Кирил Кадийски пред Ливр Арбитр: На арената на живота, както и на арената на Колизеума човек може да бъде и гладиатор, и разярен лъв
Приятни неофициални срещи. От столично бистро излизате пийнал от другарство и най-после поддържате връзка с български, френскоговорящ и франкофилски стихотворец. От Иван Баталов до Кирил Кадийски се лее песента на Брасенс и пламъкът не гасне и ти споделя: помни! Навярно сте чували стихотворения на Виктор Юго, рецитирани в Белград, несъмнено сте слушали в миналото по какъв начин камбоджанец приказва на френски за Франция на брега на река Меконг. Сигурно сте чели Кирил Кадийски, най-френският българин, стихотворец на поетите, почетен жител на Република Монмартър, което Ви е от изгода и отплатата не закъснява! Детство, прекарано по „ зеленорунните крайбрежия на река Струма “, детство и на индивида, на човечеството, „ това блажено незнание за жестокото бъдеще, което към този момент е квалифицирано от други за нас “ и в това време – света на възрастните.
- Livr’Arbitres: Кирил Кадийски, на пръв взор наподобява, че се занимавате с универсални тематики. Тези, които кръжат към индивида, припомнят ни да вземем за пример за самотата („... че ни чака бъдеще “), будят страдание („ Казват, всеки бил ковачът// на ориста си... “), вяра („ човек не помни злото, само че за какво ли// не помним и положителното “), само че не е ли към този момент написано всичко? Как от вашата позиция би трябвало да се обновява съществуващото? Да му се даде друга багра, да бъдат шлайфани, полирани думите, с цел да се получат безконечни диаманти... Вярвате ли във вечността на Словото, което се трансформира в плът отдолу под перото ви?
- Кирил Кадийски: Вашият въпрос e многостранен, осветляването на всеки един от детайлите изисква и място, и време, каквито сходен тип диалог не може да ни даде и аз ще се постарая да дам телеграфни отговори. Ще стартира в обратна посока и с един леко комичен, необятно публикуван афоризъм: в миналото поетите с патешки пера пишели златни стихове, през днешния ден със златни пера пишат гъши стихове. Твърде красиво, да е и безспорна истина. Но истина е, че Словото е Дух, душа, т.е. безсмъртно, постоянно е по единствено себе си. Въплътено, облечено в плът, или по-просто казано превърнато в литературно произведение, то е обречено да страда, заради всички телесни недостатъци. Ще възразите, че тялото умира и какво става със самия дух? Просто духът минава, приютява се в друго, ново тяло, а изоставеното, усилва броя на творбите потънали в давност. А безсмъртните творби – Илиада, Божествена комедия, Сонетите на Шекспир, поезията и романите на Юго, на Достоевски – не са към този момент душа и материя, а единствено чист дух, безсмъртно Слово. И ето ни на кръстопътя – по кой път се стига да съвършенство в поезията, в литературата, а и изобщо в едно изкуство.
Правилно казвате: шлайфане, гланциране, с цел да заблести диамантът. Това е нужното, само че и незадоволително изискване. Може да остане творбата недоизпипана, несъвършена, само че може и от доста престарание изходният материал да бъде убит. И тук към този момент се намесва Бог – той държи ръката на създателя. Е, не на всеки, а единствено на ония, на които реши Той. На него се дължи съвършенството. Благодарение на него с елементарен молив, който е от графит, може да се направи елмаз (Уйлям Блейк например). Защото, става известно, графитът и диамантът имали едно и също наличие и единствено структурата, вътрешният градеж били разнообразни. Така е и с поезията - всички стихотворения са от думи, постоянно съвсем едни и същи, само че единствено някои от творбите имат блясъка и твърдостта на елмаз. За да стигнем отново до Маларме – най-точните думи на най-правилното място – не изтъквам тъкмо, възвръщам по памет тази диамантена мисъл. И това е правилно: всичко е написано. След Библията и някои други свещени книги какво ново може да се каже? Но поезията съществува, литературата не е спряла на едно място. Защо? Кому е нужно? Защото има толкоз доста нови способи да се кажат и познатите към този момент неща. Защото човек има нужда от възобновяване на чувствата. Истината приказва на разсъдъка, методът по който е казана, приказва на сърцето. Самотата, тъгата, вярата постоянно ще съпътстват индивида.
- Livr’Arbitres: Природата, сезоните също не са забравени, като сянка и светлина, цикличният аспект на нашия живот, безконечното завръщане. Нима поетът не е нищо повече от делегат, преносител на страсти, сватовник? Щеше ли да го има поетът сред сътворението, божественото начало и индивида убит от първородния грях. Усещате ли тази отговорност, този подарък? Освен това поети ли се раждаме или ставаме такива? И мислите ли, че индивидът е освен това от звяр, жертван на крах, пандизчия на арената на живота,неутешен?
- Кирил Кадийски: Ако Бог беше мързелив занаятчия и, основал един път мрака, оставеше нещата по този начин, или на всички места вилнееше безконечна зима, цъфтеше безконечна пролет (само пъкъл, единствено рай), по какъв начин щяхме да се ориентираме къде сме в тоя свят, да знаем кое положително и кое неприятно, напред ли вървим или блуждаем. Бог обаче е идеален (е, не напълно до дъно – само че това също е един от признаците за талантливост!) и оставил индивида в такива условия (изгонил го от рая), че той самичък да се усъвършенства. Контрастите, непрекъснатите промени са главните условия за придвижването напред. И в случай че един създател не се възползва от богатите благоприятни условия, които те посредством своите комбинации му дават, подозрително е той да реализира неща, които биха интересували тия, към които е ориентирано всяко изкуство.
Човек желае да види себе си и света към себе си не подобен, какъвто е, а какъвто би трябвало да бъде съгласно неговите показа. И от тук – другите степени в изкуството, от откровения кич, до неща разбираеми от малко на брой. Поетът е делегат, несъмнено, само че делегат на Бога. И като подобен няма по какъв начин да станеш, в случай че не си по рождение, т.е. наследник на Бога, колкото и помпозно да звучи това, за ония, които не схващат, че става дума въпреки всичко за метафора. И осъзнавайки се като подобен, поетът е задължен да бъде на своята висота. Не може да претендираш, че си делегат на Бога и в това време да изпълняваш куриерски услуги на някой управник, още повече на някой тиранин. Така са се погубвали, погубват се и през днешния ден някои надарени хора. Човек не е еднопосочно разбиране и всевъзможни съпоставения останалия скотски и растителен свят могат да бъдат, в случай че не пресилени, то най-малко условни. И индивидът звяр и индивидът мислеща тръстика не са универсални понятия. А и самият човек може да бъде и зоон политикон и Зенон от Елея. На арената на живота, както и на арената на Колизеума човек може да бъде и гладиатор и разгневен лъв и опцията да оцелее (и то за кратко) е идентична. Колкото е да е грубо това умозаключение, с цел да оцелееш, да живееш – би трябвало да побеждаваш. Противното е - да донесеш разтуха на враговете си.
- Livr’Arbitres: По-удивителното нещо при поета би била неговата обязаност с града. Често забравяме, за сметка на героичните и войнствени облици, тежестта на думите и по какъв начин няколко стиха могат да накарат един диктатор, един властнически режим да треперят (спомнете си пролетта на народите през целия 19 век, възпята от поетите, до нахлуването в Унгария от руските войски при започване на ноември 1956 година, провокирало гнева на Жан Кокто). През май 1989 година участвате в патриотични революционни демонстрации в Киев, към момента под руска окупация, и тогава не ви липсва храброст... Къде са поетите през днешния ден, борбите остават, само че ние като че ли към този момент не ги чуваме („ Поетът е заточеник - от републиката на кресливците в царството на глухите”)?
- Кирил Кадийски: Дори в гората да живее поетът, даже да възпява ожулените гърбове на магаретата, които желае да поведе към парадайса, той е (и би трябвало да бъде!) обвързван с града, с полиса, т.е. с обществото. Никой стихотворец не написа за своите другари и още по-малко за себе си или с цел да си убива времето. Това че Борхес го твърди, приказва единствено за желанието му да се отграничи от обществото, в което живее (живеем). Друг е въпросът, че доста постоянно огромният стихотворец малко на брой го схващат и четат, а приживе може би и по никакъв начин.
Съвременността мъчно схваща и прави оценка великите си представители. Дори да беше поживял още няколко години Маларме, отново първият нобелист за литература щеше да бъде Сюли Прюдом! Вече загатнах, че поетът (изобщо творецът) не би трябвало да служи на тиранията. Но има и една не по-малко рискова опция, за жал постоянно употребена с измамата, че е някакво избавление въпреки всичко. Това е да се държиш настрана, да се преструваш, че тиранията я няма и по този начин освен да я легализираш, само че и да укрепваш позициите й. С тиранията, с тоталитаризма, казано по-модерно, би трябвало да се води война, пък в случай че ще това да ти коства скъпо и даже всичко: да умреш измежду дивите скитски степи, да прекараш не дребна част от живота си на остров Джързи, или в някой лагер на ГУЛАГ. А има и по- ужасно – гилотината, преди да си стигнал христовата възраст. Аз и през днешния ден съм за Украйна, само че Украйна на украинците. Нямам нищо срещу въздушното й пространство (а и на всяка друга страна) да бъде нарушавано, само че единствено от „ Полетът на бръмбара” на Римски-Корсаков, в случай че ще са руснаци, а в случай че ще са немци – това да е „ Полетът на валкириите” на вашия адаш. Ако вие, французите, решите да й нарушите териториалните води, няма по подобаващ за задачата от „ Пияния кораб” на Рембо. На няколко пъти той е нарушавал териториалните води на българската нематериалност и съм горделив, че последния път бях негов лоцман (преведох поемата). Струпването на сходни армади по границите е освен целесъобразно, то е целесъобразно.
За жал, ви е сте прав – през днешния ден доста от поетите са глухи за борбите, които освен не са престанали, само че и не престават с още по-голяма настървеност. Поетът (творецът) може да е ням, единствено в случай че се споделя Бетовен. Колкото и еретично да прозвучи, ще кажа: Свободата е пагубна за създателя. Тя би трябвало да го интересува не като завоювана територия, а като път към тая територия. Свободата, Санчо, е споделил Дон Кихот, а аз като по-голям Дон Кихот ще кажа на моя критик: Битката за Свобода, приятелю! Битката с перо в ръка! А когато потрябва – и като капитан Александър!
Интервю ня Патрик ВАГНЕР
Сп. Livr’Arbitres
- Livr’Arbitres: Кирил Кадийски, на пръв взор наподобява, че се занимавате с универсални тематики. Тези, които кръжат към индивида, припомнят ни да вземем за пример за самотата („... че ни чака бъдеще “), будят страдание („ Казват, всеки бил ковачът// на ориста си... “), вяра („ човек не помни злото, само че за какво ли// не помним и положителното “), само че не е ли към този момент написано всичко? Как от вашата позиция би трябвало да се обновява съществуващото? Да му се даде друга багра, да бъдат шлайфани, полирани думите, с цел да се получат безконечни диаманти... Вярвате ли във вечността на Словото, което се трансформира в плът отдолу под перото ви?
- Кирил Кадийски: Вашият въпрос e многостранен, осветляването на всеки един от детайлите изисква и място, и време, каквито сходен тип диалог не може да ни даде и аз ще се постарая да дам телеграфни отговори. Ще стартира в обратна посока и с един леко комичен, необятно публикуван афоризъм: в миналото поетите с патешки пера пишели златни стихове, през днешния ден със златни пера пишат гъши стихове. Твърде красиво, да е и безспорна истина. Но истина е, че Словото е Дух, душа, т.е. безсмъртно, постоянно е по единствено себе си. Въплътено, облечено в плът, или по-просто казано превърнато в литературно произведение, то е обречено да страда, заради всички телесни недостатъци. Ще възразите, че тялото умира и какво става със самия дух? Просто духът минава, приютява се в друго, ново тяло, а изоставеното, усилва броя на творбите потънали в давност. А безсмъртните творби – Илиада, Божествена комедия, Сонетите на Шекспир, поезията и романите на Юго, на Достоевски – не са към този момент душа и материя, а единствено чист дух, безсмъртно Слово. И ето ни на кръстопътя – по кой път се стига да съвършенство в поезията, в литературата, а и изобщо в едно изкуство.
Правилно казвате: шлайфане, гланциране, с цел да заблести диамантът. Това е нужното, само че и незадоволително изискване. Може да остане творбата недоизпипана, несъвършена, само че може и от доста престарание изходният материал да бъде убит. И тук към този момент се намесва Бог – той държи ръката на създателя. Е, не на всеки, а единствено на ония, на които реши Той. На него се дължи съвършенството. Благодарение на него с елементарен молив, който е от графит, може да се направи елмаз (Уйлям Блейк например). Защото, става известно, графитът и диамантът имали едно и също наличие и единствено структурата, вътрешният градеж били разнообразни. Така е и с поезията - всички стихотворения са от думи, постоянно съвсем едни и същи, само че единствено някои от творбите имат блясъка и твърдостта на елмаз. За да стигнем отново до Маларме – най-точните думи на най-правилното място – не изтъквам тъкмо, възвръщам по памет тази диамантена мисъл. И това е правилно: всичко е написано. След Библията и някои други свещени книги какво ново може да се каже? Но поезията съществува, литературата не е спряла на едно място. Защо? Кому е нужно? Защото има толкоз доста нови способи да се кажат и познатите към този момент неща. Защото човек има нужда от възобновяване на чувствата. Истината приказва на разсъдъка, методът по който е казана, приказва на сърцето. Самотата, тъгата, вярата постоянно ще съпътстват индивида.
- Livr’Arbitres: Природата, сезоните също не са забравени, като сянка и светлина, цикличният аспект на нашия живот, безконечното завръщане. Нима поетът не е нищо повече от делегат, преносител на страсти, сватовник? Щеше ли да го има поетът сред сътворението, божественото начало и индивида убит от първородния грях. Усещате ли тази отговорност, този подарък? Освен това поети ли се раждаме или ставаме такива? И мислите ли, че индивидът е освен това от звяр, жертван на крах, пандизчия на арената на живота,неутешен?
- Кирил Кадийски: Ако Бог беше мързелив занаятчия и, основал един път мрака, оставеше нещата по този начин, или на всички места вилнееше безконечна зима, цъфтеше безконечна пролет (само пъкъл, единствено рай), по какъв начин щяхме да се ориентираме къде сме в тоя свят, да знаем кое положително и кое неприятно, напред ли вървим или блуждаем. Бог обаче е идеален (е, не напълно до дъно – само че това също е един от признаците за талантливост!) и оставил индивида в такива условия (изгонил го от рая), че той самичък да се усъвършенства. Контрастите, непрекъснатите промени са главните условия за придвижването напред. И в случай че един създател не се възползва от богатите благоприятни условия, които те посредством своите комбинации му дават, подозрително е той да реализира неща, които биха интересували тия, към които е ориентирано всяко изкуство.
Човек желае да види себе си и света към себе си не подобен, какъвто е, а какъвто би трябвало да бъде съгласно неговите показа. И от тук – другите степени в изкуството, от откровения кич, до неща разбираеми от малко на брой. Поетът е делегат, несъмнено, само че делегат на Бога. И като подобен няма по какъв начин да станеш, в случай че не си по рождение, т.е. наследник на Бога, колкото и помпозно да звучи това, за ония, които не схващат, че става дума въпреки всичко за метафора. И осъзнавайки се като подобен, поетът е задължен да бъде на своята висота. Не може да претендираш, че си делегат на Бога и в това време да изпълняваш куриерски услуги на някой управник, още повече на някой тиранин. Така са се погубвали, погубват се и през днешния ден някои надарени хора. Човек не е еднопосочно разбиране и всевъзможни съпоставения останалия скотски и растителен свят могат да бъдат, в случай че не пресилени, то най-малко условни. И индивидът звяр и индивидът мислеща тръстика не са универсални понятия. А и самият човек може да бъде и зоон политикон и Зенон от Елея. На арената на живота, както и на арената на Колизеума човек може да бъде и гладиатор и разгневен лъв и опцията да оцелее (и то за кратко) е идентична. Колкото е да е грубо това умозаключение, с цел да оцелееш, да живееш – би трябвало да побеждаваш. Противното е - да донесеш разтуха на враговете си.
- Livr’Arbitres: По-удивителното нещо при поета би била неговата обязаност с града. Често забравяме, за сметка на героичните и войнствени облици, тежестта на думите и по какъв начин няколко стиха могат да накарат един диктатор, един властнически режим да треперят (спомнете си пролетта на народите през целия 19 век, възпята от поетите, до нахлуването в Унгария от руските войски при започване на ноември 1956 година, провокирало гнева на Жан Кокто). През май 1989 година участвате в патриотични революционни демонстрации в Киев, към момента под руска окупация, и тогава не ви липсва храброст... Къде са поетите през днешния ден, борбите остават, само че ние като че ли към този момент не ги чуваме („ Поетът е заточеник - от републиката на кресливците в царството на глухите”)?
- Кирил Кадийски: Дори в гората да живее поетът, даже да възпява ожулените гърбове на магаретата, които желае да поведе към парадайса, той е (и би трябвало да бъде!) обвързван с града, с полиса, т.е. с обществото. Никой стихотворец не написа за своите другари и още по-малко за себе си или с цел да си убива времето. Това че Борхес го твърди, приказва единствено за желанието му да се отграничи от обществото, в което живее (живеем). Друг е въпросът, че доста постоянно огромният стихотворец малко на брой го схващат и четат, а приживе може би и по никакъв начин.
Съвременността мъчно схваща и прави оценка великите си представители. Дори да беше поживял още няколко години Маларме, отново първият нобелист за литература щеше да бъде Сюли Прюдом! Вече загатнах, че поетът (изобщо творецът) не би трябвало да служи на тиранията. Но има и една не по-малко рискова опция, за жал постоянно употребена с измамата, че е някакво избавление въпреки всичко. Това е да се държиш настрана, да се преструваш, че тиранията я няма и по този начин освен да я легализираш, само че и да укрепваш позициите й. С тиранията, с тоталитаризма, казано по-модерно, би трябвало да се води война, пък в случай че ще това да ти коства скъпо и даже всичко: да умреш измежду дивите скитски степи, да прекараш не дребна част от живота си на остров Джързи, или в някой лагер на ГУЛАГ. А има и по- ужасно – гилотината, преди да си стигнал христовата възраст. Аз и през днешния ден съм за Украйна, само че Украйна на украинците. Нямам нищо срещу въздушното й пространство (а и на всяка друга страна) да бъде нарушавано, само че единствено от „ Полетът на бръмбара” на Римски-Корсаков, в случай че ще са руснаци, а в случай че ще са немци – това да е „ Полетът на валкириите” на вашия адаш. Ако вие, французите, решите да й нарушите териториалните води, няма по подобаващ за задачата от „ Пияния кораб” на Рембо. На няколко пъти той е нарушавал териториалните води на българската нематериалност и съм горделив, че последния път бях негов лоцман (преведох поемата). Струпването на сходни армади по границите е освен целесъобразно, то е целесъобразно.
За жал, ви е сте прав – през днешния ден доста от поетите са глухи за борбите, които освен не са престанали, само че и не престават с още по-голяма настървеност. Поетът (творецът) може да е ням, единствено в случай че се споделя Бетовен. Колкото и еретично да прозвучи, ще кажа: Свободата е пагубна за създателя. Тя би трябвало да го интересува не като завоювана територия, а като път към тая територия. Свободата, Санчо, е споделил Дон Кихот, а аз като по-голям Дон Кихот ще кажа на моя критик: Битката за Свобода, приятелю! Битката с перо в ръка! А когато потрябва – и като капитан Александър!
Интервю ня Патрик ВАГНЕР
Сп. Livr’Arbitres
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ