И бабите дори казват, че за внуците им в България бъдеще няма
Проф. Фос, на 2 октомври в България предстоят парламентарни избори. Дали немската общност се интересува от тази тематика? И какво, в общия случай, научава елементарният немец за България?
Проф. Кристиан Фос: Според мен през днешния ден България не съществува на културната и прочувствената карта на германците. Но би било неопределено да се каже, че тя е изчезнала от тази карта. Просто тъй като - най-малко за Западна Германия - България в никакъв случай не е била забележима на една такава имагинерна карта. Показателен беше потресът, който изпитаха германците, когато България ги изхвърли от четвъртфинала на Световното състезание по футбол през 1994. Този шок се изяснява със западноевропейската пренебрежителност и надменност във връзка с целия район, който се намираше от другата страна на Желязната завеса. Но дано не забравяме, че Германска демократична република като част от днешна обединена Германия, тогава също беше от онази страна на желязната завеса, а за източногерманците България беше това, което за западногерманците са Испания и Гърция. Литературният и културният продан в Източна Европа тогава не беше насочен толкоз търговски и даваше късмет на маргинализираните през днешния ден литератури от Източна и Югоизточна Европа (ЮИЕ). Мога да го илюстрирам с парадоксалния факт, че таман дисиденти като берлинския преводач Норберт Рандов (той умря през 2013) играеха значима роля на държавно-социалистическата литературна сцена.
Норберт Рандов има огромен принос за преводите на типичен творби на българската литература на немски. Какво друго свързва двете страни, съгласно Вас?
Проф. Кристиан Фос: Често слушам от българска страна за по този начин нареченото " приятелство по оръжие " през Втората международна война. Но това е просто едно наивно културно неразбирателство, което подминава разликите сред двете страни в преправянето на фашисткото им минало. От 70-те години на предишния век насам Германия практикува едно доста съществено преосмисляне на предишното си. Да, от няколко години десните популисти и екстремисти от " Алтернатива за Германия " подкопават това преосмисляне, само че без значение от всичко обществото усърдно пази паметта за злините по времето на националсоциализма.
А какви са усещанията Ви от българите, преселили се трайно в Германия?
Проф. Кристиан Фос: През 1990-те години започнах преподавателска активност в Кьолн и във Фрайбург, която ме срещна с доста студенти от югоизточноевропейските страни. И за жалост би трябвало да отбележа, че таман българските абитуриенти минимум ги тегли да се завърнат в родината си след дипломирането. Това изненадва, тъй като другояче в страните от ЮИЕ фамилните връзки са много по-тесни и по-стабилни, в сравнение с в Германия. След приемането в Европейски Съюз на страни като България и Хърватия там се надигна същинска вълна от млади и квалифицирани хора, които напущат страните си - вместо да стане противоположното. Тоест, наподобява, че към този момент се проваля претенцията на Брюксел да бъде изравнено виталното ниво в страните членки. Балканските страни имат дълга миграционна традиция, която се назовава с думите " облага " и " гурбет " (Фос употребява двете думи на български - б.авт.). В днешна България освен младежите са ужасени от неналичието на правна сигурност и от корупцията - техните родители, даже бабите и дядовците им гласно или безмълвно също се съгласяват, че за " децата " няма бъдеще в личната им страна. Германските българи през днешния ден са добре интегрирани, а тъй като числеността им не е толкоз висока, няма и някакви опити за сегрегация.
Както дълготраен ценител и другар на България по какъв начин оценявате развиването на страната през последните години?
Проф. Кристиан Фос: За пръв път бях в България на езиков курс през лятото на 1989. През 1990 отпътувах за тримесечна специализация в Софийския университет, с цел да напиша магистърската си работа. През 1996 година опазих докторат с труд за църковнославянската лексика, като част от научното управление беше в София. На Третия международен конгрес по българистика през 2013 година и по време на престоя ми в Пловдивския университет по програмата " Еразъм " през 2019 се натъкнах на вдъхновен интерес измежду по-младите слушатели, само че в това време и на мощна съдържателна и концептуална опозиция от страна на по-възрастните генерации професори, които като деца са били образувани от апогея на българския национал-комунизъм: честването на 1300-годишнината на българската страна през 1981.
Медалът нормално има две страни...
Проф. Кристиан Фос: Да, нещата не са единствено песимистични. Искам категорично да загатна превъзходния български публицист Георги Господинов, който през 2015 беше гост-професор в нашия институт и с който неотдавна направих изявление за списанието " Югоизточноевропейски вести ", брошура 6/2021. Как става по този начин, че литература от периферията намира подобен мощен резонанс в Западна Европа? Ами просто е: в последните си две книги " Физика на тъгата " и " Времеубежище " създателят съумява да надскочи локалната си еднаквост. В началото загатнах за прочувствената карта на германците и в този момент би трябвало да кажа, че таман това е методът да се реализира поврат във възприемането на България, да се промени имиджът ѝ: посредством киното, литературата, музиката, изобразителното изкуство. В това отношение българската културна дипломация би трябвало да работи и да образува по-активно.
Със сигурност сте наблюдавали разгорещените диспути към старта на договарянията за еврочленство на Северна Македония. Защо българите толкоз се бяха възбудили, съгласно Вас? И за какво след това цялата тази възбуденост се изпари в нищото?
Проф. Кристиан Фос: Нагледът за Македония е самото ядро на описа за Сан Стефано и за България като жертва, на която Берлинският конгрес е лишил великобългарската фантазия. Този иредентистки привидно действа на разнообразни нива. От едната страна е отзивчивата (семейна) памет на десетки хиляди хора, които при започване на 20 век като уверени българи са се преселили от към момента османските територии на македонския район в България. Този аспект отчетливо участва в редица оттатък национални литературни творби като романа на Капка Касабова " Към езерото " или в описа на Мирослав Пенков " Македония " от сборника East oft he West. На второ място: след спора в Коминтерна през 1948 и настъпилата омраза сред Титова Югославия и Съветския Съюз, Москва съзнателно " дръжка " с вярата, че българският национал-комунистически реваншизъм може да дестабилизира най-уязвимата тогава югославска република - Македония. След 1990 година този привидно беше присвоен и от дясно популистки и извънредно десни партии, само че той предстои на активиране и в необятни пластове от обществото - и постоянно е бил на респект.
Голяма беше изненадата, когато след гръцко-македонското съглашение от Преспа през 2018 година словото на омразата, което и двете страни старателно използваха, изчезна като с магическа пръчка. Смятам, че по същия метод и в България ще се наложи прагматизмът и хората ще схванат, че насъскването на тези спорове няма да реши всекидневните им проблеми. Тук би трябвало категорично да подчертая още нещо. Такива отлични познавачи на България като Раймонд Детрез или Улф Брунбауер на няколко пъти взимат отношение към историческите разногласия и българското несъгласие, само че това въобще не значи, че македонската историография е еднолично права. Става въпрос за нещо друго. Историческите столетия би трябвало да се преглеждат от няколко разнообразни вероятности, те би трябвало да подкрепят доближаването, а не разделянето. Длъжни сме да признаем, че цяла Европа мъчно се оправя с тази задача и все не съумява да откри общи, допустими и за двете страни исторически разкази за такива райони като Елзас или Силезия, които постоянно са били ябълка на раздора.
Учените и университетските преподаватели би трябвало очевидно да работят в тази посока. В тази връзка дано Ви попитам нещо за академичната Ви активност: Какъв е ползата в Германия (и в частност в Берлин) към проучването на български език, литература, история? На какво ниво се намира изследователската активност?
Проф. Кристиан Фос: В Германия славистиката е изключително мощна - в това връзки с нея могат да се мерят единствено Австрия и Италия. Причината: както географската непосредственост, по този начин " партньорството в споровете " със славяните. Освен това в Германия още от 19 век е доста мощно сравнителното историческо езикознание. А през 19 век под " славистика " се разбираше основно сравняването на църковнославянския със старогръцкия, латинския и със санскрит. От моята наблюдателница като академик от Западна Германия виждам по какъв начин обединяването на страната ни сложи сериозен отпечатък върху славистиката. По време на Студената война тя беше нещо като " просвета за врага " и в този смисъл - закрепена върху съветския. Всички останали славянски езици биваха третирани маргинално. След обединяването на Германия и на Европа тази подчиненост вътре в специалността отпадна. Средна Източна Европа и така наречените " Вишеградски страни " съумяха да се профилират през латиницата и през католическата или протестантската си вяра, с което останаха допустими за Европейски Съюз и бързо станаха членки.
Войните около разпадането на Югославия и изключително половите насилия по време на Босненската война очевидно затвърдиха у западноевропейците старите клишета за балканския примитивизъм, а от горната страна на всичко България дълги години оставаше в мъртвия ъгъл поради глобите против Сърбия. В тази обстановка не са настъпили някакви съдържателни промени. Ето ги новините от последните дни: в Белград анулираха прайда, а господин Додик се възхищава на Русия. Редом с тези клишета би трябвало да загатна и събитието, че в Германия британската лингвистика или проучването на романски езици минават за " " по-леки " и по-усвоими - което докара до това, че славистика записват значително студенти, които произлизат от тези страни. Колкото до качеството българската лингвистика и на южнославянските и балкански науки мога да кажа, че изследователският интерес е доста огромен.
Тези специалности са като червен плащ за бик в очите на тамошните националисти, а в това време ЮИЕ е същинско Елдорадо за учените, които се занимават с етнически тематики и с шовинизъм - в парадигмата на деконструктивизма. Българският още от Средновековието има близка граматична конструкция с албанския, гръцкия и румънския и с това свое свойство е доста прелъстителен за лингвисти, които се концентрират върху типологията. Тази прелест ние съумяваме да покажем на студентите от горните курсове. За да притеглим обаче първокурсници, ние би трябвало да сложим нещата в друга повърхност. В този смисъл доста се надявам, че българската културна дипломация в бъдеще ще употребява по-добре своите запаси.
Материалът е оповестен в
Проф. Кристиан Фос: Според мен през днешния ден България не съществува на културната и прочувствената карта на германците. Но би било неопределено да се каже, че тя е изчезнала от тази карта. Просто тъй като - най-малко за Западна Германия - България в никакъв случай не е била забележима на една такава имагинерна карта. Показателен беше потресът, който изпитаха германците, когато България ги изхвърли от четвъртфинала на Световното състезание по футбол през 1994. Този шок се изяснява със западноевропейската пренебрежителност и надменност във връзка с целия район, който се намираше от другата страна на Желязната завеса. Но дано не забравяме, че Германска демократична република като част от днешна обединена Германия, тогава също беше от онази страна на желязната завеса, а за източногерманците България беше това, което за западногерманците са Испания и Гърция. Литературният и културният продан в Източна Европа тогава не беше насочен толкоз търговски и даваше късмет на маргинализираните през днешния ден литератури от Източна и Югоизточна Европа (ЮИЕ). Мога да го илюстрирам с парадоксалния факт, че таман дисиденти като берлинския преводач Норберт Рандов (той умря през 2013) играеха значима роля на държавно-социалистическата литературна сцена.
Норберт Рандов има огромен принос за преводите на типичен творби на българската литература на немски. Какво друго свързва двете страни, съгласно Вас?
Проф. Кристиан Фос: Често слушам от българска страна за по този начин нареченото " приятелство по оръжие " през Втората международна война. Но това е просто едно наивно културно неразбирателство, което подминава разликите сред двете страни в преправянето на фашисткото им минало. От 70-те години на предишния век насам Германия практикува едно доста съществено преосмисляне на предишното си. Да, от няколко години десните популисти и екстремисти от " Алтернатива за Германия " подкопават това преосмисляне, само че без значение от всичко обществото усърдно пази паметта за злините по времето на националсоциализма.
А какви са усещанията Ви от българите, преселили се трайно в Германия?
Проф. Кристиан Фос: През 1990-те години започнах преподавателска активност в Кьолн и във Фрайбург, която ме срещна с доста студенти от югоизточноевропейските страни. И за жалост би трябвало да отбележа, че таман българските абитуриенти минимум ги тегли да се завърнат в родината си след дипломирането. Това изненадва, тъй като другояче в страните от ЮИЕ фамилните връзки са много по-тесни и по-стабилни, в сравнение с в Германия. След приемането в Европейски Съюз на страни като България и Хърватия там се надигна същинска вълна от млади и квалифицирани хора, които напущат страните си - вместо да стане противоположното. Тоест, наподобява, че към този момент се проваля претенцията на Брюксел да бъде изравнено виталното ниво в страните членки. Балканските страни имат дълга миграционна традиция, която се назовава с думите " облага " и " гурбет " (Фос употребява двете думи на български - б.авт.). В днешна България освен младежите са ужасени от неналичието на правна сигурност и от корупцията - техните родители, даже бабите и дядовците им гласно или безмълвно също се съгласяват, че за " децата " няма бъдеще в личната им страна. Германските българи през днешния ден са добре интегрирани, а тъй като числеността им не е толкоз висока, няма и някакви опити за сегрегация.
Както дълготраен ценител и другар на България по какъв начин оценявате развиването на страната през последните години?
Проф. Кристиан Фос: За пръв път бях в България на езиков курс през лятото на 1989. През 1990 отпътувах за тримесечна специализация в Софийския университет, с цел да напиша магистърската си работа. През 1996 година опазих докторат с труд за църковнославянската лексика, като част от научното управление беше в София. На Третия международен конгрес по българистика през 2013 година и по време на престоя ми в Пловдивския университет по програмата " Еразъм " през 2019 се натъкнах на вдъхновен интерес измежду по-младите слушатели, само че в това време и на мощна съдържателна и концептуална опозиция от страна на по-възрастните генерации професори, които като деца са били образувани от апогея на българския национал-комунизъм: честването на 1300-годишнината на българската страна през 1981.
Медалът нормално има две страни...
Проф. Кристиан Фос: Да, нещата не са единствено песимистични. Искам категорично да загатна превъзходния български публицист Георги Господинов, който през 2015 беше гост-професор в нашия институт и с който неотдавна направих изявление за списанието " Югоизточноевропейски вести ", брошура 6/2021. Как става по този начин, че литература от периферията намира подобен мощен резонанс в Западна Европа? Ами просто е: в последните си две книги " Физика на тъгата " и " Времеубежище " създателят съумява да надскочи локалната си еднаквост. В началото загатнах за прочувствената карта на германците и в този момент би трябвало да кажа, че таман това е методът да се реализира поврат във възприемането на България, да се промени имиджът ѝ: посредством киното, литературата, музиката, изобразителното изкуство. В това отношение българската културна дипломация би трябвало да работи и да образува по-активно.
Със сигурност сте наблюдавали разгорещените диспути към старта на договарянията за еврочленство на Северна Македония. Защо българите толкоз се бяха възбудили, съгласно Вас? И за какво след това цялата тази възбуденост се изпари в нищото?
Проф. Кристиан Фос: Нагледът за Македония е самото ядро на описа за Сан Стефано и за България като жертва, на която Берлинският конгрес е лишил великобългарската фантазия. Този иредентистки привидно действа на разнообразни нива. От едната страна е отзивчивата (семейна) памет на десетки хиляди хора, които при започване на 20 век като уверени българи са се преселили от към момента османските територии на македонския район в България. Този аспект отчетливо участва в редица оттатък национални литературни творби като романа на Капка Касабова " Към езерото " или в описа на Мирослав Пенков " Македония " от сборника East oft he West. На второ място: след спора в Коминтерна през 1948 и настъпилата омраза сред Титова Югославия и Съветския Съюз, Москва съзнателно " дръжка " с вярата, че българският национал-комунистически реваншизъм може да дестабилизира най-уязвимата тогава югославска република - Македония. След 1990 година този привидно беше присвоен и от дясно популистки и извънредно десни партии, само че той предстои на активиране и в необятни пластове от обществото - и постоянно е бил на респект.
Голяма беше изненадата, когато след гръцко-македонското съглашение от Преспа през 2018 година словото на омразата, което и двете страни старателно използваха, изчезна като с магическа пръчка. Смятам, че по същия метод и в България ще се наложи прагматизмът и хората ще схванат, че насъскването на тези спорове няма да реши всекидневните им проблеми. Тук би трябвало категорично да подчертая още нещо. Такива отлични познавачи на България като Раймонд Детрез или Улф Брунбауер на няколко пъти взимат отношение към историческите разногласия и българското несъгласие, само че това въобще не значи, че македонската историография е еднолично права. Става въпрос за нещо друго. Историческите столетия би трябвало да се преглеждат от няколко разнообразни вероятности, те би трябвало да подкрепят доближаването, а не разделянето. Длъжни сме да признаем, че цяла Европа мъчно се оправя с тази задача и все не съумява да откри общи, допустими и за двете страни исторически разкази за такива райони като Елзас или Силезия, които постоянно са били ябълка на раздора.
Учените и университетските преподаватели би трябвало очевидно да работят в тази посока. В тази връзка дано Ви попитам нещо за академичната Ви активност: Какъв е ползата в Германия (и в частност в Берлин) към проучването на български език, литература, история? На какво ниво се намира изследователската активност?
Проф. Кристиан Фос: В Германия славистиката е изключително мощна - в това връзки с нея могат да се мерят единствено Австрия и Италия. Причината: както географската непосредственост, по този начин " партньорството в споровете " със славяните. Освен това в Германия още от 19 век е доста мощно сравнителното историческо езикознание. А през 19 век под " славистика " се разбираше основно сравняването на църковнославянския със старогръцкия, латинския и със санскрит. От моята наблюдателница като академик от Западна Германия виждам по какъв начин обединяването на страната ни сложи сериозен отпечатък върху славистиката. По време на Студената война тя беше нещо като " просвета за врага " и в този смисъл - закрепена върху съветския. Всички останали славянски езици биваха третирани маргинално. След обединяването на Германия и на Европа тази подчиненост вътре в специалността отпадна. Средна Източна Европа и така наречените " Вишеградски страни " съумяха да се профилират през латиницата и през католическата или протестантската си вяра, с което останаха допустими за Европейски Съюз и бързо станаха членки.
Войните около разпадането на Югославия и изключително половите насилия по време на Босненската война очевидно затвърдиха у западноевропейците старите клишета за балканския примитивизъм, а от горната страна на всичко България дълги години оставаше в мъртвия ъгъл поради глобите против Сърбия. В тази обстановка не са настъпили някакви съдържателни промени. Ето ги новините от последните дни: в Белград анулираха прайда, а господин Додик се възхищава на Русия. Редом с тези клишета би трябвало да загатна и събитието, че в Германия британската лингвистика или проучването на романски езици минават за " " по-леки " и по-усвоими - което докара до това, че славистика записват значително студенти, които произлизат от тези страни. Колкото до качеството българската лингвистика и на южнославянските и балкански науки мога да кажа, че изследователският интерес е доста огромен.
Тези специалности са като червен плащ за бик в очите на тамошните националисти, а в това време ЮИЕ е същинско Елдорадо за учените, които се занимават с етнически тематики и с шовинизъм - в парадигмата на деконструктивизма. Българският още от Средновековието има близка граматична конструкция с албанския, гръцкия и румънския и с това свое свойство е доста прелъстителен за лингвисти, които се концентрират върху типологията. Тази прелест ние съумяваме да покажем на студентите от горните курсове. За да притеглим обаче първокурсници, ние би трябвало да сложим нещата в друга повърхност. В този смисъл доста се надявам, че българската културна дипломация в бъдеще ще употребява по-добре своите запаси.
Материалът е оповестен в
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ