Николай Овчаров: Лирическият герой Национален предател
ПРОФ. НИКОЛАЙ ОВЧАРОВ
В литературната рецензия съществуват понятията драматически, епически и лирически воин. С тях се значат основните персонажи в съответните жанрове. Още от времето на социализма обаче у нас изключително натоварване получи определението „ лирически воин ”. Характерно за него е, че доста постоянно предава черти от облика на самия създател. Ето за какво построяването на личността на лирическия воин е изключително експресивен метод да се предават усеща и послания.
В този смисъл е забавно да се проникне в душевността на една значима категория хора – националните предатели. Най-често ги възприемаме по американски - като „ неприятните момчета ”. Снимката тогава е чернобяла, те са носители на злото и не могат да изпитват позитивни усеща. На този принцип бе построена социалистическата литература, в която кристалночистите комунисти смазваха с морала си мракобесните фашисти и техните мекерета – предатели и издайници на партизани.
Всъщност нещата са доста по-сложни. Дори през далечното Средновековие предателите са обрисувани като комплицирани и спорни персони. Такъв е, да вземем за пример, Иванко –„ килъра на Асеня ” – по определението на Васил Друмев в едноименната драма. Домогвайки се до властта с „ ромейска връзка ” и с цената на убийството на Асен І, през 1196 година боляринът е заставен да бяга във Византия. Хронистът Никита Хониат ясно загатва за неговите душевни терзания, въпреки в империята да получава доста почести и земи. Накрая той „ се осъзнава ”, връща се към българските си корени, поради което подло е хванат и екзекутиран от ромеите.
В края на ХІІІ в. е трагична ориста на цар Иван Асен ІІІ, наследник на различен цар – Мицо Асен. В гражданската война, избухнала след убийството на законния държател Константин Тих Асен от узурпатора Момчил, той се докопва до властта благодарение на Византия. Известно време се крепи на трона напълно с ромейска помощ, с което си навлича ненавистта на всички българи. В края на краищата Иван Асен ІІІ бяга от Търновград, заграбвайки цялото царско богатство и задоволявайки се с дадената му от византийците купа „ диктатор ”.
Особено доста изменничества има при османското настъпление в края на ХІV в. За такива изменници написа видинският митрополит Йоасаф Бдински година след рухването на Търновград: „ О, срам! И мнозина се трансферираха към непристойната Мохамедова религия! Едни като е изплашиха от боязън, някои като се омекчиха посредством ласкателства или като бидоха победени посредством материална облага, други пък се причислиха към враговете като – заради простотията си – се подмамиха посредством писма и ловкост! “
Предателството на тези хора става изключително черно на фона на подвизите на други, които се борят до последна капка кръв с нашествениците. Тях народът поменава епохи наред в песни и предания. А за предателите е измислил митове като тази за Ведена от с. Железница, посочила на турците тайния излаз на героичната цитадела Урвич край София. Затова Господ я вкаменява дружно с невръстното й дете, а потомците и през днешния ден могат да видят тази канара край бързия Искър.
Няма подозрение, че на българите е най-трудно през петте епохи турско иго. Тогава на тестване е подложено самото оцеляване на нашия народ. И тъкмо по тази причина измените по това време са най-болезнени. Имената на поп Кръстю и Иванчо Хаджипенчович се трансформират в синоними на националната измяна, може би тъй като жертва става най-великият българин - Васил Левски.
Често съм си мислил за втория - другояче състоятелен и авторитетен за своето време човек. Вероятно посвоему той е обичал Родината. Доказателство е неговото присъединяване в назначените от Високата врата комисии, издирили доказателства за осъществените по време на Априлското въстание зверства. Затова Хаджипенчович най-после е разгласен от турските управляващи за „ обезсърчителен ” и отхвърлен от работа. След Освобождението е определен в Учредителното заседание и взе участие ефективно в политическия живот.
Едно деяние обаче зачертава всичко позитивно, направено от него. Това е присъединяване му в назначената през 1872 година от турските управляващи държавна съдебно-следствена комисия, издала смъртната присъда над Левски. Този акт печели на Иванчо Хаджипенчович омразата първоначално на цялата революционна емиграция. Нейна еманация е фейлетонът на Христо Ботев „ Знаеш ли ти кои сме? “ от март 1873 година, който пък му носи ненавистта на целия български народ. И това възприятие не може да бъде изтрито от него по никакъв метод, даже с присъединяване в комитета за събиране на средства за изграждане на монумент на Апостола на свободата след Освобождението.
Тези мисли още веднъж ме налегнаха преди няколко вечери, когато в известно публицистично предаване на една от националните малките екрани отново се разглеждаше болния въпрос за връзките ни със Северна Македония. В студиото се намираха историци, политици и дипломати. В общи линии те поддържаха мнението, подкрепено, съгласно социологическите изследвания, от над 80% от българите. А точно, че до 1944 година ние имаме обща история и езикът край Вардар е бил чист български.
Един от историците обаче се държеше друго. Той опонираше постоянно на останалите, изказвайки „ свое ” мнение, че към предишното би трябвало да има разнообразни гледни точки. Не бе мъчно в тази позиция да се долови главната теза на северномакедонската страна в смесената Историческа комисия, изразена от съпредседателя й Драги Георгиев. Според него има потребност от „ мултиперспективност ”, когато „ другите разкази (за събития и персони – Н. О.) се зачитат, а не се постановат “. Или в случай че в българските учебници написа „ Тодор Александров е българин, който в Македония се счита за етнически македонец “, то в македонските ще бъде маркирано „ Тодор Александров е македонец, който в България се счита за етнически българин “.
Ето това, драги читатели, е квинтесенцията на северномакедонската позиция, изчистена от цялата паяжина ангажименти и заплетени словосъчетания. Но в случай че в устата на Драги Георгиев тези думи имат някакъв смисъл (все отново оня би трябвало да си изкарва хляба – другояче ще се наложи да си яде дипломата), то по какъв начин да се поясняват те, изречени от български историк с купа.
Внимателно се взирах в реакцията на въпросния български „ академик ” по време на дебата. Камерата го показваше постоянно и аз виждах по какъв начин по месестото лице избиват капчици пот, когато трябваше да опонира на ясната историческа истина, изтъквана от другите. Как притиснатите от тлъстини очички шарят трескаво наляво-надясно, а острите бръчки по челото демонстрират неистовото предпочитание да откри мотив.
Макар да ме вбесяваше, в един миг се хванах, че стартирам да му съчувствам. Действително не е леко да откриеш мотив, с цел да обясниш по какъв начин племенникът на цар Самуил, цар Иван Владислав, твърди, че е „ българин родом ”, само че в действителност е желал да каже нещо друго. Или по какъв начин братя Миладинови пишат на титулната страница на книгата си от 1861 година, че са събрали „ български национални песни ”, само че на процедура това не е по този начин.
И тъкмо тогава отново се сетих за Иванчо Хаджипенчович. Запитах се по какъв начин ли се е чувствал през онази далечна 1872 година, когато е трябвало да подпише смъртната присъда на Васил Левски. Дали и той се е потял по същия метод, измисляйки причини, оправдаващи измяната. Без значение дали е било за пари, власт или някакви погрешно разбрани „ свои ” визии.
Каквито и да са съображенията на тези двамата, не бих желал да съм на мястото им. Защото има неща, с които нямаме право да спекулираме. Неща, касаещи цялата нация и за които са положили главата си на дръвника десетки генерации българи.
В литературната рецензия съществуват понятията драматически, епически и лирически воин. С тях се значат основните персонажи в съответните жанрове. Още от времето на социализма обаче у нас изключително натоварване получи определението „ лирически воин ”. Характерно за него е, че доста постоянно предава черти от облика на самия създател. Ето за какво построяването на личността на лирическия воин е изключително експресивен метод да се предават усеща и послания.
В този смисъл е забавно да се проникне в душевността на една значима категория хора – националните предатели. Най-често ги възприемаме по американски - като „ неприятните момчета ”. Снимката тогава е чернобяла, те са носители на злото и не могат да изпитват позитивни усеща. На този принцип бе построена социалистическата литература, в която кристалночистите комунисти смазваха с морала си мракобесните фашисти и техните мекерета – предатели и издайници на партизани.
Всъщност нещата са доста по-сложни. Дори през далечното Средновековие предателите са обрисувани като комплицирани и спорни персони. Такъв е, да вземем за пример, Иванко –„ килъра на Асеня ” – по определението на Васил Друмев в едноименната драма. Домогвайки се до властта с „ ромейска връзка ” и с цената на убийството на Асен І, през 1196 година боляринът е заставен да бяга във Византия. Хронистът Никита Хониат ясно загатва за неговите душевни терзания, въпреки в империята да получава доста почести и земи. Накрая той „ се осъзнава ”, връща се към българските си корени, поради което подло е хванат и екзекутиран от ромеите.
В края на ХІІІ в. е трагична ориста на цар Иван Асен ІІІ, наследник на различен цар – Мицо Асен. В гражданската война, избухнала след убийството на законния държател Константин Тих Асен от узурпатора Момчил, той се докопва до властта благодарение на Византия. Известно време се крепи на трона напълно с ромейска помощ, с което си навлича ненавистта на всички българи. В края на краищата Иван Асен ІІІ бяга от Търновград, заграбвайки цялото царско богатство и задоволявайки се с дадената му от византийците купа „ диктатор ”.
Особено доста изменничества има при османското настъпление в края на ХІV в. За такива изменници написа видинският митрополит Йоасаф Бдински година след рухването на Търновград: „ О, срам! И мнозина се трансферираха към непристойната Мохамедова религия! Едни като е изплашиха от боязън, някои като се омекчиха посредством ласкателства или като бидоха победени посредством материална облага, други пък се причислиха към враговете като – заради простотията си – се подмамиха посредством писма и ловкост! “
Предателството на тези хора става изключително черно на фона на подвизите на други, които се борят до последна капка кръв с нашествениците. Тях народът поменава епохи наред в песни и предания. А за предателите е измислил митове като тази за Ведена от с. Железница, посочила на турците тайния излаз на героичната цитадела Урвич край София. Затова Господ я вкаменява дружно с невръстното й дете, а потомците и през днешния ден могат да видят тази канара край бързия Искър.
Няма подозрение, че на българите е най-трудно през петте епохи турско иго. Тогава на тестване е подложено самото оцеляване на нашия народ. И тъкмо по тази причина измените по това време са най-болезнени. Имената на поп Кръстю и Иванчо Хаджипенчович се трансформират в синоними на националната измяна, може би тъй като жертва става най-великият българин - Васил Левски.
Често съм си мислил за втория - другояче състоятелен и авторитетен за своето време човек. Вероятно посвоему той е обичал Родината. Доказателство е неговото присъединяване в назначените от Високата врата комисии, издирили доказателства за осъществените по време на Априлското въстание зверства. Затова Хаджипенчович най-после е разгласен от турските управляващи за „ обезсърчителен ” и отхвърлен от работа. След Освобождението е определен в Учредителното заседание и взе участие ефективно в политическия живот.
Едно деяние обаче зачертава всичко позитивно, направено от него. Това е присъединяване му в назначената през 1872 година от турските управляващи държавна съдебно-следствена комисия, издала смъртната присъда над Левски. Този акт печели на Иванчо Хаджипенчович омразата първоначално на цялата революционна емиграция. Нейна еманация е фейлетонът на Христо Ботев „ Знаеш ли ти кои сме? “ от март 1873 година, който пък му носи ненавистта на целия български народ. И това възприятие не може да бъде изтрито от него по никакъв метод, даже с присъединяване в комитета за събиране на средства за изграждане на монумент на Апостола на свободата след Освобождението.
Тези мисли още веднъж ме налегнаха преди няколко вечери, когато в известно публицистично предаване на една от националните малките екрани отново се разглеждаше болния въпрос за връзките ни със Северна Македония. В студиото се намираха историци, политици и дипломати. В общи линии те поддържаха мнението, подкрепено, съгласно социологическите изследвания, от над 80% от българите. А точно, че до 1944 година ние имаме обща история и езикът край Вардар е бил чист български.
Един от историците обаче се държеше друго. Той опонираше постоянно на останалите, изказвайки „ свое ” мнение, че към предишното би трябвало да има разнообразни гледни точки. Не бе мъчно в тази позиция да се долови главната теза на северномакедонската страна в смесената Историческа комисия, изразена от съпредседателя й Драги Георгиев. Според него има потребност от „ мултиперспективност ”, когато „ другите разкази (за събития и персони – Н. О.) се зачитат, а не се постановат “. Или в случай че в българските учебници написа „ Тодор Александров е българин, който в Македония се счита за етнически македонец “, то в македонските ще бъде маркирано „ Тодор Александров е македонец, който в България се счита за етнически българин “.
Ето това, драги читатели, е квинтесенцията на северномакедонската позиция, изчистена от цялата паяжина ангажименти и заплетени словосъчетания. Но в случай че в устата на Драги Георгиев тези думи имат някакъв смисъл (все отново оня би трябвало да си изкарва хляба – другояче ще се наложи да си яде дипломата), то по какъв начин да се поясняват те, изречени от български историк с купа.
Внимателно се взирах в реакцията на въпросния български „ академик ” по време на дебата. Камерата го показваше постоянно и аз виждах по какъв начин по месестото лице избиват капчици пот, когато трябваше да опонира на ясната историческа истина, изтъквана от другите. Как притиснатите от тлъстини очички шарят трескаво наляво-надясно, а острите бръчки по челото демонстрират неистовото предпочитание да откри мотив.
Макар да ме вбесяваше, в един миг се хванах, че стартирам да му съчувствам. Действително не е леко да откриеш мотив, с цел да обясниш по какъв начин племенникът на цар Самуил, цар Иван Владислав, твърди, че е „ българин родом ”, само че в действителност е желал да каже нещо друго. Или по какъв начин братя Миладинови пишат на титулната страница на книгата си от 1861 година, че са събрали „ български национални песни ”, само че на процедура това не е по този начин.
И тъкмо тогава отново се сетих за Иванчо Хаджипенчович. Запитах се по какъв начин ли се е чувствал през онази далечна 1872 година, когато е трябвало да подпише смъртната присъда на Васил Левски. Дали и той се е потял по същия метод, измисляйки причини, оправдаващи измяната. Без значение дали е било за пари, власт или някакви погрешно разбрани „ свои ” визии.
Каквито и да са съображенията на тези двамата, не бих желал да съм на мястото им. Защото има неща, с които нямаме право да спекулираме. Неща, касаещи цялата нация и за които са положили главата си на дръвника десетки генерации българи.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ