Проф. Димитър М. Иванов Доктор на икономическите наукиПолитическата нестабилност в

...
Проф. Димитър М. Иванов Доктор на икономическите наукиПолитическата нестабилност в
Коментари Харесай

Проф.Димитър Иванов: Правителството не може да бъде трупа от въртящи се акробати

Проф. Димитър М. Иванов
Доктор на икономическите науки

Политическата неустойчивост в България продължаваща към този момент над три години и очевидната рецесия на съществени държавни институции концентрира в себе си освен паниката на милиони българи у нас и в чужбина, само че и вниманието на Европа, на нашите интернационалните сътрудници и другари. Последните политически кавги, изнесени пред медиите, в които рефлектират политическата просвета, държание и властови цели на редица политически водачи на деня – доведоха и до едно извънредно срамно и безконтролно мятане на сянка върху българските служби за сигурност, върху националният ни суверенитет, върху стабилността на вътрешния ред и сигурност в България и в последна сметка върху характера на демокрацията от български модел. От това, което прочетох и чух, за мен персонално, думата и възприятието, които го заключават е - Срам.
Срам - поради мощно накърненото име и авторитет на България.
Срам – поради това, че политическата ни система позволява на „ сцената “ да се възкачват политически артисти, недостойни за доверието на българските жители.


Срам – за това по какъв начин неколцина от тях се пробват да си играят, като с пионки с държавни институции, които следва да са стълбът на националната ни сигурност.

И по всичко се схваща, че предстоят скоро още срамни разкрития от вонящото дъно на българската политическа реалност. И това се случва, когато българският Парламент и политическите партии търсят формулата за образуване на едно постоянно държавно управление след три години на предварителни избори и скалъпени служебни и постоянни държавни управления.

I. ЗА ХАРАКТЕРА НА ПЕРИОДА И БОЛЕСТТА НА ПОЛИТИЧЕСКАТА НИ СИСТЕМА

За страдание, намираме се в интервал, в който всичко е допустимо. И думата „ всичко “ – в действителност значи всичко. Точно в този интервал всички типове рецесии у нас са ускорили своето движение: политическа, институционална, икономическа, финансова, морална. Вместо след три години обществени митинги и политически фанфари за смяна, най-накрая да сме на верния път, ние се движим с цялостна скорост към една рисково стояща пред нас бетонна стена. Ударът може да стане и неминуем. Особено като се има поради, че бурните външно-икономически ветрове надалеч не са към момента отминали.

Даже назад: одеве излезлите данни за растежа на най-силната стопанска система в Европа, немската, демонстрират, че Германия публично влиза в рецесия; лихвените проценти по заемите не престават да се покачват във всички стопански системи (само за последната година Федеръл Ризърв Банк (ФЕД) на Съединени американски щати увеличи лихвените проценти осем пъти, а и евентуално на своите съвещания през юни т.г. и ФЕД и Европейската Централна Банка (ЕЦБ) още веднъж ще вдигнат лихвените проценти.. Инфлацията ще продължи да ни изненадва и да демонстрира лицето си. Нейната скорост пада, само че не задоволително бързо и инфлационният показател изключително в редица браншове, като хранителният, този на услугите, на суровините продължава да е настойчиво висок. Геополитическото напрежение продължава да фрагментира светът и достигнатото през последните десетилетия ниво на глобализация и кристализира от ден на ден в редица региони в света, в това число и до нашите граници. Засилващата се студена война продължава да усилва цените на суровините.

У нас, остаряването на популацията продължава, респективно намаляването на дейната работна мощ. Редица обществени стратегии и системи са пред сериозна рецесия. Балонът на дълга продължава да се надув, тласкан от възходящият бюджетен недостиг, от небалансирано премерени обществени обещания. Кредитните стандарти за бизнеса ще бъдат затегнати прекомерно скоро.

Правителството ни (независимо какво) е и ще продължи да бъде изправено пред казуса какво тъкмо желае да реализира? Ценова или финансова непоклатимост? Това са разнообразни цели, изискващи разнообразни политики. Не виждам, предлаганото държавно дуо Денков-Габриел да са способни да отговорят на този въпрос.
В наш общ интерес е да подсигуряваме на българските жители и на Европа, че България е стабилен транспортен съд. Така ли е, в действителност? А, провокациите пред нас са просто зашеметяващи.

• Как можем да спрем икономическата рецесия, да излезем от нея и да реализираме стопански разцвет в страна, която не предизвиква индустриалните вложения и не взе участие в тях?

• Как можем да реализираме стопански разцвет в страна, която работи минимум на глава от популацията?

• Как можем да реализираме стопански и обществен разцвет в страна, в която харчим повече, в сравнение с изкарваме и покриваме разликата, посредством финансиране с дълг, което вършим към този момент няколко години, макар, че виждаме, че това е неустойчиво държание, тъй като и дълговите ни отговорности порастват в пъти по-бързо от приходите ни?

• Как можем да реализираме стопански разцвет в страна, която приема закон след закон небрежно, без да регистрира действително тяхното влияние върху бизнеса и работните места?

• Как може да има стопански разцвет, когато се прави всичко допустимо Парламентът да не може да оцени рационалното потребление на обществените средства?

• Как може да се реализира стопански разцвет в страна, която към този момент не може да управлява миграционните си потоци и не прави оценка задоволително значимостта на националната си сигурност и геополитиката (във тясно взаимоотношение с икономиката) при образуването на националните и интернационалните си решения и взаимоотношения?

Днешната действителност на България е един стремглав безпорядък, без оглед на никакво вземане предвид с дълготрайния външен и вътрешен подтекст и опасности пред страната ни: ние сме страна, която скоростно усилва дългът си, вървим към повишение на данъчната тежест, харчим доста, само че без да съумяваме да реализираме трайно понижаване на бедността и несигурността; както и сме страна, която е твърда към тези, които съблюдават закона, и мека към тези, които не го съблюдават.

Според положителните обичаи на нашите парламенти, образуването и гласуването на нов министър-председател и ново държавно управление следва да открива нов, по-ефективен стадий в работата на обществените управляващи.

Имаме ли в този момент това чувство? Не считам!
Имаме чувството за една посредствена, неподвижна и отхвърлена политическа власт, за една затлъстяла, изтощена и неспособна администрация, която към този момент даже не е " годна " да ръководи своите учебни заведения, лечебни заведения, правосъдна система, чиновници или финанси. Държавните институции към този момент дори са изгубили своите рефлекси да извършват най-основните си отговорности, а политиците, в огромното си болшинство са изгубили всякакво доверие, всякаква представителност заради своята необоснованост. Днешна България е един цялостен врящ казан от проблеми.

Управлява ни една политическа прослойка. Покрита с привилегии, упражняваща властта си по остарял метод, тя ни притиска до стената от години. Всъщност, с взор обратно, уповавам се осъзнаваме дружно, че действителността през днешния ден надалеч надвишава това, което ни шокираше през вчерашния ден.

Българската реалност през днешния ден е още по-тревожна. Действащите лица значително са останали същите, само че трагикомедията на властта е доста по-епична, в сравнение с преди десетилетия. Необходимите промени се подхващат единствено при изискване, че не разстройват елитът. Редките нови попълнения в националните институции на власт не донесоха нито свежа кръв, нито нови хрумвания. Вътрешните безредици, които наливат масло в колелата, постоянно са съществували. С една основна разлика: през вчерашния ден те не бяха „ добре пристигнали “ в институциите-светилища на страната ни. Днес те безочливо протягат ръка и към тях. „ Комуникатори “ със съмнителни способи в този момент беседват от силови позиции с членове и ръководители на огромните държавни органи, които в предишното в никакъв случай не биха ги приели дори и по телефона.

Днес българското общество е доминирано, а не ръководено от една дребна, нагла олигархия, която като цяло не желае да схване това, което се прави в чужбина, която постоянно излиза с едни и същи оферти за промени, търсейки лековерен министър, който да ги поддържа, и която макар своите демагогски заявления към този момент не знае по какъв начин да ръководи. Това значително изяснява за какво страната е в положение на квази-банкрут, за какво съществени администрации са в застой и за какво доста българи - от държавните чиновници до бизнеса - са обезкуражени.

В основата на всичко това е срамната пристрастеност към парите, манията за струпване, натрупването на позиции, власт и въздействие. На фона на безнаказаността, която е трансформирала правото на непросветеност в неписан член на конституцията. Това е доста рискова обстановка.

Фаворизирането на близки родственици и политически партизани, споровете на ползи, търговията с въздействие и смесването на обществения и частния бранш в никакъв случай не са били толкоз интензивни в България.
А, зад кулисите на това манипулиране на нужното рационално и заслужено ръководство на страната – вони. Със своята липса на потенциал за функционалностите, които претендират, с арогантността си да желаят от ден на ден и повече, тези, които ни ръководят, вкараха страната в предреволюционна обстановка и това е истината, която не смеем да погледнем в очите.

Всички бяха излъгани. От „ Голямата Промяна “, която трябваше да промени България, българите, моделът на ръководство, корупцията, бизнеса, компаниите, жителите, самодейностите, Нищо от това, за жалост не се случи. Освен, че президентът най-тържествено им отвори вратата на асансьорът на властта и те побързаха да нахлуят в него и да се изкачат нагоре. И доста бързо, всички останаха излъгани. Хубавите обещания, дадени на почтена дума, незабавно бяха изпратени на рафта за реквизити за предизборни акции. Както нормално. За следващ път опцията беше „ прелъстена “, изоставена, пропусната.

Няма по какъв начин тези тъжни неща да не бъдат казани, повторени и потретени. И по тази причина през днешния ден, виждаме, в случай че не сме го знаели или подозирали, че България се е трансформирала в страна-пленник на олигарси, на евтини кариеристи, на посредствени манипулатори и мошеници, Общите загуби от измами в държавната администрация съгласно мен могат да се оценят на най-малко 300-350 милиона евро годишно. Разбира се, не всички те могат да бъдат спрени, само че комбинацията от надменност, леност, непросветеност, незнание и несъмнено корупционно съучастничество, замразява успеваемостта на държавната машина.

II. ДА НЕ ДОПУСНЕМ БЪЛГАРИЯ ДА ПРОПАДА С ПОРЕДНОТО СКАЛЪПЕНО ПРАВИТЕЛСТВО

Следя множеството разбори и мнения по отношение на образуването на другите типове проекто-правителства у нас. Разговарям всекидневно с голям брой национални и интернационалните анализатори, политици, икономисти, секторни специалисти. Между всичко това се прокрадват и много отзиви, че „ основаването на постоянно държавно управление на България е въпрос на опаковка. “ Или пък, че някой „ саботирал “ опцията за постоянно държавно управление. В болшинството мнения господства желанието за постоянно държавно управление. Но, съвсем липсват каквито и да са разбори във връзка с какво качество на постоянното държавно управление става дума – на фона на множеството рецесии у нас. Правителство с каква подготвеност, известност и интернационално разбиране, може да ни извади от рецесията, от блатясалата политическа реалност и да завоюва доверието на българските жители?

Създаването на една мощна изпълнителна власт в измъчена, лъгана и манипулирана България, надалеч не е единствено „ въпрос на юридическа опаковка “ нито на написването на брой програмни клишета, които никого няма да могат да активизират. Не мисля и че някой “саботира “ основаването на постоянното държавно управление. Но, нека в страната да са останали политически мъже и дами, които си дават сметка, че ей по този начин, с лека ръка няма да можем за следващ път, да пропълзим няколко години напред, изяждайки няколко милиарда европейски пари. Да, всички към този момент като стихотворение цитират дилемите пред България, задания, които едно постоянно държавно управление би трябвало да реши, като: приемане на бюджетите за 2023 и 2024 година, възстановяване и дефинитивно приемане на всички средства от Плана за Възстановяване и Устойчивост, промени в правосъдната система, приемане в Шенген, реализиране на народен консенсус за влизане или не в Еврозоната и редица други. Но, кой споделя, че постоянното държавно управление ще може да реши тези задания? Ами в случай че не ги реши? Кой ще поеме гаранциите

Ситуацията е доста по-сложна; мащабът на скандалните разкрити дупки в ръководството на страната – небивал; дефицитът на политическо водачество, на национални идеали, цели и отговорност – е голям, и заплахата от образуването на един „ леко- кавалерийски “ кабинет от псевдо-експерти и кариерни политици, в никакъв случай нищо не донесли за България, е с доста огромна неприемлива цена. Не бива в бързането по основаването на постоянно държавно управление да сме наивни, както в редица случаи до момента.

Защото, в случай че новото предстоящо постоянно държавно управление се провали и изключително в своята икономическа политика; да се пребори с инфлацията, с заплахата от криза, България, дублирам, няма да може да организира своята политика на икономическо развиване, обществен напредък и самостоятелност. Неуспехът в тази област няма да е неуспех на държавното управление, нито на болшинството, което го поддържа: той ще е неуспех на България.

Да не забравяме да вземем поради един аспект, който визира също природата, същността и предстоящата роля на постоянното държавно управление. Изкривеният олигархичен модел на ръководство у нас (облечен сякаш в облеклата на пазарна икономика) докара до това, че все по-голямо голям брой от хора, в това число и от бизнеса са жадни и стимулирани да влязат в политическата власт, обичат и обожават властта и толкоз се любуват на нея, че са способни да смажат всички към себе си, с цел да я упражняват, да се „ нахранят “ с нея. Ние се борим с този сериозен проблем от зората на прехода. Склонността на някои хора към власт, от която черпят смисъл на съществуването си, е непрекъснато възходяща. Мисля, че имаме богат опит в това отношение. Именно това е, което в допълнение затруднява образуването на едно съществено и уравновесено държавно управление. Няма да встъпвам в моралните аспекти на този проблем, защото в последно време задоволително внимание се обърна на него.

Днес ни се предлага един тип съдружно държавно управление, облечено сякаш в „ технократски “ облекла. Задачите на това проекто-правителство, колкото и технократски да наподобяват на пръв взор, надалеч не са лесни в една система, която очевидно се стреми към неустойчивост и непоследователен консенсус (по въпроси като балансиране на бюджет, еврозона, битка с инфлация, обществени стратегии и др.)

Проектът на държавно управление на Денков-Габриел цели да успокои и облекчи напрежението сред партиите, само че това ще е невероятно поради невъзможната формула на неговото образуване. Правителствено ръководство с две 9-месечни полувремена (ако изобщо се стигне до второ полувреме!) обективно ще е неуспех (независимо от събитията, свързани с неговото падане) защото проблемите пред България вътрешни и външни не се разделят по полувремена и няма по какъв начин да се регистрира резултатът след всяко полувреме. А и ние, и Европа, и интернационалните пазари желаят да е налице непоклатимост на институциите в България.

И когато приказвам за полувремената на ръководство на това вероятно държавно управление (което откровено нямам доверие да се случи), искам доста ясно да подчертая още занапред за нещо доста значимо. Изборът на реда на кандидат-премиерите за първото и за второто полувреме явно не е бил въпрос на чоп. Особено, като се има поради, че 5-тата точка от Съвместната Декларация на двамата кандидат-премиери е ориентирана към, „ направа на механизъм за избор на състав на регулатори за асортимент на персони с високи качества “.

За какво в действителност предизвестявам?

За това, че сходно на огласената упоритост от страна на Политическа партия за преодоляване на управленията на службите в региона на сигурността у нас, с това, че първият кандидат-премиер ще ръководи през първото 9-месечно полувреме, значи, че ще се осъществя безапелационната упоритост на Асен Василев и Кирил Петков за цялостен абордаж и преодоляване на всички държавни финансови институции (правителствени и независими), както и финансовите регулатори, с други думи цялата финансова система на България да бъде личностно и институционално подчинена на двамата водачи на Политическа партия и на техните родственици.

Готова ли е България, българското общество да съобщи своята финансова система, както и управленията на службите за сигурност?

Можем ли да повярваме, че това проекто-правителство ще може да сплоти разнородните и спорни политически визии, позиции и воли в името на държавния интерес и сериозните стопански провокации?

Има ли някакъв късмет политиката, която то ще води да бъде напълно подчинена на националните цели, като знаем доста добре, че от 2009 година насам рядко сме виждали партии, които избират страната пред партията или дълготрайния проект пред краткосрочния?

Готвеното ротационно държавно управление, както и всяко друго държавно управление, ще се нуждае от време, партиен консенсус, политическа непоклатимост, стопански напредък и надеждна конституция. Всички тези неща са невъзможни сега. То е призвано да прави промени, да съживи разпадащата се стопанска система, само че може да направи съществени промени единствено с партийна поддръжка, конституционна еластичност и най-много с извънредно опитни и кардинални министри и министър председатели. Достатъчна ли ще е „ технократичната “ част в него за политическо, икономическо и обществено възобновяване, при неналичието на същински " парламентарен мир ", кадърен да откри надълбоко доверие сред народа и водачите? Различни политически и олигархични лобита са в непрекъсната борба в опитите си да „ легализират “ институционални решения, които да деблокират или назад реформаторското деяние на властта. И в това е нещастието на прехода, изключително през последните 15 години. Свикнахме да администрираме, да използваме властта, само че без да управляваме по значителен, сериозен и ефикасен метод.

Нека невъзмутимо си дадем сметка и за това, че с цел да може да „ управлява “ (нарочно не споделям „ ръководи “) на дуото Денков-Габриел, ще му бъдат обрисувани граници в подмяна на някои значими „ обезщетения “ за безцветното болшинство, което го поддържа. Ако пък реши да прокара значими промени, ще бъде накарано да избере дребни промени, ако огромните промени рискуват да провокират непреодолими разтърсвания и опозиция.
Такова държавно управление ли е належащо на България в този свръх значим интервал от развиването ни?
И защото политическата система е такава, каквато е, държавното управление, технократско или политическо, ще бъде насила непрестанно да разчита на обезверен консенсус (търгуван против разнообразни „ концесии) в една фундаментално нестабилна система. Тоест, държавно управление поради държавното управление, не поради реформирането на България.

Категорично отрицателно усещане прави фактът, че в Декларацията на двамата Проекто-Премиери за политиките на възможното държавно управление – напълно липсва каквато и да е национална позиция във връзка с икономическата политика.

III. КАКВО СЛЕДВА ДА съдебна експертиза НАПРАВИ?

Аз смятам, че държавното управление на Република България при актуалните условия (служебно или редовно), както и главните старания на цялата нация би трябвало да бъдат съсредоточени върху решителното водене на битката с инфлацията, попречване на заплахата от криза, съхраняването на покупателната дарба и възобновяване на българската стопанска система.

Макроикономическата ни непоклатимост е натоварена с голям брой опасности. Българската стопанска система в никакъв случай до момента не е била сложена пред заплахата да бъде блокирана в петорен капан от проблеми, като: упорита инфлация, повишение на лихвените проценти, стягане на кредитните стандарти, възходяща заплаха от криза и бързо повишаващи се нива на задлъжнялост. И тук изобщо не загатвам към този момент към момента далечното въздействие от пропукването на международната банкова система. Имам възприятието, че към момента не сме осъзнали изцяло последствията от повишението на лихвените проценти

Не споделям мненията, че инфлацията просто към този момент спада. Спада нейната скорост, само че не и цените. Борбата с инфлацията е всъщност политическа; тя ще би трябвало да съчетава циклични ограничения, от време на време строги, със структурни дейности, които ще преобърнат привилегиите на редица компании у нас. Тя е също по този начин от значително значение, в случай че желаеме България да се радва на устойчиво икономическо развиване в бъдеще, в случай че желаеме да продължим своя комплициран поход към общество на свободата и софтуерния напредък и в случай че желаем да имаме способността да играем пълноценно ролята, която Европа и светът чакат от нас.

Борбата с инфлацията в този момент е причина за всяка национална упоритост. Не може да има държавно управление, което да пренебрегва този проблем. Той един път към този момент беше пренебрегнат с огромна цена за България.

Устойчивото закъснение на увеличението на цените в действителност е експлицитното изискване за връщане към уравновесен и постоянен напредък, висока претовареност, запазване и повишение на покупателната дарба на българските жители, и обществен мир и напредък. По тези национално значими въпроси, дуото Денков-Габриел необичайно и тревожно мълчи.
Мълчи по това по какъв начин ще се оправи със структурните фактори на инфлацията. Как ще подсигурява, че естествената конкуренция ще отстрани рентите, които са в основата на изкуствените и непозволени облаги. Как ще спомага приносът на растежа на продуктивността към техническия напредък да бъде включен във образуването на цените.
Мълчи върху въпросите, които вълнуват всички, а точно върху растежа на номиналните приходи посредством определяне на правилото за поддържане на покупателната дарба, заплатите и обществените заплащания.
Мълчи за своята диагноза на икономическата и финансова обстановка в България.
Мълчи за нуждата от същинска национална взаимност, която отначало да сплоти българите. Национална взаимност в изгода на първо място на категориите българи, които имат най-голяма потребност от нея: възрастните хора, вдовиците, хората с увреждания, бездомните деца. Тя би трябвало да се упражнява и във връзка с хората с най-ниски приходи и с най-трудни условия на труд. Тя би трябвало да въодушевява по-специално фамилната политика в сходство с острата нужда от демографска смяна.

Но най-много мълчи по основното – че българите би трябвало да могат да живеят в сигурност. Основното обвързване на едно съществено постоянно държавното управление е да пази жителите от заканите, на които те могат да бъдат подложени. Това е един от най-силните желания на българския народ през днешния ден. И държавното управление постоянно или служебно, би трябвало да отговори на него. Не би трябвало да има място или време в нашата страна, където жителите, като се стартира от децата и възрастните хора, да не се усещат в сигурност. А дуото Денков-Габриел не споделят нищо нито по въпроса за обезпечаването на сигурността на България, като първостепенна задача на нашата войска и дипломация, нито по главните насоки на нашата отбранителна политика на фона на засилващото се геополитическо напрежение тъкмо в нашия район.

На България, без подозрение е належащо ново постоянно държавно управление, което да поеме политическата отговорност и да одобри ясно дефинирани цели. Но държавно управление същински национално, умело, сплотяващо и мобилизиращо националния капитал от знаещи, можещи и потвърдени кардинални и виновни българи, не-партизанско. Дали това държавно управление може да се образува с третия мандат или не, императивът пред нас е да се опитаме.


Вече не е време да възприемаме тактиката на дребните стъпки, на ала-балата в ръководството на страната. " Опознай себе си “ - ни споделя Сократ. Ако желаеме да вземем тежките и фундаментални решения, които ни предстоят в интервала 2023-2027 година, който евентуално ще бъде разтресен от инфлацията, дефицитите, европейските договаряния за нови бюджетни правила, геополитическото напрежение и цените на суровините, би трябвало да знаем истината за ситуацията на България, за нейното положение, за нейните мощни и слаби страни. Не с цел да се оплакваме или да оплакваме ориста си, а с цел да продължим напред и да се възстановим. За да познаваме себе си, с цел да можем още веднъж да се надигнем и да не бъдем слаби пред лицето на идната рецесия. Без да се помиряваме. Не и с цел да се ненавиждаме. България заслужава доста повече от неистини, повърхностни демагогии, операции и политически трикове. Откъдето и да идват те. България заслужава истината за идния колапс. И решенията за излизане от него.


Нека дружно да спасим България. Спешно е!
Лондон – София
28 май 2023 година

Източник: epicenter.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР