Защо митът за самотния учен-гений е опасен?
Представете си академик, в този момент, но незабавно. Нека да познаем. Представихте си бял мъж на междинна или късна възраст, със стърчаща във всички направления коса. И самичък. Прави ли сме? И стои пред съоръжение, което не познаваме, само че което ни плаши, несъмнено. В този облик има една сериозна липса, и това са всички тези хора, с които вашия академик работи, с цел да получава резултатите си, написа obekti.bg.
Защо архетипният облик на ученият е на някой, който работи самичък? Всъщност, в продължение на епохи това е било много покрай истината. Ако погледнем обратно ще забележим, че множеството от великите мозъци на науката са работели главно в изолираност и в най-хубавия случай с няколко млади сътрудници-ученици. Сър Айзък Нютън е добър образец в това отношение – той е бил прочут с това, че обича да работи самичък. Джеймс Кларк Максуел и Алберт Айнщайн също са работили сами. В този смисъл самотният талант има историческа основа. Или не напълно.
До огромна степен този стандарт се дължи на известната просвета, като филми и книги. Но науката не се прави във вакуум и изобщо цялата философия на научното проучване постанова всяка концепция да бъде прегледана, подложена на критика и оценена от доста учени, експерти в региона. Процесът лишава време и от време на време служи освен с цел да поправя неточности в концепцията или даже самата концепция, само че и с цел да усъвършенства самата методика и критерии на науката.
Ето обаче за какво стандартът за самотния академик е освен нездравословен, само че даже и рисков. Когато става въпрос за спор по научна тематика обществото е склонно да приема мненията на обособени учени като имащи същата тежест като мнението на стотици и даже хиляди други учени, непознати за обществото. А огромна част от науката се случва изцяло невидимо за обществото, и се прави от голям брой учени, които от една страна работят в екипи, а от друга не са толкоз известни по каквито и да е аргументи, отвън тесните си кръгове. В този смисъл въздействието на публичната настройка при установяване освен решението на даден проблем в науката само че даже и неговото разпространение, е постоянно плод на стандарти, а не на съвременно критическо научно действане.
Science Alert
Защо архетипният облик на ученият е на някой, който работи самичък? Всъщност, в продължение на епохи това е било много покрай истината. Ако погледнем обратно ще забележим, че множеството от великите мозъци на науката са работели главно в изолираност и в най-хубавия случай с няколко млади сътрудници-ученици. Сър Айзък Нютън е добър образец в това отношение – той е бил прочут с това, че обича да работи самичък. Джеймс Кларк Максуел и Алберт Айнщайн също са работили сами. В този смисъл самотният талант има историческа основа. Или не напълно.
До огромна степен този стандарт се дължи на известната просвета, като филми и книги. Но науката не се прави във вакуум и изобщо цялата философия на научното проучване постанова всяка концепция да бъде прегледана, подложена на критика и оценена от доста учени, експерти в региона. Процесът лишава време и от време на време служи освен с цел да поправя неточности в концепцията или даже самата концепция, само че и с цел да усъвършенства самата методика и критерии на науката.
Ето обаче за какво стандартът за самотния академик е освен нездравословен, само че даже и рисков. Когато става въпрос за спор по научна тематика обществото е склонно да приема мненията на обособени учени като имащи същата тежест като мнението на стотици и даже хиляди други учени, непознати за обществото. А огромна част от науката се случва изцяло невидимо за обществото, и се прави от голям брой учени, които от една страна работят в екипи, а от друга не са толкоз известни по каквито и да е аргументи, отвън тесните си кръгове. В този смисъл въздействието на публичната настройка при установяване освен решението на даден проблем в науката само че даже и неговото разпространение, е постоянно плод на стандарти, а не на съвременно критическо научно действане.
Science Alert
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ