белези се демонстрират още през цялото време. Тези белези се демонстрират по-явно в хода на спора сред Китай и Съюз на съветските социалистически републики, въпреки самият той евентуално да е бил жарък по-скоро от национални, в сравнение с от идеологически подбуди.
Настоятелността на Китай Сталин да бъде оправдан и отхвърлянето на съветските опити за детоталитаризация като " ревизионистичен " уклон бяха задоволително злокобни, още повече че бяха съпроводени от безусловно безскрупулна, въпреки към този момент несполучлива външна политика, целяща инфилтрирането на китайски сътрудници във всички революционни придвижвания и възобновяване на Коминтерна под върховенството на Пекин.
В настоящия миг към момента е мъчно да се оценят всички тези трендове: от една страна, тъй като не знаем задоволително за тях, от друга - тъй като към момента събитията не са се уталожили. Към тази несигурност, заложена в самата същина на обстановката, ние злополучно прибавяме и свои спънки - ни минимум не подкрепяме било теорията, било практиката с наследената от интервала на Студената война публична " контраидеология " на антикомунизма, който също демонстрира податливост към изчерпателност в домогванията си и ни изкушава да си изградим една нереалност, отхвърляща по принцип разликите сред комунистическите еднопартийни диктатури, пред които ни изправя действителността, и достоверното тоталитарно ръководство и възможното му развиване, въпреки и в по-различна форма в Китай.
Въпросът, естествено, не е, че комунистически Китай е друг от комунистическа Русия или че Сталинска Русия е друга от Хитлерова Германия. Пиянството и некадърността, които са споменавани на всяка страница в което и да било изложение на Русия през двайсетте и трийсетте години и които и през днешния ден се ширят там, не играят безусловно никаква роля в ориста на нацистка Германия, до момента в който неизразимата безпричинна свирепост в немските концентрационни лагери като че ли не е била дотолкоз публикувана в съветските, където пандизчиите са умирали по-скоро тъй като са били занемарявани, а не изтезавани.
Корупцията - проклятието на съветската администрация още от самото ѝ възникване - съществува през последните години на нацисткия режим , само че от нея няма и помен в Китай след революцията. Може да се изброят още доста и доста сходни отлики, които са извънредно значими и са неразделна част от националната история на съответните страни, само че нямат директно отношение към формата на ръководство.
Без подозрение, безспорните монархии в Испания, Франция, Англия и Прусия не са едни и същи и все пак на всички места те съставляват една и съща форма на ръководство. Основното съгласно изложената теза е, че тоталитарното ръководство се разграничава от типовете диктатури и абсолютизъм и умеенето тези форми да се разграничават надалеч не е просто теоретичен проблем , който умерено може да се остави на " теоретиците ", тъй като тоталното владичество е единствената форма на ръководство, с която е невероятно взаимно битие.
Ето за какво налице са всички учредения да използваме понятието " тоталитарен " спестовно и внимателно . От друга страна, имаме всички учредения за съществено безпокойствие. В наши дни сме очевидци на първите партийни чистки из цялостен Китай с открити закани за всеобщи кланета. Ако тези закани се осъществят, те като нищо ще доведат до същите условия, така добре познати ни от времето на Сталин в Русия. Не знаем какво породи този неочакван процес, " за който се твърди, че е сварил даже опитните публични управляващи на Китай неподготвени " (Макс Франкел, New York Times, 26 юни 1966) - дали е резултат на деликатно укривана настъпателна битка, или на последните сривове в китайската външна политика.
Но истеричните изказвания за явно несъществуваща " буржоазна контрареволюция ", подпомагана и подстрекавана от " ревизионистичните антипартийни " детайли в самата партия, за " гърмящи змии " и " отровни плевели " измежду интелектуалците елементарно могат да доведат до същата промяна на режима, сходна на " втората гражданска война ", унищожила диктатурата на Ленин и открила тоталитарното ръководство на Сталин.
Тъй или другояче, сходни наблюдения са единствено размисли, а фактът, че за Китай към момента се знае по-малко, в сравнение с за Русия през най-тежкия ѝ интервал, си остава. Би било самоуверено дори да се опитаме да проучваме актуалната форма на ръководство там, даже единствено поради това, че тя към момента не е открита.
За разлика от оскъдните надеждни нови източници на фактологическа информация за тоталитарното ръководство, броят на проучванията за всички модерни разновидности на тирания, без значение дали са тоталитарни или не, през последните петнайсет години неимоверно набъбна. Това, несъмнено, се отнася с особена мощ за нацистка Германия и Съветска Русия.
Вече разполагаме с редица писания, без които по-нататъшното проучване и по-нататъшният разбор на казуса в действителност биха били невъзможни и с които аз надлежно се постарах да попълня предходната си книгопис (второто издание нямаше библиография). С някои изключения съзнателно не включих единствено безчетните записки на нацистки генерали и висши функционери, оповестени след края на войната.
Близко до мозъка е, че от сходен жанр апологетични трудове надалеч не блика откровеност и не трябва умозаключенията ни да се въздействат от тях. А и неразборията във връзка с въпроса какво в действителност се е случило и каква е била ролята на самите им създатели в хода на събитията, изпълваща подобен жанр мемоари, в действителност е невъобразима и ги лишава от всякаква изследователска стойност, с изключение може би на прочут психически интерес.
" Айхман в Йерусалим " от Хана Аренд има ново издание Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ