Професор Мари Врина-Николов е единствената преводачка на българска литература, чийто

...
Професор Мари Врина-Николов е единствената преводачка на българска литература, чийто
Коментари Харесай

Мари Врина или когато българският език звучи на френски

Професор Мари Врина-Николов е единствената преводачка на българска литература, чийто роден език е френският. Преподава превод и български език и литература в Националния институт по източни езици и цивилизации в Париж (INALCO). Превела е на френски към петдесет книги на типичен и модерни създатели, сред които и Георги Господинов, който преди дни получи влиятелната премия „ Букър “ за романа си „ Времеубежище “. До френскоезичната публика доближава точно преводът, изработен от Мари Врина, носителка на премията за превод на Сорбоната „ Етиен Доле “.

В изявление за Радио България проф. Врина описа за опита си като преводач, размислите си върху превода и отстояването на българската литература.

Защо точно български? За Мари Врина обяснението не е строго рационално:

„ Размишлявала съм, несъмнено, по този въпрос. Моята другарка и сътрудник Биляна Курташева ми сподели „ българският те е избрал “ – концепцията ми подхожда. Всеки език разсънва у нас утопичен свят, а той не е разумен. Мога да си измисля разнообразни пояснения, само че това няма да е същинската причина. “

Мари Врина споделя по какъв начин в детството си попаднала на творбите на графиня дьо Сегюр, Ростопчина по татко, които изобилстват от препратки към съветската просвета. Когато по-късно чула за първи път различен славянски език, българския, той разпалил въображението й.



Тя изяснява и от кое място произтичат компликациите за преводача – всеки текст, точно текст, а не създател, има собствен личен език .

„ Анри Мешоник ми оказа помощ в осмислянето на превода. Когато превеждам, се преценявам с два императива – първо, постоянно се запитвам какво прави този текст и никой различен с българския език. Вторият е очите ми да слушат, а ушите ми да виждат. Изпитах го с последната книга в прозаичност, която преведох – „ Балканска рапсодия “ на Мария Касимова-Моасе. Тя има необикновен темп, тъй че се пробвам да съблюдавам необичайния словоред, доколкото е допустимо. Преводът не е еквивалент на даден текст на различен език, а е друг. Надявам се обаче да разсънвам въображението на читателя, както го прави и истинският текст. “

Дерида написа, че нищо не е непреводимо и в същото време всичко е преводимо. Така ли е?

„ Зависи от концепцията ни за превода. Ако си споделяме, че произвеждаме същия текст на различен език, това не е правилно просто тъй като даже най-баналните предмети не пораждат у нас една и съща визия . Дори думата „ маса “ не извиква в мозъка ни един и същи облик, а да не приказваме за понятия като да вземем за пример „ кафениче “. Ако желая да го преведа, би трябвало да го преразказвам. А за какво български създател употребява думата „ кафениче “? Очевидно, с цел да ни потопи в османската атмосфера. “

Когато четем превод, в реалност не четем Шекспир или Борхес, или Библията… Според Мари Врина започваме да виждаме фигурата на преводача. Името му към този момент стои на корицата. Развиват се и премиите за превод. Доказателство е премията „ Букър “, присъдена за романа „ Времеубежище “ освен на Георги Господинов, само че и на преводачката му Анджела Родел.

 Георги Господинов и Анджела Родел

Мари Врина споделя, че битката ѝ за българската литература първоначално е била извънредно сложна, даже отчайваща, само че към този момент разполага с мрежа от издателства, с които работи. Само в границите на тази години следва да излязат пет нейни превода.

А има ли чувството, че работи с преобладаващ и доминиран език и България е по-скоро в периферията?

„ Не – изрично декларира Мари Врина, – когато превеждам, се стремя да вкарам в разговор два езика, две култури, две литератури, които обичам . Вярно е, че съм приела за своя задача да разпространявам литература, която не е изключително позната във Франция, само че преводът за мен е на първо място благополучие . Опитвам се да накарам две музики да беседват между тях.Много ми харесва формулировката на Едуар Глисан – преводът е като изкуството на фугата. И това е по този начин, тъй като във фугата има два гласа, които се събират, а в даден миг може да се раздалечат. “

Снимки: Фейсбук /Marie Vrinat-Nikolov, azcheta.com, БГНЕС

По обявата работи: Марта Рос
Източник: bnr.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР