Страданието е стъпка към постигане на свобода
Приех православиетои след дни синът ми се излекува Пандемията е тежък урок по отговорност, споделя писателката Здравка Евтимова
- Ние сами сме създатели на своите пропасти и триумфи
- Боря се със страха, като се товаря с работа
- Някои хора си разрешават да експлоатират неизвестността
- С ножа в ръката може да нападнем, само че и да спасим човек
- Писането е изненада, която се съпоставя единствено с упованието да се роди дете
- Какво персонално за Вас са празниците Цветница и Великден?
- Тези празници са едно малко празненство на обичта, те са също пространство и територия на щастието. Затова се надявам във всеки дом на хора, вярващи в тези празници, да пристигна насладата и всеки един от членовете на фамилията да бъде допрян от наслада и да изпита красиво неспокойствие за идното щастливо събитие. И в действителност имам вяра, че такива щастливи събития ще дойдат в домовете ни.
- Вие вярваща ли сте?
- Да. Приех православието на 26 октомври, Димитровден, през 2010 година в църквата " Свети Димитър " в Брюксел, отец Димитър ме кръсти. Това се случи по съответен мотив, който най-после имаше щастлива развръзка за мен - огромният ми наследник претърпя интервенция, бяхме се отчаяли, че може да го загубим. В този интервал моя другарка, която живее във Франция, ми изпрати кръстче от Арл и ми сподели, че може би това, което науката не може, една по-голяма мощ ще успее да го направи. След като се кръстих, може би бе случайност, само че тежката и мъчителна температура на сина ми спадна. Синът ми се оправи, към този момент е татко на две деца, основен доктор на болница. Но аз съм вярваща освен, тъй като това се е случило, а тъй като аз съм по-готова да подкрепя страдащия. Някак си страданието закупи едно измерение на съпричастност и се трансформира в самобитна стъпка към насладата. След като одобрих християнството, ми се коства, че страданието в действителност е стъпка и вход към един живот, изпълнен с убеденост и благополучие. А това благополучие стеснява територията на болката.
- За повторно посрещаме Възкресение в интервал на пандемия. Нещо промени ли у нас тази обстановка?
- Не е допустимо да не промени. Може би за първи път осъзнаваме, че нашето лично здраве е в действителност здравето на близките. И че човек, както споделя и Джон Дън, не е уединен остров. И в случай че предпазваме себе си, предпазваме другите. А в случай че другите защищават своите домове, защищават нашия дом. Човешката общественост не се основава на блян към лек и благополучен живот. Основата, на която се гради обществото на хората, е отговорността. И твоята персонална, и пред колегата, и пред организацията, за която работиш. Наистина тази пандемия е и продължава да бъде един тежък урок по отговорност.
- Имаше доста заигравки със страховете на хората. По-уплашени ли сме?
- Това е неизбежно. Когато човек се сблъска с неизвестността, в съзнанието му не се появяват показа за край и бряг. Няма край, няма крайбрежия. Именно по тази причина някои хора си разрешават да експлоатират неизвестността. Но какво вършат в действителност - те експлоатират себе си и своя отвод от себесъхранение. Да, аз мисля, че равнището на страха може би се е повишило, откакто ставаме очевидци на новите разновидности на вируса, на новите варианти. Нашият боязън не е неоснователен, само че тъкмо това е методът да се освободим от страха. Когато успеем да проучваме повода, заради която се опасяваме, бихме могли да изберем един по-рационален път за реализиране на здрава почва. А също по този начин и на здрав живот.
- Направиха ли ни ограниченията по-несвободни и по-податливи на това да бъдем ограничавани?
- Във всеки обособен човек степента на чувство за ограничавания е друга. Но аз мисля, че в случай че се касае за здравето на цялостния човешки организъм, тези ограничения са единствената опция да съхраним здравето на хората. То се реализира с цената на известни ограничавания, само че белким нещо в живота се реализира без да се ограничаваш? Нима когато учиш не се ограничаваш от удоволствия, които би могъл да преживееш, а вместо това се заравяш в томове литература? Всяко достижение има своята цена. И единствено квалифицираният човек, този, който има воля и схващане за сложността на казуса, може да трансформира тези ограничавания освен в ходило към добруването, а и в ходило към нови открития в света. И считам, че след тези ограничения ще се родят доста стилно написани литературни творби, музикални творби. Страданието, имам вяра, е една стъпка към реализиране на независимост. Ограничението пък е детайл на страдалчество. Макар че то е належащо и то е цената, с цел да съхраним човечеството в един умен и по-добър тип. Да се превърнем в човешка общественост, в която равнището на схващане за болката на другия е по-високо.
- Страданието е една от тематиките на Вашия роман " Кръв от къртица ". В момента всеки има ли тъга и нож в ръката?
- Това последно изречение на описа постоянно ме е стряскало, само че аз го написах и не съм желала да го трансформирам, въпреки че от време на време редакторите са ми казвали: " Това изречение би трябвало да отпадне ". Но аз постоянно съм отказвала, тъй като този нож в ръката, който имаме, за мен има две тълкувания. От една страна, с него ние може да нападнем човек, само че можем и да спасим човек. И от нашата воля, нашия нравствен строй, нашето схващане за живота зависи по какъв начин ще използваме този нож. Тоест, ние сами сме създатели на живота си, създатели на нашите пропасти и на нашите триумфи. И от нас зависи накъде ще се насочим.
- А Вие персонално по какъв начин се борите със своите страхове?
- Аз имам едно-единствено средство да се боря със страха - това е натоварване с доста работа. Като от време на време, когато страхът е доста огромен, върша доста тежки преводи от български на британски или назад. Актът на осъществяване на превод има способността да изсмуква всички останали усеща, усещани от теб, даже и болката. Това е първият метод - когато превеждам нещо доста тежко, което изисква доста висока централизация, многочислени инспекции на всяка обособена фраза, на претекст, на тъкмо селекциониран модален глагол, с цел да се резервира степента на неотложност в текста. Това е първото ми средство за битка със страха. Другото ми средство е да ходя на едно доста диво място близо до Радомир, обрасло с доста диви растения, диви джанки. И третото, може би най-успешно средство за битка със страха, е да извозвам време с моите внучета. Тогава животът придобива своеобразното измерение на зарево. Трудно е да го обясня, само че когато контактуваш с младия живот, с едни усмихнати лица на деца, тогава страхът се трансформира по-скоро в един танцуващ облак, който си отива от небето.
- Какво написахте за пандемията, изкуши ли Ви с нещо?
- Аз написах два описа. Единия го подарих на издателите на " Площад " Славейков " и прелестната поетеса Силвия Недкова, която бе по този начин добра да ми подари стих от своето стихотворение " Човекът от отсрещната страна " за заглавие на моя разказ, който в Съединени американски щати излезе под заглавие " Можеш да се усмихваш в сряда ". За тях аз написах един роман, който се споделя " Гара " Метал ". А по-късно написах още един роман за читателите на уеб страницата Офнюз. Не знам дали ще дойдат при мен други такива разкази. Човек в никакъв случай не знае какво идва при него, когато написа. Това е най-щастливият миг в писането - че то е ненадейно, дори доста по-неочаквано от самия живот. В всекидневието аз знам какво би трябвало да направя, знам по кое време е влакът ми за Перник, само че писането е изненада, която може да бъде съпоставена единствено с дългото очакване да се роди едно хубаво дете.
- Ние сами сме създатели на своите пропасти и триумфи
- Боря се със страха, като се товаря с работа
- Някои хора си разрешават да експлоатират неизвестността
- С ножа в ръката може да нападнем, само че и да спасим човек
- Писането е изненада, която се съпоставя единствено с упованието да се роди дете
- Какво персонално за Вас са празниците Цветница и Великден?
- Тези празници са едно малко празненство на обичта, те са също пространство и територия на щастието. Затова се надявам във всеки дом на хора, вярващи в тези празници, да пристигна насладата и всеки един от членовете на фамилията да бъде допрян от наслада и да изпита красиво неспокойствие за идното щастливо събитие. И в действителност имам вяра, че такива щастливи събития ще дойдат в домовете ни.
- Вие вярваща ли сте?
- Да. Приех православието на 26 октомври, Димитровден, през 2010 година в църквата " Свети Димитър " в Брюксел, отец Димитър ме кръсти. Това се случи по съответен мотив, който най-после имаше щастлива развръзка за мен - огромният ми наследник претърпя интервенция, бяхме се отчаяли, че може да го загубим. В този интервал моя другарка, която живее във Франция, ми изпрати кръстче от Арл и ми сподели, че може би това, което науката не може, една по-голяма мощ ще успее да го направи. След като се кръстих, може би бе случайност, само че тежката и мъчителна температура на сина ми спадна. Синът ми се оправи, към този момент е татко на две деца, основен доктор на болница. Но аз съм вярваща освен, тъй като това се е случило, а тъй като аз съм по-готова да подкрепя страдащия. Някак си страданието закупи едно измерение на съпричастност и се трансформира в самобитна стъпка към насладата. След като одобрих християнството, ми се коства, че страданието в действителност е стъпка и вход към един живот, изпълнен с убеденост и благополучие. А това благополучие стеснява територията на болката.
- За повторно посрещаме Възкресение в интервал на пандемия. Нещо промени ли у нас тази обстановка?
- Не е допустимо да не промени. Може би за първи път осъзнаваме, че нашето лично здраве е в действителност здравето на близките. И че човек, както споделя и Джон Дън, не е уединен остров. И в случай че предпазваме себе си, предпазваме другите. А в случай че другите защищават своите домове, защищават нашия дом. Човешката общественост не се основава на блян към лек и благополучен живот. Основата, на която се гради обществото на хората, е отговорността. И твоята персонална, и пред колегата, и пред организацията, за която работиш. Наистина тази пандемия е и продължава да бъде един тежък урок по отговорност.
- Имаше доста заигравки със страховете на хората. По-уплашени ли сме?
- Това е неизбежно. Когато човек се сблъска с неизвестността, в съзнанието му не се появяват показа за край и бряг. Няма край, няма крайбрежия. Именно по тази причина някои хора си разрешават да експлоатират неизвестността. Но какво вършат в действителност - те експлоатират себе си и своя отвод от себесъхранение. Да, аз мисля, че равнището на страха може би се е повишило, откакто ставаме очевидци на новите разновидности на вируса, на новите варианти. Нашият боязън не е неоснователен, само че тъкмо това е методът да се освободим от страха. Когато успеем да проучваме повода, заради която се опасяваме, бихме могли да изберем един по-рационален път за реализиране на здрава почва. А също по този начин и на здрав живот.
- Направиха ли ни ограниченията по-несвободни и по-податливи на това да бъдем ограничавани?
- Във всеки обособен човек степента на чувство за ограничавания е друга. Но аз мисля, че в случай че се касае за здравето на цялостния човешки организъм, тези ограничения са единствената опция да съхраним здравето на хората. То се реализира с цената на известни ограничавания, само че белким нещо в живота се реализира без да се ограничаваш? Нима когато учиш не се ограничаваш от удоволствия, които би могъл да преживееш, а вместо това се заравяш в томове литература? Всяко достижение има своята цена. И единствено квалифицираният човек, този, който има воля и схващане за сложността на казуса, може да трансформира тези ограничавания освен в ходило към добруването, а и в ходило към нови открития в света. И считам, че след тези ограничения ще се родят доста стилно написани литературни творби, музикални творби. Страданието, имам вяра, е една стъпка към реализиране на независимост. Ограничението пък е детайл на страдалчество. Макар че то е належащо и то е цената, с цел да съхраним човечеството в един умен и по-добър тип. Да се превърнем в човешка общественост, в която равнището на схващане за болката на другия е по-високо.
- Страданието е една от тематиките на Вашия роман " Кръв от къртица ". В момента всеки има ли тъга и нож в ръката?
- Това последно изречение на описа постоянно ме е стряскало, само че аз го написах и не съм желала да го трансформирам, въпреки че от време на време редакторите са ми казвали: " Това изречение би трябвало да отпадне ". Но аз постоянно съм отказвала, тъй като този нож в ръката, който имаме, за мен има две тълкувания. От една страна, с него ние може да нападнем човек, само че можем и да спасим човек. И от нашата воля, нашия нравствен строй, нашето схващане за живота зависи по какъв начин ще използваме този нож. Тоест, ние сами сме създатели на живота си, създатели на нашите пропасти и на нашите триумфи. И от нас зависи накъде ще се насочим.
- А Вие персонално по какъв начин се борите със своите страхове?
- Аз имам едно-единствено средство да се боря със страха - това е натоварване с доста работа. Като от време на време, когато страхът е доста огромен, върша доста тежки преводи от български на британски или назад. Актът на осъществяване на превод има способността да изсмуква всички останали усеща, усещани от теб, даже и болката. Това е първият метод - когато превеждам нещо доста тежко, което изисква доста висока централизация, многочислени инспекции на всяка обособена фраза, на претекст, на тъкмо селекциониран модален глагол, с цел да се резервира степента на неотложност в текста. Това е първото ми средство за битка със страха. Другото ми средство е да ходя на едно доста диво място близо до Радомир, обрасло с доста диви растения, диви джанки. И третото, може би най-успешно средство за битка със страха, е да извозвам време с моите внучета. Тогава животът придобива своеобразното измерение на зарево. Трудно е да го обясня, само че когато контактуваш с младия живот, с едни усмихнати лица на деца, тогава страхът се трансформира по-скоро в един танцуващ облак, който си отива от небето.
- Какво написахте за пандемията, изкуши ли Ви с нещо?
- Аз написах два описа. Единия го подарих на издателите на " Площад " Славейков " и прелестната поетеса Силвия Недкова, която бе по този начин добра да ми подари стих от своето стихотворение " Човекът от отсрещната страна " за заглавие на моя разказ, който в Съединени американски щати излезе под заглавие " Можеш да се усмихваш в сряда ". За тях аз написах един роман, който се споделя " Гара " Метал ". А по-късно написах още един роман за читателите на уеб страницата Офнюз. Не знам дали ще дойдат при мен други такива разкази. Човек в никакъв случай не знае какво идва при него, когато написа. Това е най-щастливият миг в писането - че то е ненадейно, дори доста по-неочаквано от самия живот. В всекидневието аз знам какво би трябвало да направя, знам по кое време е влакът ми за Перник, само че писането е изненада, която може да бъде съпоставена единствено с дългото очакване да се роди едно хубаво дете.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ