През петия век живял в Александрия един добър християнин на

През петия век живял в Александрия един добър християнин на име Пафнутий. Той бил прекомерно богат, почитан поради благородството си от всички.

Жена му също по този начин била добра християнка. Но нямала деца дълго време.

Пафнутий правел доста благодеяния на бедните, въобще на нуждаещете се.

Скърбейки за своето безчадие, те непрекъснато молели Господ да им подари рожба, давали великодушна лепта на бедните, раздавали доста на църкви и манастири, също така обитавали в пост и молебствия, обхождали Божиите храмове и молили Бога за осъществяване на желанието им.

Най-после му се родила щерка, която нарекли Ефросиния. Родителите й дали хубаво обучение. На 12 години, откакто се лишила от майка, дъщерята станала предмет на най-нежни грижи от страна на бащата. А Пафнутий, както и преди, продължавал да поучава щерка си в Божественото Писание. Навикнало с това, момичето се предало на старателно четене на свещените книги.

Умна и красива, като поотрасла още, тя пленявала младежите. Любвеобилният татко, като направил избор сред момците, заречен да я даде на един юноша, който се отличавал както с образованието, по този начин и с благородството на сърцето си. Но блажена Ефросиния, възпитана от ранни години в благочестие, откровено копнеела да живее единствено за Господа. И правела всичко, с цел да се извърши това нейно предпочитание.

Един от братята в манастира, на който Пафнутий постоянно давал помощи, бил пратен от игумена Теодосий да предложения благодетеля да пристигна на храмовия празник в светата обител.

Той обаче не заварил Пафнутий в дома му. Видял се с щерка му. Ефросиния го разпитала в детайли за манастирския живот. Открила му, че доста желае да се посвети в работа на Бога. С горест му споделила и това, че татко й, който доста я обичал, към този момент я заречен на един момък. При това състояние нямало да се съгласи да я пусне в манастир.

Монахът й обяснил преимуществата на девството. Прекарала нощта в молитва. Усилено молила Бога да се извърши над нея неговата света воля. Ефросиния чувствала, че Бог желае тя да посвети живота си Нему.

На празника старецът - йеромонах пристигнал при нея. Говорил й дълго за смисъла на християнското самоотречение. Остригал косата й и я облякъл в отшелнически облекла. Оставало единствено да отиде в някой манастир. Но в кой? В зевически манастир татко й би могъл да я откри. Облечена в облекла на духовник Ефросиния се явила в Теодосиевия манастир и се показала като евнух Смарагд.

Като застанала пред игумена Теодосий, Ефросиния споделила, че е евнух, който е служил при царския двор, само че, обезпокоен и отегчен от светската суетност, пристигнал в манастира да избавя душата си.

Теодосий поверил младия духовник Смарагд на опитния свещеник Агапит, който да го управлява в духовния живот.

Красотата на Смарагд, същинска женска хубост, станала предмет на разстройване за някои манастирски братя, които още не били победили своите немощи. Това си разстройване те изразили и пред игумена.

Това станало причина Теодосий да повика при себе си Смарагд. Предложи му да живее в самотна килия. Ефросиния приела съвета с наслада.

В тая килия, която приличала на затвор, тя живяла подвижнически, в пост и молитва, до края на земните си дни.

През това време бащата идвал доста пъти в манастира, разкривал скръбта си по изгубената своя щерка и желал упорито от братята да се молят за разкриване на следите й.

В продължение на цяла седмица монасите постили и се молили, само че не последвало никакво признание, както това ставало при други техни молби; тъй като денонощно Евфросиния се молила на Бога да не открива никому за нея в този земен живот и нейните молебствия били по-силни от молитвите на всички братя.

Веднъж той изливал пред игумена скръбта си изключително мощно. Теодосий го запитал, дали не желае да побеседва с един благоверен брат, който в предишното бил чиновник в императорския двор. Пафнутий приел незабавно това предложение.

По това време Ефросиния била постигнала към този момент огромен нравствен прогрес. По заповед на игумена Агапит завел Пафнутий при пандизчията Смарагд. Като видяла татко си, Ефросиния заплакала. Но Пафнутий не я познал. От бдения и сълзи хубостта й била повяхнала. Лицето й било покрито с монашеско покривало.

Дълго беседвала тя с татко си. Говорила му за вечността и небесната популярност, за смирението и чистотата, за любовта и милосърдието - високи добродетели, които доближават до Бога, Който е безкрайната доброта. Говорила му също, че любовта към децата не би трябвало да стои по-високо от любовта към Бога, че не би трябвало да се обичат децата повече от Бога, Твореца на всичко; че краткотрайните скърби, в случай че се понасят търпеливо, усъвършенстват душата за Небето. Уверявала го, че след толкоз молебствия и при Божията доброта дъщерята му безусловно ще бъде открита, в случай че е надобър път, и че каквото и да се случи - Господ ще го утеши в свое време.

След това Евфросиния, като се страхувала да не би татко ѝ да я познае, тъй като провела с него прекомерно дълъг диалог, споделила на Пафнутий:

- Господине мой, върви си в този момент в къщи с мир.

Слушайки казаното, Пафнутий и плакал, и се радвал, тъй като сърцето му, като родител, горяло с естествената обич към Измарагд (Смарагд) и доста изгода получил от беседата с него.

Беседата на дъщерята оживила надълбоко натъжената душа на бащата. След като се разделил с нея, Пафнутий отново се явил пред игумена и му споделил:

- Аз получих толкоз доста изгода от тоя брат, като че открих щерка си!

За света Ефросиния - тая чиста девственица - не е било леко да живее измежду общество от мъже. Особено тежко е било за нея свиждането й с нейния гальовен татко. Тя гледала душевните му премеждия и страдала не по-малко от него.

Св. Ефросиния се борела с природата си. С пост, молитва и помощта на Божията берекет тя победила.

Пафнутий, изпросвайки от всички монаси да се молят за него, се върнал вкъщи.

Дните на земния й живот свършвали. Тя легнала тежко болна.

Измарагд претърпял в обителта тридесет и осем години, водейки богоугоден живот; след изминаването на това време се разболял, след което и предал на Господа своята душа.

Преди преставянето му Пафнутий още веднъж пристигнал в манастира на поклонение и за посещаване на братята. След нормалната сказка с игумена, му споделил:

- Отче, в случай че е допустимо, разреши ми да се видя с брат Измарагд, тъй като доста го обичам.

Игуменът, като повикал Агапит, му поръчал да заведе Пафнутий при Измарагд. Когато Пафнутий влезнал в килията му и го видял, легнал на леглото доста болен, с дълбока тъга говорел, че гибелта на Смарагд ще бъде за него втора загуба след загубата на щерка му. Твърдял, че единствено нему дължи оная смиреност на Промисъла, с която понасял загубата на щерка си.

Пафнутий изпросил от игумена позволение за рандеву със пандизчията за финален път. Преподобна Ефросиния, която към този момент чакала последния час на земния си живот, помолила татко си да остани три дни в манастира. Обещала да му открие нещо ненадейно. Бащата предполагал, че пандизчията е имал видения за щерка му. И останал да чака.

След три дни отново пристигнал при отиващия си от тоя свят Смарагд. Накрая настъпил третият ден и света Евфросиния получила признание за времето на своето прекосяване при Господа, извикала при себе си татко си Пафнутий и му споделила:

- Всемогъщият Бог устрои ориста ни по волята Си и извърши желанието ми; в този момент доближих края на своите подвизи, като изминах монашеския път не със своята мощ, само че благодарение на Този, Който ме запази измежду вражеските мрежи; не желая повече да страдаш за своята щерка. Аз съм Евфросиния, твоята щерка, а ти - моят татко. Аз съм тази, която търсиш. Заради любовта към Бога оставих теб, моя татко, цялото завещание и краткотрайния младоженец и пристигнах тук, като скрих, че съм жена.

Сломена до прекаленост от заболяването, тя му декларирала, че оставила годеника си и него поради Господа. Тя помолила татко си да не разрешава на никого да се допира до нея. Поискала от него самичък да измие тялото на неверната си щерка. Накрай го помолила да подари на манастира имуществото, което могло да й принадлежи.

След това блажено умряла в прегръдката на татко си.

Това станало към 445 година.

Открилата се загадка за така дълго търсената щерка произвела на бащата потресаващо деяние. Смъртта й дефинитивно го сломила. Със мощен зов той паднал безсърдечен на пода. По това време Агапит бил някъде вън от килията. Като чул вика, той се втурнал в килията и свестил бащата. Веднага по-късно съобщил на игумена за станалото.

Скоро се събрали към тялото на преподобна Ефросиния всички братя. Тайната станала известна на цялото манастирско приятелство. Всички въздали хвала на Бога, че дал мощ за победа в една толкоз сложна битка.

Пафнутий подарил забележителна част от имението си на манастира. Останалата част раздал на небогати хора. Решил да прекара остатъка от живота си в килията на щерка си. Тук живял 10 години. Умрял на същата оная черга, на която умряла щерка му. Погребали го с чест до гроба на неговата щерка.

Братята открили всяка година да празнуват паметта на благочестивия татко и на неговата скъпа щерка, преподобна Ефросиния.

25.09. Преп. Евфросиния Суздальская с житием

Дивната Божия берекет се показала посредством мощите на света Ефросиния още в деня на гибелта й. Само няколко часа след гибелта й един от манастирските братя, кьорав с едното око, се помолил горещо на преподобната и внезапно прогледнал. Той пристигнал при мощите на преподобната и със сълзи почнал да целува честното ѝ тяло - и незабавно се отворило окото му и той прогледнал.

25.09 преподобни Сергий, Радонежки вълшебник:

25.09.Преподобный Сергий Радонежский -

Съставено по житието на преподобни Сергий, написано от ученика му Епифаний в ХV век, и други исторически източници.

Годината на раждането на преподобния Сергий не е известна с точност; евентуално то било в 1314 година.

Преподобни Сергий се родил в Ростовската област от благочестиви и знатни родители - болярите Кирил и Мария. Още от майчината вътрешност Бог го избрал за Свое служение. Немного преди раждането му Мария, в неделния ден по обичая си, пристигнала в църквата на литургия. Преди началото на четенето на светото Евангелие младенецът в утробата ѝ по този начин мощно извикал, че гласа му чули всички в храма; по време на Херувимската ария той извикал за втори път; а когато свещеникът произнесъл " Святая святим ", за трети път се дочул гласът на младенеца от утробата на майката. Още от първите дни на своя живот младенецът посочил самоограничение. Родителите му и околните хора почнали да виждат, че той не се хранел с майчиното мляко в сряда и петък; не се докосвал до майчините гърди и в другите дни, когато ѝ се случвало да използва в храната месо; забелязвайки това, Мария напълно се отказала от месна храна.

Достигнал седемгодишна възраст, Вартоломей бил даден от родителите си да се учи на грамотност; дружно с него се учили и двамата му братя, по-големият Стефан и по-малкият Петър. Те се учели добре и имали огромни триумфи, а Вартоломей изоставал от тях: мъчно му се отдавало учението и въпреки учителят да се занимавал с него старателно, той малко успявал. Родителите му се карали, учителят го наказвал, приятелите му се смеели.

И това било по Божий промисъл, с цел да получи детето хартиен разсъдък не от хората, а от Бога. Много се опечалявал за това Вартоломей, горещо и със сълзи се молел Бог да му подари схващане на знанието и Господ чул молитвата, произлизаща от дълбините на сърцето на благочестивото момче. Веднъж бащата изпратил Вартоломей за конете; привикнало категорично да извършва волята на родителите си, момчето незабавно се отправило към полето. По пътя срещнало духовник - дъртак или по-скоро изпратен от Бога ангел в отшелнически образ; старецът стоял под дъб измежду полето и се молел. Вартоломей се доближил към него и като се поклонил, го зачакал да свърши молитвата си. След завършването ѝ старецът благословил момчето, целунал го и попитал какво му е нужно.

Вартоломей дал отговор:

- От цялата си душа желая да се науча на просветеност. Изпратиха ме да се изучавам, само че учението не ми се отдава; в този момент оплаквам за това. Отче, свети, помоли се на Бога за мен, с цел да ми помогне да разбирам знанието.

Монахът извършил молбата на Вартоломей. Като приключил молитвата, благословил момчето и му рекъл:

- Отсега Бог ще ти даде, дете мое, да разбираш знанието, тъй че ти ще надминеш братята и връстниците си.

При това старецът извадил съд и дал на Вартоломей като че ли парченце от просфора; наредил му да вкуси, като споделил:

- Вземи, чадо, и изяж това; то ти се дава в символ на Божията берекет и за схващане на Свещеното Писание. Не гледай, че частицата е толкоз дребна, огромна ще бъде сладостта, когато вкусиш от нея.

След това старецът желал да си тръгне, само че зарадваното дете старателно го молело да посети дома на родителите му. Почитащите монасите родители на Вартоломей с чест посрещнали госта. Те му предложили храна, само че старецът дал отговор, че първо би трябвало да се вкуси духовна храна и когато всички почнали да се молят, той заповядал на Вартоломей да чете псалми. От този миг светият отрок без всякакво усложнение четял книги и разбирал всичко, написано в тях; леко му се отдавало знанието. Рано почувствал обич към молитвата, той от най-млади години познал сладостта на беседата с Бога; по тази причина по този начин ревниво почнал да посещава Божия храм, че не пропущал нито една работа. Не обичал детските игри и усърдно ги избягвал: не допадали на сърцето му веселието и смехът на връстниците, тъй като знаел, че " неприятни беседи скапват положителните нрави " (1 Кор. 15:33.). Твърдо помнел, че " начало на мъдростта е страхът Господен " (Пс. 110:10.) и по тази причина постоянно се стараел да се научи на тази мъдрост.

25.09. Преподобного Сергия Радонежского

С изключително усърдие и ревнивост се отдавал на четене на Божествените и свещени книги. Благочестивото момче си наложило непоколебим пост: в сряда и петък не вкусвало нищо, а в останалите дни се хранело единствено с самун и вода. Без да бъде още в манастир, водело отшелнически живот, тъй че всички се изумявали, виждайки такова самоограничение и благочестие у момчето. Отначало майката, като се безпокояла за здравето на своя наследник, го уговаряла да остави толкоз суровия метод на живот. Но Вартоломей смирено отговарял на майка си:

- Не ми пречи; разреши ми да повеждам подобен живот; не ме принуждавай да не те послушам.

И майката не желаела повече да пречи на положителното желание на сина си. Така, смирявайки с самоограничение плътта, Вартоломей не престъпвал волята на родителите си.

Между това Кирил и Мария се преселили от античния и прочут град Ростов в скромния градец Радонеж. Родителите на преподобния доста обеднели от налозите и опустошенията на татарите, които в същото време владеели съветската земя, а също от непостижимите налози и терзания от страна на наместниците на Московския княз Иоан Данилович Калита, ръководещи Ростов. Заедно с други ростовци Кирил и Мария се преселили в Радонеж, във феодалния град на по-малкия наследник на Калита - Андрей, привлечени от това, че княз Андрей заречен на преселниците всякакви привилегии и независимост от терзания (Иоан Калита бил Велик княз от 1328 година до 1340 година Синът му Андрей Иоанович се родил в 1327 година, † в 1353 г.).

Вартоломей, който тогава бил на към 15 години, също последвал родителите си в Радонеж. Братята му до това време към този момент се били оженили. Когато юношата навършил 20 години, почнал да моли родителите си да го благословят да се постриже за духовник: към този момент от дълго време желаел да посвети себе си на Господа. Макар родителите му и да поставяли над всичко монашеския живот, въпреки всичко молели сина си да изчака известно време.

- Чедо, изчакай малко! - казвали. - Ти виждаш: в този момент сме в напреднала възраст, в оскъдност и болест и няма кой да ни послужи. Братята ти се ожениха: те си имат свои грижи, а ти послужи на нас, на своите родители. Ще ни изпратиш до гроба, ще ни погребеш, тогава и ще осъществиш желанието си, ще изпълниш желанието си.

Вартоломей, като обуздан и любящ наследник, послушал волята на своите родители и прилежно се стараел да успокои старостта им, с цел да заслужи техните молебствия и благословение. Малко преди гибелта си Кирил и Мария приели монашество в Покрово-Хотковия манастир, намиращ се на четири версти (Верста - остаряла съветска мярка за дължина, равна на 1040 м. - бел.пр.) от Радонеж (Манастирът имал по това време две отделения - едно за монаси, друго за монахини.). Тук пристигнал също овдовелият по това време по-голям брат на Вартоломей, Стефан, и встъпил в цифрата на монасите. Скоро родителите на светия младеж, един след различен, с мир се преставили и били заровени в Хотковия манастир. След гибелта на родителите си братята прекарали тук четиридесет дни, възнасяйки усърдни молебствия към Господа за упокоение на новопреставените Божии раби. Дома и оскъдното си имущество Кирил и Мария оставили на Вартоломей. Но той изразходил част от наследството за упокоение на душите им - за лепта и хранене на бедните, а останалото дал на по-малкия брат Петър. Нищо не взел за себе си, нищо не задържал дори за издръжка, тъй като се уповавал на Бога, Който " дава самун на гладни " (Пс. 145:7.).

Като се стремял към отшелничество, Вартоломей умолявал по-големия си брат Стефан да оставят Хотковия манастир и да отидат за подвизи в пустинята. Стефан се съгласил и братята тръгнали да търсят пустинно място, комфортно за монашески живот. Дълго ходили по близките гори, до момента в който не пристигнали до мястото. Мястото, наричало се тогава " Маковец ", било покрито с гъста, непроходима гора, която не била докосвана от човешка ръка; край мястото не минавал път и никой не се отбивал тук; наоколо нямало нито села, нито къщи, никакви човешки селища; тук живеели единствено зверове. С гореща молитва се обърнали братята към Бога, призовавайки Божието благословение за мястото на бъдещото си обитание и предавайки на Неговата свята воля своята орис. Като си създали барака, те почнали ревниво да се подвизават и да се молят на Бога. Също по този начин издигнали неголяма черква и с общо единодушие решили да я осветят на името на Пресветата Троица; за това те отишли в Москва и поискали от митрополит Теогност (Теогност бил митрополит от 1328 година до 1353 г.) благословение за освещаване на църквата. Светителят ласкаво ги посрещнал и изпратил с тях свещенослужители да я осветят. Така непретенциозно била положена основата на Светотроицката Сергиева лавра.

С старание и непрестанна ревнивост се предал в този момент Вартоломей на духовни подвизи: младият подвижник бил обзет от огромна наслада, когато видял, че заветното му предпочитание се извършва.

Но по-големият му брат Стефан, като се мъчел от живота в такова пустинно място и оказвал на Вартоломей единствено неголяма помощ, оставил юношата самичък в пустинната гора, преселил се в Московския Богоявленски манастир и тук се сближил с Алексий, станал по-късно митрополит Московски (Свети Алексий заемал митрополитската катедра в Москва от 1354 година до 1378 г.).

Останал в цялостно усамотение, Вартоломей още по-усърдно почнал да се приготвя за отшелнически живот: едвам когато се укрепил в трудовете и подвизите и се приучил към строго осъществяване на монашеските правила, той решил да одобри пострижение.

Затова отшелникът повикал при себе си един свещеник, на име Митрофан, който и го постригал в отшелнически чин в двадесет и третата година на живота му, в деня на паметта на светите мъченици Сергий и Вакх (Тяхната памет се празнува на 7 октомври.), заради което на Вартоломей и било обещано името Сергий (Името Сергий е древноримско и значи " висок ", " честен ".). След пострижението Митрофан отслужил Божествена литургия в църквата на Пресветата Троица и удостоил новия духовник с причестяване със Светите Христови Тайни; в това време църквата се изпълнила с извънредно благовоние, което се разпространявало дори отвън стените на храма. Новопостриганият духовник останал седем дни, без да излиза от църквата. Всеки ден игуменът отслужвал литургия и го приобщавал със Светите Тяло и Кръв Господни. За цялото това време храна на преподобния била просфората, давана му всекидневно от игумена Митрофан. Като проживял няколко дни с преподобния, Митрофан му споделил:

- Чедо, оставям това място и те предавам в Божиите ръце; Господ да бъде твой покровител и страж.

Като се помолил и преподал на новопостригания няколко директиви за монашеския живот, преподобният Митрофан си отпътувал. Свети Сергий, останал на това място самичък, ревниво се подвизавал, умъртвявал плътта си с пост; прекарвал времето в непрестанна, денонощна молитва и в прилежно четене на Словото Божие. Тежък бил пустинният му живот: писания, оскъдица, потребност във всичко належащо. Особено доста скърби и изкушения изпитвал той от бесовете при започване на своето усамотение в пустинята. С озлобление се опълчили против монаха невидимите врагове; като не търпели подвизите му, те желали да уплашат светеца, да го изпъдят от пустинното усамотение. Но той ги прогонвал с молитва; призовавайки Божието име, той разрушавал бесовските козни като тънка паяжина. Веднъж през нощта, когато подвижникът се молел в църквата, бесовете, като цяла армия, застрашително се доближили към него и със страшна гняв крещели:

- Напусни това място, напусни, другояче ще загинеш от ужасна гибел!

Те заплашвали да разрушат до основи църквата и килията на подвижника, а самия него да убият. Но преподобният, като се въоръжил с молитва и с честния кръст, прогонил вражеската мощ и славословейки Бога, оставал без всевъзможен боязън.

Друг път, когато отшелникът четял предписание през нощта, внезапно се вдигнал звук от гората; бесове в огромно голям брой окръжили килията и със закани му крещели:

- Махни се отсам, за какво си пристигнал в горския храсталак? Какво търсиш? Не се надявай да живееш повече тук, това място е пусто и непроходимо! Тук ще умреш от апетит или ще загинеш от ръце на разбойници?

С такива думи враговете заплашвали преподобния, само че напъните им били напразни: светецът се помолил на Господа и бесовското пълчище незабавно изчезнало.

След тези видения типът на дивите зверове не бил заплашителен за подвижника; около неговата самотна килия пробягвали глутници гладни вълци и се скривали в гъсталака на гората или пък приближавали към преподобния и като че ли го подушвали; отсам минавали и мечки. Но силата на молитвата спасявала пустинника.

Веднъж преподобният Сергий забелязал пред килията си мечка; като видял, че е доста гладен, подвижникът се смилил над звяра, изнесъл му парче самун и го поставил на един дънер. Оттогава мечката почнала постоянно да идва при килията му, очаквала нормалното благодеяние и не тръгвала, до момента в който не го получела; преподобният радостно споделял с нея храната си, дори постоянно ѝ давал последното парче.

Господ не оставял Своя ласкател в пустинята: с него бил във всички скърби и изкушения, помагал му, ободрявал и укрепвал усърдния и правилен Свой раб.

Междувременно почнала да се популяризира мълвата за невероятния пустинножител подвижник. Преди другите, за него разбрали богобоязливи монаси, почнали да идват в Радонежката пустиня по един, по двама или по трима и молели преподобния да ги одобри при себе си за съжители и сподвижници. Преподобният им отговарял, като посочвал компликациите на пустинния живот:

- Не ви е по силите да живеете на това място и не можете да търпите пустинния героизъм: глада, жаждата, скърбите, усложненията, оскъдицата и потребността.

Когато пришълците упорито молели подвижника да не ги отпраща от себе си, като виждал твърдостта на желанията им и решимостта им да се подвизават в пустинята, преподобният ги подканвал да се подготвят към самообладание:

- Сега пригответе сърцата си не за храна, не за пиво, не за покой и равнодушие, само че за самообладание, с цел да понесете всяко прелъщение и всеки труд; пригответе се за пост, за духовни подвизи и за доста скърби.

От това време преподобният почнал да се подвизава към този момент не като уединен аскет, а в общуване с братята, които се стараели да му подражават в подвизите.

Скоро в Радонежката пустиня се събрали дванадесет индивида и това число дълго не се променяло. Ако някого от братята постигала гибел, на мястото му идвал различен, тъй че мнозина съзирали в това съвпадане: броят на учениците на преподобния бил същият, какъвто бил броят на учениците на нашия Господ Иисус Христос; други пък го сравнявали с броя на дванадесетте Израилеви колена. Дошлите построили 12 килии. Преподобният, дружно с братята, оградил храма и килиите с дървена ограда с врата, при която сложили вратар. Така зародил манастирът, действителен, по благодатта Божия, до през днешния ден.

В манастира сред килиите имало дървета; към самата черква лежали насечени трупи дърва и стърчали пънове; на места имало разкопани лехи и засадени със зеленчуци. Такъв бил манастирът на преподобния Сергий в първите години след възникването си.

Тихо и спокойно прекосявал подвижническият живот на пустинниците; те се събирали ежедневно в своята неголяма черква и тук възнасяли усърдни молебствия към Господа: служили полунощница, утреня, часове, вечерня и повечерие, а за отслужване на Божествената литургия канели духовник от околните села.

След като при преподобния пристигнали братята, в новооснованата обител се поселил и иеромонах Митрофан, който направил пострижението на преподобни Сергий; той бил посрещнат с наслада от братята и единомислещо определен за свещеник. Монасите се радвали, че в този момент станало допустимо да се отслужва литургия доста по-често, в сравнение с преди. Но отец Митрофан, откакто претърпял в обителта към година, умрял. Тогава братята почнали да молят преподобния да одобри духовнически ранг и да им стане свещеник. Той отказал: желал да подражава на Господа и да бъде на всички прислужник. Той построил с ръцете си три или четири келии, на плещите си носил вода от извора под планината и я поставял при килията на всеки брат, сечал дърва, тъга хлябове, шиел облекла, готвел храна и смирено изпълнявал други работи. Трудовете си великият подвижник съединявал с молитва, пост и бдение: хранел се единствено с самун и вода и то в неголямо количество, всяка нощ прекарвал в молитва и бдение, единствено за малко време задрямвал. За огромно учудване на всички, толкоз суровият живот по никакъв начин не нарушавал здравето на подвижника, само че като усмирявал греховните придвижвания на плътта, като че ли укрепвал тялото му и му придавал сили за нови, още по-големи подвизи. Със своето самоограничение, примирение и благоверен живот преподобният давал образец на всички братя, живеещи с него. Монасите се стараели да му подражават с всички сили; също като него обитавали в пост, молитва и непрекъснати писания: ту шиели облекла, ту преписвали книги, ту обработвали неголемите си зеленчукови градини и изпълнявали други сходни работи. В манастира имало напълно тъждество.

В манастира все по-силно се чувствала потребността от свещеник и иерей. Да канят при себе си свещеници не всеки път било допустимо, а и за братята бил необходим началник, облечен в игуменска власт. Накрая подвижниците от Радонежката пустиня, като се уговорили между тях и решили да го изберат за свещеник. Свети Сергий уверено се отказал:

- Братя мои - споделил той, - у мен в никакъв случай не е имало и мисъл за игуменство, едно желае душата ми - да свърша дните си като елементарен духовник. Не ме принуждавайте. По-добре да предоставим всичко това на Бога; дано Той Сам ни открие Своята воля и тогава ще забележим какво да вършим.

Но монасите продължавали непрестанно да молят преподобния.

Отново го умолявали да одобри игуменството, още по-настойчиво заплашвали да оставят манастира - да отидат от пустинята в света, като възлагали всичката отговорност пред Бога за това на преподобния. С такива закани те принудили свети Сергий да одобри игуменската служба в своята обител. Светецът се отправил с двама старци в Переяславъл Залески (Переяславъл Залески - град във Владимирска губерния.) при Атанасий, свещеник Волински, който, заради тръгване на светия митрополит Алексий в Цариград, управлявал тогава делата на митрополията. Светителят ласкаво приел подвижника, за който отдавна достигали клюки до него, и дълго беседвал с него за спасението на душата. След завършването на диалога, преподобният Сергий смирено се поклонил на митрополита и почнал да го моли за свещеник на своята обител. На молбата му светителят дал отговор:

- Отсега бъди отец и свещеник за братята, събрани от теб в новата обител на Живоначалната Троица!

Така той посветил преподобни Сергий изначало за иеродякон, а по-късно го ръкоположил за иеромонах; с най-голямо страхопочитание, целият изпълнен със боязън и трогване, преподобният направил първата литургия, след която и бил подложен за свещеник. Светителят дълго поучавал новопоставения свещеник.

Като целунал и благословил преподобния, светителят го пуснал с мир в обителта на Пресветата Троица. Пустинножителите посрещнали игумена с тържествуване и със синовна обич му се поклонили. Радвал се и игуменът, виждайки своите духовни рожби. Като пристигнал в църквата, той се обърнал към Господа с усърдна молитва да го благослови и да му изпрати всесилна помощ в новото, мъчно служение.

След това преподобният се обърнал към братята с наставление, подбуждал монасите да не отслабват в подвизите, молил ги за подпомагане и състрадание и за пръв път им преподал своето игуменско благословение. Като станал свещеник, той не изменил на предходните си подвизи. Той всекидневно отслужвал Божествена литургия и постоянно самичък приготвял за нея просфорите: счуквал и млял с ръцете си пшеницата, пресявал брашното, месил тестото и самичък ги изпичал. Печенето на просфори било изключително обичан труд за преподобния. Освен това самичък варил коливо (Коливо - варено жито за задушница - бел.пр..) и правел свещи за богослужението. Подвижникът пръв идвал в църквата, където стоял прав, като в никакъв случай не си разрешавал да се облегне на стената, нито да седне; излизал финален от Божия храм; неуморно и с обич поучавал братята.

В подвизите си преподобният подражавал на античните устроители на монашеството, житията на които четял с огромно старание. Молел се на Пресветата Троица и той да се удостои да върви по стъпките на светите мъже, които хранели небогати, помагали на вдовици, сираци и всички нуждаещи се.

След известно време бесовете, като не търпели добродетелния живот на светеца, още веднъж почнали да въстават против него. Като се превръщали в змии или в зверове, те се явявали при него в килията или го обкръжавали в гората, когато сечал дърва, и се опитвали да отвлекат мисълта му от молитвата и богомислието. Тогава блаженият се обръщал с молитва към Господа да го избави от дяволското нахлуване и бесовете незабавно изчезвали като пушек. От това време Бог дарил на своя ласкател такава власт над нечистите духове, че те не се осмелявали дори да се приближат към него.

Дълго време братята в манастира били 12 индивида. Но не щеш ли пристигнал от Смоленск архимандрит, на име Симон. Отказал се от видното състояние, с възприятие на надълбоко примирение той молил преподобния да го одобри като елементарен духовник. Трогнат от такава молба, светият с обич приел пристигналия. Архимандрит Симон донесъл със себе си имущество и го предал на преподобния за устройване на манастира.

Тогава се върнал от Московския Богоявленски манастир и по-големият брат Стефан. Той довел със себе си по-малкия си наследник Иоан, който бил на 12 години, и го предал на преподобния за пострижение в монашество. Преподобният бил изумен от вярата на брат си, който не скъпил сина си за Господа, само че извършил желанието му - постригал момчето и го нарекъл в монашеството Теодор. Възпитан от татко си от дребен в благочестие, постничество и непорочност, Теодор, под управлението на своя чичо, укрепвал в отшелнически подвизи. От това време мнозина от разнообразни страни, от време на време отдалеко, почнали да се събират при преподобния, с цел да избавят душите си под управлението на славния подвижник; светият свещеник приемал с обич всички идващи, млади и остарели, богати и небогати, само че като знаел от опит компликацията на монашеския живот, не ги постригвал скоро. Обикновено нареждал да облекат пристигналия в дълга дреха от черен плат и му повелявал да извършва някакво смирение дружно с другите монаси. Така постъпвал, с цел да може новодошлият да научи целия манастирски устав; и единствено след дълго изпитване преподобният го постригвал в монашество, обличал в тога и давал скуфия, а по-съвършените си сподвижници удостоявал с великия облик - на схимата.

Като приемал монаси след толкоз грижливо изпитване, светецът и по-късно следил за техния живот. Така той строго забранявал на братята след повечерието да излизат от келиите си или да влизат в диалог един с друг; всеки бил задължен по това време да обитава в своята килия, като се занимава с ръкоделие или се моли. Късно вечер, изключително през тъмните и дълги нощи, неуморимият и ревнив свещеник след келийната молитва правил обход на келиите и през прозореца гледал кой с какво е ангажиран. Ако намирал монаха да се моли или да се занимава с ръкоделие, или да чете душеспасителни книги, с наслада възнасял за него молебствия към Бога и молил Господ да го поддържа. Но в случай че чувал забранен диалог или заварвал някого над суетно занятие, то почуквайки по вратата или прозореца, отминавал нататък. А на идващия ден повиквал при себе си подобен брат и започвал с него диалог, отдалеко, безшумно и добродушно довеждайки го до признание на виновността си. Послушният духовник се осъзнавал, молел за амнистия и преподобният с отеческа обич му прощавал, а на непокорния, неосъзнаващ своята виновност, налагал епитимия. Така той се грижел за повереното му стадо и умеел да свързва кротостта със строгостта. Той бил същински овчар, а не наемник за братята от своята обител.

Обителта при започване на своето битие била бедна откъм най-необходими предмети; постоянно подвижниците изпитвали краен дефицит. Отдалечена от обитаеми места, откъсната от целия свят с глуха, едвам проходима гора, обителта рядко получавала помощ от мирските хора. Често у братята нямало вино за осъществяване на Божествената литургия и били принуждавани да се лишават от това духовно утешение; постоянно не достигала пшеница за просфори или тамян за кадене, восък за свещи, елей за кандилата; тогава монасите запалвали борина и при такава светлина правили службите в църквата. В оскъдно и нищожно осветения храм те сами горели и пламтели от обич към Бога по-ясно от най-ярките свещи. Несложен бил външният живот на монасите, също по този начин просто било и всичко, което ги окръжавало и от което се употребили, само че тази елементарност била величествена: съсъдите, които се употребявали за Таинството причестяване, били направени от дърво, църковните одежди от елементарен домакински плат, богослужебните книги се пишели на брезова кора. Понякога монасите от обителта, в която още нямало общежитие и всеки се издържал със свои средства, търпели потребност от храна. Сам игуменът нерядко изпитвал потребност. Така, един път у преподобния не останало нито едно парче самун, а и в целия манастир нямало храна; да се излиза от обителта, с цел да се проси прехранване от миряните, преподобният строго забранявал: той желал монасите да разпореждат вяра на Бога, който храни всяко живо създание, и Него с религия да молят за всичко благопотребно; а каквото нареждал на братята, това и самичък изпълнявал без всевъзможен пропуск.

Затова светецът търпял три дни. Но призори на четвъртия ден, малтретиран от апетит, като взел секира, той отишъл при един дъртак на име Даниил, който живеел в манастира му, и му споделил:

- Чувах, дядо, че искаш да пристроиш сенник към килията си; желая ръцете ми да не остават празни, по тази причина и пристигнах при теб; разреши ми да построя сенника.

Даниил дал отговор:

- Да, от дълго време към този момент желая да направя сенник, дори подготвих всичко необходимо; очаквам единствено строител дърводелец от селото; а да се уговоря с теб не се вземам решение, защото ще ми вземеш висока цена.

Но Сергий споделил, че желае единствено няколко части остарял, плесенясал самун. Тогава старецът изнесъл на своя свещеник решето с части хряб, само че преподобният споделил:

- Докато не свърша работа, не взимам възнаграждението.

След това старателно се захванал за работа; през целия ден се занимавал с това дело и, с Божия помощ, го приключил. Едва вечерта на залез слънце светецът приел хляба; пустинножителите се удивлявали на смирението и търпението му.

Друг път се случило да свърши храната; монасите понасяли това лишаване два дни; най-после един от тях, мощно страдайки от апетит, почнал да роптае против светеца.

Преподобният утешавал братята с думи от Свещеното Писание, повеляващи да разпореждаме очакване на Бога, припомняйки им Христовите слова: " Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и вашият Отец Небесен ги храни " (Мат. 6:26.).

- Но в случай че Той храни птици