Веселин Маринов: Преживях тежка операция, но тя е само тъжен спомен от далечната 1994-та
Преди време плъзна следващият слух за един от най-любимите български реализатори - Веселин Маринов, че претърпял тежка интервенция на гласните струни. Странно е, че има хора, подготвени да измислят сходно нещо. И популярност Богу, че самият артист побърза да отхвърли тази неистина в медийното пространство и да увери хилядите си почитатели, че е в чудесно здраве.
- Веско, кое е най-абсурдното нещо, което си чел за себе си?
- Кълна се във всичко, което имам, никога в живота си не съм чел такива вестници. Но често са ми разказвали какво пише в тях. Има такива абсурдни неща. В единия брой пише, че толкова съм закъсал, че ако ме поканят някъде, отивам на концерт с влак, но ако ми платят по-добре, се връщам с автобус. А в следващия брой на същия вестник пише, че съм си сменил новото Ауди А8 с Мерцедес С-клас. Коли, които никога не съм имал. Но пък и последователността на събитията някак си не върви - за седмица да съм забогатял толкова. (Смее се.)
- Спомням си обаче, че си ми разказвал за една тежка операция преди години. Мога ли да те върна към този момент?
- За жалост, неприятностите вървят паралелно с хубавите неща. Тях винаги ще ги има, защото най-често те не зависят от нас. Една от най-големите драми в живота ми беше тежка операция, която правих през далечната 1994 г. Тя се наложи само заради гранулом на зъб, но ако още малко бях изчакал, можеше и да ме няма сега. Добре че с годините сякаш се притъпява силата на лошото. Остава някакъв спомен, към който се връщаш с усмивка. Но тогава беше страшно.
- Какво си мислеше, беше ли те страх?
- В такива моменти човек мисли само за лошото. Външният ми вид беше отчайващ. Това е страшно за един артист, за един певец, който разчита на лицето и тялото си. След две тежки операции дни наред бях в ужасен вид, с подуто лице. Много пъти съм плакал, поглеждайки се в огледалото. Мислех си дали е възможно да се върна към нормалното си състояние. Но казвам още веднъж, тези неща са подвластни на времето и сега са само тъжен спомен.
- Категорично спускаш завесата пред личния си живот, може би е защото си се напатил от жълтите вестници?
- Да, това е една от причините. Булевардните издания решават днес да хванат един човек и да измислят нещо за него. Не ме шокират толкова тези измислици. Не ме шокира и че хората масово ги купуват. Но ме обижда, защо тези журналисти, ако могат да се нарекат така, не се замислят как се гради едно име. Колко години са нужни на човека да покаже почтеност, да започнат да му вярват. Трудно се гради доброто и е лесно да си такъв като тях.
- Според теб каква е причината да си обект на клюки?
- Пишат за мен тези неща, защото пълня салоните. Ако нямах толкова много почитатели, ако не бях силен певец, ако албумите ми не бяха водещи в продажбите, тогава никой нямаше да пише. Когато виждам с колко много труд постигам всичко, а колко лесно си проправят път негативните информации, лъжата, хулите. Единственият начин да мога, въпреки тях, да продължа напред е да не се интересувам от това. Да огранича контактите си в моя приятелски кръг от хора, които ме обичат и които аз обичам. На тях мога да се оплача, да се похваля, да изразя моята радост и мъка.
- Не смяташ ли, че всички клюки и анекдоти, които се пишат за теб в интернет, всъщност ти правят услуга, правят те легенда?
- Преди години ужасно се хващах. Аз съм много чувствителен човек, знам как съм изстрадал всеки един миг от кариерата си, колко трудно ми е било от самото начало. Не са ми дошли отгоре пари, за да започна нещо. И когато някой започне да пише глупости за теб, ама от всякакво естество, ти става гадно. Особено в първите години жълтата преса беше направо смазваща. И това е за всеки, който малко повече върви напред.
- Изглеждаш мъжко момче, но имам чувството, че си доста раним човек, макар и да не го показваш?
- Да, точно така е. От една страна, съм строго консервативен като характер. Чак ми е неудобно да си призная, но дори не мога да отида на фризьор, ако не е жена. До такава степен ми е неприятно мъж да ми прави прическата, да ме пипа по косата. Дори и на масаж никога не съм ходил при мъж. Избягвам. При мене това е прекалено силно изразено.
- Имаш успешна кариера, хиляди фенове, какво още искаш от живота?
- Нищо друго освен да съм здрав и да продължавам да работя със същия хъс. Някак си научих уроците от любовта - тя все идваше и бързо си отиваше, а и от всичко останало си взех поука. Тъпото е, че сега, когато съм на върха и е време да печеля, хората обедняват. Знаеш ли, в малките градчета феновете ми събират с месеци пари, за да дойдат с цялото семейство на мой концерт. Аз винаги се надявам, вярвам, че ни чакат по-добри дни... И с това се успокоявам.
Спомен за рокаджийската младост
- Кажи ми, вярваш ли в писаното от съдбата?
- Съдбата е написала това, което собственият ти разум и желанието ти за труд са направили. За мен онова, което си казваме - така ми е било писано... - е извинение пред собствените ни неумения. Писаното си го пишеш ти.
- Контактуваш с много млади хора, имаш ли надеждата, че те ще успеят да се реализират в България?
- Едва ли в скоро време ще е възможно, нещо съм песимистично настроен. Виждаш, постоянно излизат разни кирливи ризи в държавата. Трябва вече нещо да се случи, защото качествените деца напуснаха и продължават да напускат България. А заминат ли един път, не се връщат, защото свикват с нормалните порядки - пътища, чистота, законност, спокойствие, самочувствие... За един образован, цивилизован човек е трудно да се върне към тази неразбория, към тази физическа и духовна нечистота у нас. Съвременното поколение е космополитно, то не е като нас - строго привързано към родния край. Вече ги няма манджите на мама, всичко е полуфабрикати, пици и сандвичи. Няма какво да ги върне назад.
- На млади години си живял в Германия. Какво научи в тази толкова организирана страна?
- Преди да отида да живея в Германия, където издадох два албума, ми беше чудно, че всеки от моите приятели музиканти, които вече бяха там, през деня работеше и на друго място. Обаждах се да чуя някого, а той ми казваше: “Извинявай, ама в момента работя, не мога да говоря”. Толкова странно ми се струваше това преди 1989 г. Да не можеш ти да си поговориш с приятел, когато ти звънне на работното място! След това отидох, видях какво е и разбрах, че капиталистическият начин е най-прогресивен, но и най ощетява човека - стресът е уникален. Знаеш ли каква държава беше Германия през 1989 г.? Тези уникални хора, германците, живееха страхотно, бяха въшкави с пари. Цялата държава цъфтеше. Хотелът, в който живеех в Дюселдорф, беше в един квартал, чието име означаваше град-градина. В 6 и половина сутринта, когато отивах да тичам още по тъмно край едно красиво езеро, се разминавах с хора, които спортуваха, а край нас подскачаха зайци. Като в приказките! Тази Германия ме промени, направи ме много отговорен, направи ме да разбера, че ако искам да постигна нещо в този живот, трябва много работа.
- Тоест ти разчиташ единствено и само на себе си?
- Ще споделя нещо необяснимо за мен. Господ ли, далечен роднина ли, който е починал, не знам, но някой ми помага във важните моменти. Вече съм убеден в това. В тежките катаклизми на моя личен живот и в здравословните ми проблеми, и когато е трябвало да взема професионално решение, нещо ми помага да го направя правилно. Както ми помага и да се разделя с лошия човек.
- И нека завършим с нещо красиво. Изпял си прекрасни песни за любовта, носиш я в себе си, а кой те научи на нея?
- Казвал съм го много пъти - представата ми за любовта е от родителите ми. Израснах в прекрасно семейство. Пред очите ми беше една съвършена любов. И ми е мъчно, че това вече го няма, че изчезнаха истинските чувства между хората. Не искам да идеализирам старото време, в никакъв случай, но тогава отношенията между мъжа и жената, и въобще между хората, се основаваха на ценности, на които днес най-много да ти се изсмеят.
Валентина ИВАНОВА
/вестник " Над 55 " /
- Веско, кое е най-абсурдното нещо, което си чел за себе си?
- Кълна се във всичко, което имам, никога в живота си не съм чел такива вестници. Но често са ми разказвали какво пише в тях. Има такива абсурдни неща. В единия брой пише, че толкова съм закъсал, че ако ме поканят някъде, отивам на концерт с влак, но ако ми платят по-добре, се връщам с автобус. А в следващия брой на същия вестник пише, че съм си сменил новото Ауди А8 с Мерцедес С-клас. Коли, които никога не съм имал. Но пък и последователността на събитията някак си не върви - за седмица да съм забогатял толкова. (Смее се.)
- Спомням си обаче, че си ми разказвал за една тежка операция преди години. Мога ли да те върна към този момент?
- За жалост, неприятностите вървят паралелно с хубавите неща. Тях винаги ще ги има, защото най-често те не зависят от нас. Една от най-големите драми в живота ми беше тежка операция, която правих през далечната 1994 г. Тя се наложи само заради гранулом на зъб, но ако още малко бях изчакал, можеше и да ме няма сега. Добре че с годините сякаш се притъпява силата на лошото. Остава някакъв спомен, към който се връщаш с усмивка. Но тогава беше страшно.
- Какво си мислеше, беше ли те страх?
- В такива моменти човек мисли само за лошото. Външният ми вид беше отчайващ. Това е страшно за един артист, за един певец, който разчита на лицето и тялото си. След две тежки операции дни наред бях в ужасен вид, с подуто лице. Много пъти съм плакал, поглеждайки се в огледалото. Мислех си дали е възможно да се върна към нормалното си състояние. Но казвам още веднъж, тези неща са подвластни на времето и сега са само тъжен спомен.
- Категорично спускаш завесата пред личния си живот, може би е защото си се напатил от жълтите вестници?
- Да, това е една от причините. Булевардните издания решават днес да хванат един човек и да измислят нещо за него. Не ме шокират толкова тези измислици. Не ме шокира и че хората масово ги купуват. Но ме обижда, защо тези журналисти, ако могат да се нарекат така, не се замислят как се гради едно име. Колко години са нужни на човека да покаже почтеност, да започнат да му вярват. Трудно се гради доброто и е лесно да си такъв като тях.
- Според теб каква е причината да си обект на клюки?
- Пишат за мен тези неща, защото пълня салоните. Ако нямах толкова много почитатели, ако не бях силен певец, ако албумите ми не бяха водещи в продажбите, тогава никой нямаше да пише. Когато виждам с колко много труд постигам всичко, а колко лесно си проправят път негативните информации, лъжата, хулите. Единственият начин да мога, въпреки тях, да продължа напред е да не се интересувам от това. Да огранича контактите си в моя приятелски кръг от хора, които ме обичат и които аз обичам. На тях мога да се оплача, да се похваля, да изразя моята радост и мъка.
- Не смяташ ли, че всички клюки и анекдоти, които се пишат за теб в интернет, всъщност ти правят услуга, правят те легенда?
- Преди години ужасно се хващах. Аз съм много чувствителен човек, знам как съм изстрадал всеки един миг от кариерата си, колко трудно ми е било от самото начало. Не са ми дошли отгоре пари, за да започна нещо. И когато някой започне да пише глупости за теб, ама от всякакво естество, ти става гадно. Особено в първите години жълтата преса беше направо смазваща. И това е за всеки, който малко повече върви напред.
- Изглеждаш мъжко момче, но имам чувството, че си доста раним човек, макар и да не го показваш?
- Да, точно така е. От една страна, съм строго консервативен като характер. Чак ми е неудобно да си призная, но дори не мога да отида на фризьор, ако не е жена. До такава степен ми е неприятно мъж да ми прави прическата, да ме пипа по косата. Дори и на масаж никога не съм ходил при мъж. Избягвам. При мене това е прекалено силно изразено.
- Имаш успешна кариера, хиляди фенове, какво още искаш от живота?
- Нищо друго освен да съм здрав и да продължавам да работя със същия хъс. Някак си научих уроците от любовта - тя все идваше и бързо си отиваше, а и от всичко останало си взех поука. Тъпото е, че сега, когато съм на върха и е време да печеля, хората обедняват. Знаеш ли, в малките градчета феновете ми събират с месеци пари, за да дойдат с цялото семейство на мой концерт. Аз винаги се надявам, вярвам, че ни чакат по-добри дни... И с това се успокоявам.
Спомен за рокаджийската младост
- Кажи ми, вярваш ли в писаното от съдбата?
- Съдбата е написала това, което собственият ти разум и желанието ти за труд са направили. За мен онова, което си казваме - така ми е било писано... - е извинение пред собствените ни неумения. Писаното си го пишеш ти.
- Контактуваш с много млади хора, имаш ли надеждата, че те ще успеят да се реализират в България?
- Едва ли в скоро време ще е възможно, нещо съм песимистично настроен. Виждаш, постоянно излизат разни кирливи ризи в държавата. Трябва вече нещо да се случи, защото качествените деца напуснаха и продължават да напускат България. А заминат ли един път, не се връщат, защото свикват с нормалните порядки - пътища, чистота, законност, спокойствие, самочувствие... За един образован, цивилизован човек е трудно да се върне към тази неразбория, към тази физическа и духовна нечистота у нас. Съвременното поколение е космополитно, то не е като нас - строго привързано към родния край. Вече ги няма манджите на мама, всичко е полуфабрикати, пици и сандвичи. Няма какво да ги върне назад.
- На млади години си живял в Германия. Какво научи в тази толкова организирана страна?
- Преди да отида да живея в Германия, където издадох два албума, ми беше чудно, че всеки от моите приятели музиканти, които вече бяха там, през деня работеше и на друго място. Обаждах се да чуя някого, а той ми казваше: “Извинявай, ама в момента работя, не мога да говоря”. Толкова странно ми се струваше това преди 1989 г. Да не можеш ти да си поговориш с приятел, когато ти звънне на работното място! След това отидох, видях какво е и разбрах, че капиталистическият начин е най-прогресивен, но и най ощетява човека - стресът е уникален. Знаеш ли каква държава беше Германия през 1989 г.? Тези уникални хора, германците, живееха страхотно, бяха въшкави с пари. Цялата държава цъфтеше. Хотелът, в който живеех в Дюселдорф, беше в един квартал, чието име означаваше град-градина. В 6 и половина сутринта, когато отивах да тичам още по тъмно край едно красиво езеро, се разминавах с хора, които спортуваха, а край нас подскачаха зайци. Като в приказките! Тази Германия ме промени, направи ме много отговорен, направи ме да разбера, че ако искам да постигна нещо в този живот, трябва много работа.
- Тоест ти разчиташ единствено и само на себе си?
- Ще споделя нещо необяснимо за мен. Господ ли, далечен роднина ли, който е починал, не знам, но някой ми помага във важните моменти. Вече съм убеден в това. В тежките катаклизми на моя личен живот и в здравословните ми проблеми, и когато е трябвало да взема професионално решение, нещо ми помага да го направя правилно. Както ми помага и да се разделя с лошия човек.
- И нека завършим с нещо красиво. Изпял си прекрасни песни за любовта, носиш я в себе си, а кой те научи на нея?
- Казвал съм го много пъти - представата ми за любовта е от родителите ми. Израснах в прекрасно семейство. Пред очите ми беше една съвършена любов. И ми е мъчно, че това вече го няма, че изчезнаха истинските чувства между хората. Не искам да идеализирам старото време, в никакъв случай, но тогава отношенията между мъжа и жената, и въобще между хората, се основаваха на ценности, на които днес най-много да ти се изсмеят.
Валентина ИВАНОВА
/вестник " Над 55 " /
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ