Невероятен обрат в живота или загадката около хората, които изведнъж стават гении
През лятото на 1860-а продавачът на книги Едуард Мейбридж претърпява рисков случай. Той се връща с карета към Сан Франциско, където се намира магазинът му. Изведнъж конете, дърпащи каретата, се подплашват и тя полита по стръмен скалист път. Каретата се удря в дърво, а Мейбридж излетява от нея и при рухването удря главата си в камък. Събужда се 9 дни по-късно в болница. След случая го мъчат доста здравословни проблеми – вижда двойно, вие му се свят, изгубил е и множеството си сетива – не може да чуе, вкуси или помирише каквото и да е. Най-сериозно обаче се е трансформирала личността му.
Преди това Мейбридж е сърдечен и разговорлив човек, който има добър бизнес усет. След случилото се стартира да подхваща повече опасности, става екстравагантен и постоянно сменя настроенията си. По-късно даже убива любовника на жена си.
Освен това е доста евентуално да е станал талант.
От епохи въпросът от кое място идват креативните прозрения и по какъв начин да получаваме повече такива е обект на доста спекулации. Според някои учени те могат да се дължат на всичко – от отмалялост до досада.
Хората-феномени имат други, по-трудни за приемане визии по въпроса. Според Платон прозренията са резултат от божествена полуда. Или, както Фройд има вяра, те се появяват в резултат на потискането на полови стремежи. Чайковски е на мнение, че „ еврика “ моментите идват при работа на свежа глава и с помощта на задоволително механически знания.
Все отново до неотдавна множеството хора бяха единомислещи за едно: творчеството се ражда в нашите мозъци. Нямаше никакви подозрения, че ударите по главата, стартирането на електричество към мозъка, лишаването му от О2 и други сходни могат съществено да застрашат всевъзможни грандиозни проекти на притежателя му.
Именно тук историята на Мейбридж става още по-интересна. Той отпътува за Англия, където творчеството му в действителност се развива. Зарязва продажбата на книги и става фотограф, освен това един от най-известните в света. Освен това стартира да изобретява неща. Преди случая не е подал нито едно заявление за патент, а през идващите две десетилетия подава най-малко 10 такива.
От книжар до популярен откривател
Едуард Мейбридж
През 1877 година Мейбридж се хваща на бас, който му дава опция да комбинира изобретателността си и фотографията. Легендата е, че негов състоятелен другар бил уверен, че конете могат да летят. Или, по-точно, че краката им са по едно и също време във въздуха до момента в който животните тичат. Мейбридж не бил склонен.
За да потвърди правотата си, той употребява няколко фотоапарата, които автоматизирано се задействали, когато конят мине около тях. След това употребявал „ зоопраксископ “ - ранно проекционно устройство, което му разрешило бързо да прожектира няколко обособени фотоси, с цел да сътвори чувството за придвижване.
Мейбридж бил учуден от това, че конят в действителност за малко бил във въздуха до момента в който тичал. Но по-важното е друго – с опита си Мейбридж в действителност снима първия филм. И, да - потвърждава, че конете могат да летят.
Невероятният поврат в живота на този мъж и трансформацията му от продавач на книги в изобретателен талант съгласно някои се дължи на случая, който той претърпява. Възможно е Мейбридж да е имал „ синдрома на саванта “, при който впечатляващи качества се демонстрират единствено след травма или заболяване на мозъка. Това е извънредно рядко положение, като в международен мащаб има едвам 25 доказани случая.
Кои са и какво им се е случило
Един от тях е обвързван с Тони Сикория – хирург, ударен от гръмотевица в парк в Ню Йорк през 1994 година Мълнията минава непосредствено през главата му и го оставя с неустоимото предпочитание да свири на пиано. Като за начало той свири непознати творби, само че скоро стартира да написа свои лични мелодии, които непрекъснато се въртят в главата му. Днес е пианист и композитор, а също така продължава да е и практикуващ хирург.
Друг подобен случай е този на Джон Саркин, който от хиропрактик се трансформира в художник откакто претърпява сърдечен удар. След случая в него незабавно се появява потребността да рисува. Негови творби са били оповестени на страниците на The New York Times, създавал е корици на албуми, а публицист, награждаван с премията „ Пулицър “, e разказал живота му в книга. Картините му се продават приблизително за към 10 000 $.
Не би трябвало да пропущаме и Джейсън Паджет, който бива атакуван в бар в Такома, Вашингтон, през 2002-а. Преди офанзивата Паджет е човек, който се е отказал от колежа и работи в магазин. Интересува се единствено от празненства и свалянето на дами. Няма безусловно никакъв интерес към математиката, само че в нощта на случая всичко се трансформира.
Първоначално е откаран в болница с тежко разтърсване на мозъка. Усеща, че нещо е друго, само че го отдава на болкоуспокояващите. На другата заран стартира да вижда геометрични фигури в течащата от чешмата вода. От този миг нататък светът на Паджет се изпълва с геометрия. Той се вманиачава по математиката и е прочут с графичното обрисуване на комплицирани формули.
„ Чувствам се като двама разнообразни души. Майка ми и татко ми също са го казвали. Все едно да имаш две обособени деца “, показва той.
Защо се случва това? Как работи? И какво ни учи то за това кое прави гениите специфични?
Има две съществени теории по въпроса. Според първата, когато нещо те удари по главата, резултатът е доста сходен на това да си се надрусал с LSD. Счита се, че психеделичните опиати спомагат за усилването на творчеството като покачват равнищата на серотонин в мозъка – или така наречен „ хормон на щастието “.
Това води до „ синестезия “, при която повече от един район на мозъка се засилват по едно и също време и усещания, които по принцип са обособени, стават свързани.
Много хора не се нуждаят от опиати, с цел да изпитат това. Почти 5 % от популацията има някаква форма на синестезия. Най-често срещаният вид е този, при който думите биват асоциирани с цветове. Например, артистът Джефри Ръш има вяра, че понеделниците са ярко сини.
Джефри Ръш
Когато мозъкът е контузен, мъртвите и умиращите кафези изпускат серотонин в заобикалящите тъкани. Това, наподобява, води до нови връзки в обособените елементи на мозъка, тъкмо както при вземането на LSD. В същото време това разрешава на човек да открива връзка сред неща, които на пръв взор нямат общо.
Но има и различно схващане. То се появява през 1998-а, когато група невролози виждат, че петима от пациентите им, страдащи от деменция, са също по този начин и много положителни художници.
Един от тях е „ Пациент 5 “. На 53 години мъжът минава къс курс по изобразяване, въпреки преди този момент да не е имал интерес към такива занимания. Случва се по този начин, че това съответствува с началото на неговата деменция. Няколко месеца по-късно той към този момент има проблеми с говора. Става раздразним и екстравагантен. Но с напредването на заболяването му креативните му умения и рисунките му стават все по-добри.
За да схванат какво се случва, учените сканират мозъците на пациентите. В 4 от 5-те случая те откриват провали по лявото полукълбо. Изследване от 60-те демонстрира, че двете половини на мозъка се занимават с разнообразни задания. Обяснено в резюме, дясната е домът на творчеството, а лявата – центърът на логиката и езика. Лявата обаче непрекъснато пробва да надделее и да господства, притъпявайки избрани видове мислене – по-оригиналното, изобретателно мислене, защото това усъвършенства качествата ни да взимаме решения.
Теорията е, че колкото по-сериозно се повреждали левите полукълба на мозъците на пациентите, толкоз повече се развивали десните.
Но какъв е казусът с по-масово известните гении? Може ли тяхната доктрина да изясни и техните гении?
Тук би трябвало да се вземе поради аутизма. Изчислено, че към 1 на 10 души с аутизъм има синдрома на саванта, само че няма доказателства, че това разстройство е обвързвано с нараснала креативност. И въпреки да е мъчно да се потвърди, спекулирано е, че доста интелектуални колоси като Айнщайн, Нютон, Моцарт и Дарвин, също са били в тази група.
Една от теориите допуска, че аутизмът се появява поради извънредно ниски равнища на серотонин в лявото полукълбо още в детството на човек. Това пречи на тази част на мозъка да се развие обикновено. Точно както със синдрома на саванта, това разрешава на дясното полукълбо да стане по-активно.
Интересно е, че доста хора със синдрома също по този начин развиват признаци на аутизъм – като да вземем за пример проблеми в общуването, обсесивно-компулсивно разстройство и всепоглъщащи ползи. „ Те нормално могат да водят естествен живот, само че също по този начин имат тази обсебеност “, споделя неврологът Берит Брогаард.
Макар че доста постоянно нямат потребност да го вършат, савантите работят настойчиво, с цел да подобрят уменията си. „ Упражнявал съм се доста. Талант и доста труд - мисля, че те са неразличими – правиш нещо доста време и ставаш добър в него “, споделя художникът Саркин. Паджет е склонен с него.
Едуард Мейбридж не е изключение. След баса с коня и фотоапаратите той се мести във Филаделфия и продължава да работи по новата си пристрастеност – да улавя придвижване върху лента, снимайки всевъзможни действия като вървене нагоре и надолу по стълби. Прави над 100 000 фотоси в интервала 1883-1886-а.
Колкото по-сериозно става разбирането ни за синдрома на саванта, толкоз по-големи стават очакванията, че вероятно ще можем да отключим своите скрити умствени качества – може би благодарение на лекарства или хардуер.
Но до тогава може би ние, елементарните смъртни, би трябвало просто да отделяме повече часове, с цел да ставаме по-добри в нещата, които желаеме да вършим.
Източник: webcafe.bg
Преди това Мейбридж е сърдечен и разговорлив човек, който има добър бизнес усет. След случилото се стартира да подхваща повече опасности, става екстравагантен и постоянно сменя настроенията си. По-късно даже убива любовника на жена си.
Освен това е доста евентуално да е станал талант.
От епохи въпросът от кое място идват креативните прозрения и по какъв начин да получаваме повече такива е обект на доста спекулации. Според някои учени те могат да се дължат на всичко – от отмалялост до досада.
Хората-феномени имат други, по-трудни за приемане визии по въпроса. Според Платон прозренията са резултат от божествена полуда. Или, както Фройд има вяра, те се появяват в резултат на потискането на полови стремежи. Чайковски е на мнение, че „ еврика “ моментите идват при работа на свежа глава и с помощта на задоволително механически знания.
Все отново до неотдавна множеството хора бяха единомислещи за едно: творчеството се ражда в нашите мозъци. Нямаше никакви подозрения, че ударите по главата, стартирането на електричество към мозъка, лишаването му от О2 и други сходни могат съществено да застрашат всевъзможни грандиозни проекти на притежателя му.
Именно тук историята на Мейбридж става още по-интересна. Той отпътува за Англия, където творчеството му в действителност се развива. Зарязва продажбата на книги и става фотограф, освен това един от най-известните в света. Освен това стартира да изобретява неща. Преди случая не е подал нито едно заявление за патент, а през идващите две десетилетия подава най-малко 10 такива.
От книжар до популярен откривател
Едуард Мейбридж
През 1877 година Мейбридж се хваща на бас, който му дава опция да комбинира изобретателността си и фотографията. Легендата е, че негов състоятелен другар бил уверен, че конете могат да летят. Или, по-точно, че краката им са по едно и също време във въздуха до момента в който животните тичат. Мейбридж не бил склонен.
За да потвърди правотата си, той употребява няколко фотоапарата, които автоматизирано се задействали, когато конят мине около тях. След това употребявал „ зоопраксископ “ - ранно проекционно устройство, което му разрешило бързо да прожектира няколко обособени фотоси, с цел да сътвори чувството за придвижване.
Мейбридж бил учуден от това, че конят в действителност за малко бил във въздуха до момента в който тичал. Но по-важното е друго – с опита си Мейбридж в действителност снима първия филм. И, да - потвърждава, че конете могат да летят.
Невероятният поврат в живота на този мъж и трансформацията му от продавач на книги в изобретателен талант съгласно някои се дължи на случая, който той претърпява. Възможно е Мейбридж да е имал „ синдрома на саванта “, при който впечатляващи качества се демонстрират единствено след травма или заболяване на мозъка. Това е извънредно рядко положение, като в международен мащаб има едвам 25 доказани случая.
Кои са и какво им се е случило
Един от тях е обвързван с Тони Сикория – хирург, ударен от гръмотевица в парк в Ню Йорк през 1994 година Мълнията минава непосредствено през главата му и го оставя с неустоимото предпочитание да свири на пиано. Като за начало той свири непознати творби, само че скоро стартира да написа свои лични мелодии, които непрекъснато се въртят в главата му. Днес е пианист и композитор, а също така продължава да е и практикуващ хирург.
Друг подобен случай е този на Джон Саркин, който от хиропрактик се трансформира в художник откакто претърпява сърдечен удар. След случая в него незабавно се появява потребността да рисува. Негови творби са били оповестени на страниците на The New York Times, създавал е корици на албуми, а публицист, награждаван с премията „ Пулицър “, e разказал живота му в книга. Картините му се продават приблизително за към 10 000 $.
Не би трябвало да пропущаме и Джейсън Паджет, който бива атакуван в бар в Такома, Вашингтон, през 2002-а. Преди офанзивата Паджет е човек, който се е отказал от колежа и работи в магазин. Интересува се единствено от празненства и свалянето на дами. Няма безусловно никакъв интерес към математиката, само че в нощта на случая всичко се трансформира.
Първоначално е откаран в болница с тежко разтърсване на мозъка. Усеща, че нещо е друго, само че го отдава на болкоуспокояващите. На другата заран стартира да вижда геометрични фигури в течащата от чешмата вода. От този миг нататък светът на Паджет се изпълва с геометрия. Той се вманиачава по математиката и е прочут с графичното обрисуване на комплицирани формули.
„ Чувствам се като двама разнообразни души. Майка ми и татко ми също са го казвали. Все едно да имаш две обособени деца “, показва той.
Защо се случва това? Как работи? И какво ни учи то за това кое прави гениите специфични?
Има две съществени теории по въпроса. Според първата, когато нещо те удари по главата, резултатът е доста сходен на това да си се надрусал с LSD. Счита се, че психеделичните опиати спомагат за усилването на творчеството като покачват равнищата на серотонин в мозъка – или така наречен „ хормон на щастието “.
Това води до „ синестезия “, при която повече от един район на мозъка се засилват по едно и също време и усещания, които по принцип са обособени, стават свързани.
Много хора не се нуждаят от опиати, с цел да изпитат това. Почти 5 % от популацията има някаква форма на синестезия. Най-често срещаният вид е този, при който думите биват асоциирани с цветове. Например, артистът Джефри Ръш има вяра, че понеделниците са ярко сини.
Джефри Ръш
Когато мозъкът е контузен, мъртвите и умиращите кафези изпускат серотонин в заобикалящите тъкани. Това, наподобява, води до нови връзки в обособените елементи на мозъка, тъкмо както при вземането на LSD. В същото време това разрешава на човек да открива връзка сред неща, които на пръв взор нямат общо.
Но има и различно схващане. То се появява през 1998-а, когато група невролози виждат, че петима от пациентите им, страдащи от деменция, са също по този начин и много положителни художници.
Един от тях е „ Пациент 5 “. На 53 години мъжът минава къс курс по изобразяване, въпреки преди този момент да не е имал интерес към такива занимания. Случва се по този начин, че това съответствува с началото на неговата деменция. Няколко месеца по-късно той към този момент има проблеми с говора. Става раздразним и екстравагантен. Но с напредването на заболяването му креативните му умения и рисунките му стават все по-добри.
За да схванат какво се случва, учените сканират мозъците на пациентите. В 4 от 5-те случая те откриват провали по лявото полукълбо. Изследване от 60-те демонстрира, че двете половини на мозъка се занимават с разнообразни задания. Обяснено в резюме, дясната е домът на творчеството, а лявата – центърът на логиката и езика. Лявата обаче непрекъснато пробва да надделее и да господства, притъпявайки избрани видове мислене – по-оригиналното, изобретателно мислене, защото това усъвършенства качествата ни да взимаме решения.
Теорията е, че колкото по-сериозно се повреждали левите полукълба на мозъците на пациентите, толкоз повече се развивали десните.
Но какъв е казусът с по-масово известните гении? Може ли тяхната доктрина да изясни и техните гении?
Тук би трябвало да се вземе поради аутизма. Изчислено, че към 1 на 10 души с аутизъм има синдрома на саванта, само че няма доказателства, че това разстройство е обвързвано с нараснала креативност. И въпреки да е мъчно да се потвърди, спекулирано е, че доста интелектуални колоси като Айнщайн, Нютон, Моцарт и Дарвин, също са били в тази група.
Една от теориите допуска, че аутизмът се появява поради извънредно ниски равнища на серотонин в лявото полукълбо още в детството на човек. Това пречи на тази част на мозъка да се развие обикновено. Точно както със синдрома на саванта, това разрешава на дясното полукълбо да стане по-активно.
Интересно е, че доста хора със синдрома също по този начин развиват признаци на аутизъм – като да вземем за пример проблеми в общуването, обсесивно-компулсивно разстройство и всепоглъщащи ползи. „ Те нормално могат да водят естествен живот, само че също по този начин имат тази обсебеност “, споделя неврологът Берит Брогаард.
Макар че доста постоянно нямат потребност да го вършат, савантите работят настойчиво, с цел да подобрят уменията си. „ Упражнявал съм се доста. Талант и доста труд - мисля, че те са неразличими – правиш нещо доста време и ставаш добър в него “, споделя художникът Саркин. Паджет е склонен с него.
Едуард Мейбридж не е изключение. След баса с коня и фотоапаратите той се мести във Филаделфия и продължава да работи по новата си пристрастеност – да улавя придвижване върху лента, снимайки всевъзможни действия като вървене нагоре и надолу по стълби. Прави над 100 000 фотоси в интервала 1883-1886-а.
Колкото по-сериозно става разбирането ни за синдрома на саванта, толкоз по-големи стават очакванията, че вероятно ще можем да отключим своите скрити умствени качества – може би благодарение на лекарства или хардуер.
Но до тогава може би ние, елементарните смъртни, би трябвало просто да отделяме повече часове, с цел да ставаме по-добри в нещата, които желаеме да вършим.
Източник: webcafe.bg
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ